Изповядвам

* * *

Дора сложи ръка на гърба му и каза господин Ардевол, вървете да си починете. Това е заповед. Адриа се събуди и се обърна изненадан. Светлината в стаята беше слаба и гардениите на Миньон излъчваха вълшебно сияние. А Сара все така спеше, спеше, спеше. Дора и една непозната го изкараха на пръсти от болницата. Дора сложи в ръката му едно хапче, за да може лесно да заспи, той излезе машинално на улицата и взе метрото на станция „Оспитал клиник“; в същото време, до входа на мет­рото на станция „Вердагер“, професор Александър Роч се срещна с едно момиче, което можеше да му бъде дъщеря, положително му беше студентка, и най-добрият детектив, Елм Гонсага, нает от трите смели жени, ги проследи безкрайно дискретно, след като снима целувката им с фотоапарат като този на Лаура, дигитален, или както там му казват, тримата почакаха на перона да дойде влака и щастливата двойка влезе заедно с детектива във вагона, а на „Саграда фамилия“ се качиха брат Николау Еймерик и Ариберт Фойгт, обсъждайки оживено великите идеи, които се въртяха в главите им; седнал в един ъгъл, доктор Мюс, или Буден, четеше Кемпийски486 и гледаше през прозореца към тъмнината в тунела, а в другия край на вагона, облечен в расото на свети Бенедикт, дремеше брат Жулиа от „Сант Пере Бургалски“. Застанал прав до него, Джакиам Муреда от Пардак гледаше с широко отворени очи новия свят, който се разкриваше пред него, и сигурно си мислеше за всички Муреда и за горката Бетина, слепичката му сестричка. А до него уплашеният Лоренцо Сториони не можеше да проумее какво му се случва и се вкопчваше за пилона в средата на вагона, за да не падне, и влакът спря на станция „Оспитал де Сант Пау“, слязоха няколко пътници и се качи Гийом-Франсоа Виал, докаран с проядена от молци перука, приказваше си с Драго Градник, много по-снажен, отколкото можех да си представя, така че трябваше да наведе глава, за да влезе във вагона, а усмивката му ми напомняше сериозното изражение на чичо Хаим, при все че на портрета, който му беше направила Сара, чичото не се усмихваше. И влакът отново потегли. В този момент забелязах, че Матиас, силната Берта, Тру, с коси кестеняви като горско дърво, Амеличе, с коси като черен кехлибар, Жулиет, малката, руса като слънце, смелата Нече де Бук, настиналата тъща, говореха в края на вагона с Бернат. С Бернат? Да. И с мен, аз също бях във вагона. Разказваха ни за последното си пътуване с влак, всички заедно в запечатан вагон, и Амеличе показваше раната на тила си от удара с приклад, виждаш ли, виждаш ли, на Рудолф Хьос, който седеше сам, гледаше към перона и нямаше особено желание да гледа цицината на тила на момиченцето. А устните на момиченцето вече бяха придобили тъмния цвят на смъртта, но за родителите това нямаше значение. Всички бяха млади и бодри, освен Матиас, който беше стар, със сълзящи очи и бавни рефлекси. Стори ми се, че го гледат недоверчиво, сякаш им беше трудно да приемат или да простят старостта на баща си. Особено силната Берта, чийто поглед понякога заприличваше на погледа на Гертруд, или не, беше малко по-различен. И стигнахме до „Камп де л’Aрпа“, където се качи Феликс Морлен, разговаряйки оживено с баща ми: толкова години не бях виждал баща си, че едвам успях да позная лицето му, но знам, че беше той. Зад него – шериф Карсън заедно с верния си приятел Черния орел, и двамата мълчаливи, стараят се да не ме гледат. Видях, че Карсън се канеше да плюе на пода на вагона, но храбрият Черен орел му попречи с рязък жест. Влакът беше спрял, неизвестно защо, и вратите на всички вагони бяха отворени. Успяха да се качат лека-полека господин Беренгер и Тито, хванати под ръка, така ми се стори, а Лотар Грюбе се колебаеше дали да влезе във вагона и майка с Лола Чика, които вървяха след него, му помогнаха да се реши. И когато вратите започнаха да се затварят, влезе тичешком, насилвайки ги леко, самият Али Бахр, сам, без обезчестената Амани. Вратите се затвориха, влакът потегли и когато вече трийсет секунди се движехме в тунела в посока към „Сагрера“, Али Бахр застана по средата на вагона и взе да крещи като обезумял прибери, милостиви Господи, всичката тази мърша! Разтвори джилабата, изпищя Аллах Акбар!487, дръпна една връвчица, която се подаваше от дрехата му, и всичко стана сияйно бяло и никой от нас не можа да види огромната топка...

Някой го разтърсваше. Отвори очи. Беше Катерина, наведена над него.

– Адриа! Чувате ли ме?

Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае къде е, защото сънят го беше отвел много далеч. Тя повтори:

– Чувате ли ме, Адриа?

– Да, какво има?

Вместо да му каже току-що позвъниха от болницата или обаждат се от болницата, или търсят ви по телефона, казват, че е спешно, или още по-добре, вместо да каже търсят ви по телефона и да отиде да глади, което е най-доброто извинение, Катерина, с вечния си стремеж да бъде на първа линия, повтори Адриа, чувате ли ме, а аз: какво има и тя: Сага се е събудила.

Аз наистина съвсем се разсъних и вместо да си мисля събуди се, събуди се, си мислех а аз не бях там, а аз не бях там. Адриа стана от леглото, без да усети, че е гол, и Катерина с бърз поглед веднага го изкритикува за големия корем, но си запази коментара за друг път.

– Къде? – попитах объркан.

– На телефона.

Адриа вдигна телефона в кабинета: беше самата доктор Реал и му каза отвори очи и започна да говори.

– На какъв език?

– Моля?

– Разбира ли й се? – И без да дочака отговор: Веднага идвам.

– Трябва да говорим, преди да я видите.

– Много добре. Веднага идвам.

Ако не беше Катерина, която застана по войнишки пред вратата на апартамента, щях да отида гол в болницата, защото не бях обърнал внимание на конкретните обстоятелства, напълно побъркан от радост. Адриа взе душ разплакан, облече се, като плачеше и се смееше, и тръгна за болницата, като се смееше, а Катерина заключи апартамента, след като изглади всичките дрехи, и каза този човек плаче, когато е редно да се плаче, и се смее, когато би трябвало да плаче.

Лекарката, слаба и с малко набръчкано лице, го въведе в нещо подобно на кабинет.

– Вижте, искам да й кажа здравей.

– Един момент, господин Ардевол.

Накара го да седне. Тя седна на мястото си и го погледна мълчаливо.

– Какво става? – уплаши се Адриа. – Добре е, нали?

Тогава лекарката каза това, от което толкова се страхуваше; каза му не знам дали сте вярващ, или не, но е станало чудо; Господ е чул молитвите ви.

– Не съм вярващ – отвърнах. – Нито се моля – излъгах.

– Жена ви няма да умре. Но що се отнася до уврежданията...

– Боже мой.

– Да.

– От една страна, трябва да почакаме да видим доколко е засегната от мозъчния кръвоизлив.

– Разбирам.

– Работата е там, че има и други проблеми.

– Какви.

– Преди няколко дни привлече вниманието ни наличието на мускулна парализа, разбирате ли?

– Не.

– Да. И неврологът поиска да се направи изследване чрез скенер и открихме фрактура на шестия шиен прешлен.

– И какво означава всичко това?

Доктор Реал се приближи едва забележимо до него и каза с променен тон:

– Че Сара има сериозно увреждане на гръбначния мозък.

– Искате да кажете, че е парализирана?

– Да. – След кратко мълчание, по-тихо: – Има тетраплегия.

С префикса „тетра“, който означава „четири“, и суфикса „плегия“, от думата „плеге“, която значи „удар“, а също „нещастие“, описаха състоянието на Сара. Моята Сара е четворно нещастна. Какво щяхме да правим без гръцкия? Нямаше да можем да вникнем докрай в големите трагедии на човечеството.

Не можех да скъсам с Бога, защото не вярвах в Него. Не можех да ударя плесница на лекарката, защото нямаше никаква вина. Можех единствено да надам вик до небесата, да крещя а мен ме нямаше, а можех да я спася; ако бях там, тя нямаше да излезе на стълбите, щеше да падне на пода и щеше да има само една цицина на главата. А аз в това време се чукам с Лаура.

486 Става дума за Тома Кемпийски (1380–1471) – немски монах, с чието име се свързва анонимното съчинение „Подражание на Христа“. – Б. пр.

487 Аллах е велик (араб.). – Б. пр.