Изповядвам

* * *

– Не, ами... аз съм колега от „Изящни изкуства“ и...

– В чужбина е.

– Моля?

– В чужбина е.

Бащата ли беше? Не знаех дали има по-голям брат, нито дали в къщата живее някой чичо, освен спомена за чичо Хаим.

– Но... какво означава чужбина?

– Сара отиде да живее в Париж.

Когато затвори телефона, най-щастливият мъж във Вселената усети как очите сами, против волята му, се разплакаха неутешимо. Нищо не разбирах, как е възможно Сара да замине, без нищо да ми каже. Така изведнъж, Сара. Та нали в петък, когато се видяхме, се уговорихме, на спирката на трамвая! На трамвай четирийсет и седем, да, както правехме, откакто... И за какъв дявол е в Париж? А? Защо избяга? Какво съм й направил?

Десет дни наред, независимо дали вали, или грее слънце, всяка сутрин Адриа отиваше на срещата в осем часа пред спирката на трамвая, в желанието си да стане чудо и Сара да не е заминала за Париж, ето, в края на краищата отново съм тук, или пък беше само едно изпитание, за да разбера дали ме обичаш истински, или не знам, но всичко може да се случи, хайде да видим дали ще се появи, преди да минат пет трамвая. Докато на единайсетия ден още щом стигна на спирката, си каза, че му е втръснало да гледа как отминават трамваите, които никога няма да вземем двамата заедно. И никога повече не стъпих на онази трамвайна спирка, Сара. Никога повече.