Изповядвам

* * *

Отвори ми Текла и дълго ме гледа мълчаливо. Покани ме да вляза и затвори вратата.

– Как е?

– Объркан. Съсипан. А ти?

– Объркана. Съсипана. Като посредник ли си дошъл?

В действителност Адриа никога не е имал кой знае какво да си казва с Текла. Беше прекалено различна, погледът й беше прекалено неспокоен. И беше много хубава. Понякога сякаш съжаляваше, че е толкова хубава. Сега косата й беше прибрана на импровизирана опашка и с удоволствие бих я целунал с език. Скръсти скромно ръце и ме погледна в очите, сякаш ме подканяше да проговоря най-сетне, разбираш ли? Да кажа, че Бернат е съсипан и моли на колене да се върне вкъщи; разбира, че е непоносим, и ще се постарае да направи невъзможното, за да... и да, да, знам, че си отиде, като затръшна вратата, че си отиде той, а не ти, че... Но иска, моли на колене да се върне, защото не може да живее без теб и...

– Дойдох да взема цигулката.

Текла остана неподвижна няколко секунди, а когато се съвзе, тръгна навътре по коридора, струва ми се, малко обидена. Преди да изчезне, успях да кажа и партитурите... В една дебела синя папка...

Върна се с цигулката и една дебела папка и ги тръсна на масата в столовата, може би прекалено силно. Беше много по-обидена, отколкото ми се струваше. Разбрах, че не е уместно да правя какъвто и да било коментар, и само взех цигулката и дебелата папка.

– Много съжалявам за всичко това – казах на сбогуване.

– Аз също – отвърна тя, затваряйки вратата. Затръшна я също малко прекалено силно. Льоренс тъкмо се качваше, като прескачаше по две стъпала наведнъж, със спортна чанта на гърба. Шмугнах се в асансьора, преди момчето да види кой се крие така срамно. Знам, че съм страхливец.