Изповядвам

22

Адриа си мислеше, че би искал да може да напише книга, подобна на Griechische Geistesgeschichte215. Ето един възможен проект за в бъдеще: да мисли и да пише като Нестле. И ще напише много неща, защото последните месеци бяха наситени, бяха месеци на посвещение, живи, героични, неповторими, епични, великолепни, превъзходни; да мисли и да живее за Сара, умножаваше желанието и енергията му да учи и само да учи, абстрахирайки се от ежедневните полицейски нападения срещу всичко, което прилича на студент, което е синоним на комунист, масон, каталонист и евреин, четирите големи порока, които франкизмът се мъчеше да изкорени с удари с палка или с куршуми. Всичката тази чернилка не съществуваше за теб и за мен, ние по цял ден учехме, гледахме в бъдещето, аз, загледан дълбоко в очите ти, казвах обичам те, Сара, обичам те, Сара, обичам те, Сара.

– Хау.

– Какво?

– Повтаряш се.

– Обичам те, Сара.

– И аз те обичам, Адриа.

Nunc et semper.216 Адриа въздъхна доволен. Беше ли доволен? Питах се често дали животът ме удов­летворява. През онези месеци, докато чаках Сара, трябваше да призная, че наистина бях доволен, радвах се на живота, защото само след две минути на ъгъла при сладкарницата ще се появи една слаба жена с тъмна права коса, с тъмни очи, студентка по изящни изкуства, с карирана пола, която много й отива, с усмивка като балсам, и ще ми каже здравей, Адриа, ще се поколебаем дали да се целунем, защото знаех, че насред улицата всички ще ме гледат, ще ни гледат, ще ни сочат и ще кажат като птица, изхвърлена от гнездото217, така и вие, тайно влюбените... Денят беше облачен и сив, но аз го виждах лъчезарен. Осем и десет минути, колко странно. Тя е точна като мен. А вече десет минути я чакам. Болна е. Ангина. Сгазило я е такси и после е избягало. Саксия от някой шести етаж е паднала върху главата й, боже мой, ще трябва да обиколя всички болници в Барселона. А, ето я! Не, беше слаба жена с тъмна права коса, но със светли очи, начервени устни и двайсет години отгоре, отмина трамвайната спирка и със сигурност не се казваше Сара. Помъчи се да мисли за нещо друго. Вдигна глава. Чинарите по Гран Виа бяха пуснали нови листа, но на колите, които минаваха оттам, изобщо не им пукаше. А на мен ми пукаше! Цикълът на живота! Пролетта... Follas novas.218 Отново погледна часовника. Невъзможно, двайсет минути закъснение. Минаха още три-четири трамвая и против волята си се остави да го завладее някакво странно предчувствие. Сара. ¿Qué pasa ó redor de min? ¿Qué me pasa que eu non sei?219 Въпреки предчувствието Адриа Ардевол чака два часа, седнал на каменната пейка до спирката на Гран Виа, вперил поглед в ъгъла със сладкарницата, без да мисли за Griechische Geistesgeschichte, защото главата му беше пълна с хилядите нещастия, които може би са сполетели Сара. Не знаеше какво да прави. Сара е болна, дъщерята на добрия цар, лекари отиват да я видят, лекари и други хора220. Нямаше никакъв смисъл да чака повече. Но не знаеше какво да прави. Не знаеше какво да прави с живота си сега, когато Сара не дойде. Краката му сами го заведоха до къщата на Сара, въпреки строгата забрана на любимата му той трябваше да бъде там в момента, когато ще дойде линейката, за да я вземе. Вратата беше затворена, портиерът беше вътре и разпределяше кореспонденцията в пощенските кутии. Нисичка жена минаваше с прахосмукачка големия килим. Портиерът свърши работата си и отвори вратата. Шумът от прахосмукачката достигна до него като оскърбление. Облечен със смешна престилка, портиерът погледна към небето, за да види дали ще се реши да вали, или времето ще се задържи така. Или може би чакаше линейката... Дъще, моя дъще, каква е твоята болка? Майко, моя майко, мисля, че много добре знаете. Не беше сигурен кой е нейният балкон. Портиерът се загледа в младия безделник, който от няколко минути наблюдаваше сградата. Погледна го недоверчиво. Адриа се престори, че чака такси, може би същото, което я е сгазило. Направи няколко крачки надолу по улицата. Teño medo dunha cousa que vive e que non se ve. Teño medo á desgracia traidora que ven, e que nunca se sabe ónde ven.221 Сара, къде си?

– Сара Волтес?

– Кой я търси? – изискан, уверен глас на добре облечена дама.

– Не, за... От черквата... За рисунките, за изложбата с рисунки на...

Когато човек съчинява нещо, преди да го каже, трябва да го обмисли, по дяволите. Не може да направиш първата крачка и да останеш с отворена уста, без да си съчинил нищо, тъпако. От черквата. За рисунките. Тъпо. Ужасяващо тъпо. Затова беше съвсем логично изисканият, уверен дамски глас да каже струва ми се, че грешите, и да затвори деликатно, възпитано и меко, а аз се наругах, защото не съумях да се държа на висотата на положението. Сигурно беше майка й. Отрова сте ми дали, майко, искате да ме погубите. Дъще, моя дъще, затова ще се изповядаш. Адриа затвори с чувството, че се е изложил напълно. В дъното на апартамента Лола Чика подреждаше шкафовете, защото сменяха спалното бельо. На голямото бюро в кабинета на баща си Адриа беше наредил книги, но беше зает само с безполезния телефон, неспособен да му каже къде е Сара.

„Изящни изкуства“! Никога не е бил там. Не знаеше къде се намира, не знаеше дали съществува. Винаги се виждахме на неутрален терен, по твое указание, в очакване на деня, когато слънцето ще блесне на хоризонта. Когато излязох от метрото на „Жауме I“, беше започнало да вали, а аз не носех чадър, никога не съм носил чадър в Барселона, и можах само да направя нелепия жест да вдигна яката на сакото си. Застанах на площад „Вероника“, пред сградата в странен неокласически стил, за която допреди този ден не знаех, че съществува. Нито следа от Сара, нито вътре, нито вън, нито по коридорите, нито в аудиториите, нито в ателиетата. Отидох до сградата на Борсата222, но там не знаеха нищо нито за борса, нито за изящни изкуства. Когато вече бях съвсем мокър, се сетих да отида до школата „Масана“ и там, на входа, под тъмен чадър, я видях в гръб как разговаря с едно момче и се смее. Носеше оранжев шал, който много й отиваше. Неочаквано целуна момчето по бузата, за което трябваше да се повдигне на пръсти, а Адриа почувства за първи път жестокото пробождане на ревността, непоносимо усещане за задушаване. В този момент момчето влезе в школата, а тя се обърна и тръгна към мен. Сърцето ми искаше да изскочи и да си смени собственика, защото моето щастие отпреди няколко часа се стопи в сълзи от разочарование. Не ме поздрави, не ме забеляза, не беше Сара. Беше слабо момиче, с права тъмна коса, но със светли очи и най-важното – не беше Сара. А аз, под дъжда, отново се почувствах най-щастливият мъж във Вселената.

215 История на гръцкия дух (нем.). – Б. пр.

216 Сега и винаги (лат.). – Б. пр.

217 Алюзия към Книга на пророк Исаия, 16:2. – Б. пр.

218 „Нови листа“ (галис.) – стихосбирка на испанската поетеса Розалия де Кастро (1837–1885), писала на галисийски и испански език. – Б. пр.

219 Какво става около мен? Какво ми става, че не знам? (галис.) – тук и по-нататък цитираните стихове са от сборника „Нови листа“. – Б. пр.

220 Тук и малко по-нататък се цитира старинната каталонска песен „Завещанието на Амелия“. – Б. пр.

221 Боя се от нещо, що е живо, ала не се вижда. Боя се от беда коварна, що иде незнайно откъде (галис.). – Б. пр.

222 Готическа сграда от края на ХІV в., по-късно достроявана в нео­класически стил. Някога място за сключване на крупни търговски сделки, днес тя е седалище на Барселонската камара за търговия, индустрия и мореплаване. В зданието се помещава и Каталонската кралска академия за изящни изкуства „Сант Жорди“. – Б. р.