Изповядвам

* * *

Госпожа Карме Боск д’Aрдевол трябваше да разпознае официално, болезнено и мъчително едно тяло без глава, тялото на Феликс: едно петно на... да, това петно. Да, и двете лунички. А той, студено тяло, което вече не може да се кара никому, но е той, няма никакво съмнение, да, моят съпруг, господин Феликс Ардевол-и-Гитерес, да.

– Кой казахте?

– Пинейро. От Коимбра. Професор от Коимбра, да. Орасио Пинейро.

– Вие познавате ли го, госпожо?

– Виждала съм го два пъти. Когато идва в Барселона, обикновено отсяда в хотел „Колон“.

Комисарят Пласенсиа направи знак на мъжа с мустачето и той излезе мълчаливо. Тогава погледна тази вдовица, толкова скорошна, че още не носеше траур, защото бяха отишли да я потърсят преди половин час и бяха казали по-добре да дойдете, а тя: ама какво става, а двамата мъже: съжаляваме, госпожо, но не сме упълномощени да говорим за това, и тя с елегантна припряност си облече червеното палто, каза на Лола Чика дай закуската на детето, веднага се връщам, и сега седеше с червеното палто и гледаше, без да ги вижда, пукнатините по бюрото на комисаря и си мислеше не е възможно. А на глас, умолявайки, казваше бихте ли ми обяснили какво се е случило?

– Ни следа, комисарю – каза онзи с тънкия мустак. – Нито в Атенеума, нито в хотел „Колон“, никъде в Барселона, никаква следа от професор Пинейро. В действителност, когато се обадиха в Коимбра, чуха изплашения глас на доктор Орасио да Коста Пинейро, който можа да каже само ка-ка-ка-как е възможно да... да... да... та доктор Ардевол, ама него... О, какъв ужас! Дали господинът, дали него, дали... искате да кажете, че не е някаква грешка? Обезглавен? А как разбрахте, че... Но значи, че не... Това е невъзможно.