Изповядвам

* * *

Позволиха му да види Сара. Още беше под въздействие на успокоителните и едвам отваряше очи. Стори му се, че се усмихва. Той й каза, че я обича много, много, много, а тя полуотвори уста, но не каза нищо. Минаха четири-пет дена. Гардениите на Миньон бяха верните й приятели, докато бавно я събуждаха. И един петък психологът и неврологът заедно с доктор Реал категорично ми отказаха да вляза с тях и останаха цял час в стаята на Сара, а Дора стоеше на пост като Цербер. И аз останах да плача в някаква чакалня, а когато излязоха, не ми позволиха да вляза да я целуна, докато на лицето ми не остана и следа от плач. И щом ме видя, не ми каза с удоволствие бих изпила едно кафе, а искам да умра, Адриа. И аз се почувствах като глупак с букета от бели рози в ръка и замръзналата усмивка.

– Моя Сара – казах накрая.

Тя ме гледаше сериозно, без да каже нищо.

– Прости ми.

Нищо. Струва ми се, че с мъка преглътна слюнката си. Но не каза нищо. Приличаше на Гертруд.

– Ще върна цигулката. Вече имам името.

– Не мога да се движа.

– Знаеш ли, чуй. Това е сега. Нека видим дали...

– Вече ми казаха. Никога няма да мога.

– Те какво разбират?

Въпреки всичко на лицето й се появи нещо като примирена усмивка, като чу отговора ми.

– Вече няма да мога да рисувам.

– Но можеш да движиш един пръст, нали?

– Да, този. И нищо повече.

– Това е добър знак, нали?

Не благоволи да ми отговори. За да разсее неудобството от мълчанието, Адриа продължи с прес­торено оживление:

– Най-напред трябва да говорим с всички лекари. Нали, доктор Реал?

Адриа се обърна към доктор Реал, която току-що беше влязла – той още с букета рози в ръка, сякаш искаше да ги поднесе на новодошлата.

– Да, разбира се – отговори лекарката.

И взе букета, сякаш беше за нея. Сара затвори очи, като че ли беше безкрайно уморена.