Изповядвам

* * *

Компютърът, включен на бюрото в кабинета. Никога не би повярвал, че е възможно. На светлината на екрана, който и двамата гледаха внимателно, лицата на Льоренс и Адриа изглеждаха бледи.

– Виждаш ли?

Льоренс движеше мишката и курсорът мърдаше на екрана.

– Хайде, сега ти.

И Адриа, изплезил език, караше курсорът да се движи.

– Ама ти левак ли си?

– Да.

– Чакай. Ще я сложа от твоята страна.

– Ей, не ми стига подложката. Много е малка.

Льоренс се засмя вътрешно, но Адриа го усети.

– Не ми се смей, вярно е, малка ми е.

След като преодоляха препятствието с няколко тренировъчни движения, Адриа Ардевол беше посветен в тайните на създаване на текстов файл, който се оказа нещо като безкраен свитък, изключителен, вълшебен. А телефонът взе да звъни, но Адриа не му обръщаше внимание.

– Не, вече виждам, че...

– Какво „че“?

– Че сигурно е много практично, но хич не ми се занимава.

– А после трябва да се научиш да работиш с електронната поща.

– О, не. Не, не... имам работа.

– Съвсем просто е. А електронната поща е нещо необходимо.

– Мога да пиша писма и имам пощенска кутия долу на входа. А имам и телефон.

– Баща ми казва, че не искаш никакъв мобилен телефон. –Недоверчиво мълчание. – Вярно ли е?

Телефонът се умори да звъни напразно и млъкна.

– Не ми трябва. Имам си прекрасен телефон вкъщи.

– Ама не го вдигаш, когато звъни!

– Не – прекъсна го Адриа. – Губиш си времето. Ти ме учиш да пиша с това чудо и... На колко години си?

– На двайсет. – Сочи диалоговия прозорец: – Тук ти показва как да запазиш текста, за да не се загуби това, което си написал.

– Страх ме е от това... Виждаш ли? Хартията не може да се загуби.

– Може и още как. А и да изгори.

– Знаеш ли, че те помня, когато беше на два дена, в клиниката?

– А, така ли?

– Баща ти беше луд от радост. Беше непоносим.

– И сега е така.

– Е, аз исках да кажа...

– Виждаш ли? – Льоренс сочеше екрана. – Така запазваш документа.

– Не видях как го направи.

– Така, виждаш ли?

– Много бързаш.

– Виж, вземи мишката.

Адриа я взе боязливо, сякаш звярът можеше да го ухапе.

– Хвани я хубаво. Така. Сложи стрелкичката там, където пише „запази“.

– Защо казваш, че е непоносим?

– Кой?

– Баща ти.

– Уфф... Ами... – Спира ръката му, която е на мишката. – Не, не, наляво.

– Ама не иска да върви натам.

– Влачи я по подложката.

– Мамка му, по-трудно е, отколкото изглежда.

– Нищо работа. Само няколко минути практика. Сега кликни.

– Какво значи „кликни“?

– Натисни мишката. Така.

– Ха! Как го направих? Оо, изчезна!

– Добре... хайде пак.

– Защо е непоносим баща ти? – Пауза, движи курсора с голямо усилие. – Чуваш ли, Льоренс?

– Ами разни работи.

– Кара те насила да свириш на цигулка.

– Не, не е заради това.

– Не е ли?

– Е, малко, да.

– Не обичаш цигулката?

– Обичам я.

– В кой курс си?

– По старата програма щях да бъда в седми.

– Я гледай.

– Според баща ми би трябвало вече да карам курса по виртуозност.

– Всеки си има свой собствен ритъм.

– Според баща ми не влагам никакъв интерес.

– А прав ли е?

– Ами... Не е. Той би искал... Защо не се върнем на урока?

– Какво би искал Бернат?

– Аз да стана Пърлман.

– А ти кой си?

– Льоренс Пленса. А това, струва ми се, баща ми не може да го разбере.

– А майка ти?

– Тя – да.

– Баща ти е много добър човек.

– Знам. Големи приятели сте.

– Независимо от това е добър човек.

– Така е, да. Но е много досаден.

– Какво учиш? Само цигулка ли?

– Уф, не! Записал съм архитектура.

– Хубаво е, нали?

– Не.

– А защо следваш това?

– Не съм казал, че следвам архитектура. Казах, че съм записал.

– А защо не следваш?

– Това е условието на баща ми. – Подражавайки на Бернат: – За да може утре да имаш някаква полза.

– А ти какво би искал да учиш вместо архитектура?

– Искам да стана учител.

– Чудесно, нали?

– Нали? Ами кажи на баща ми.

– На него не му ли харесва?

– Много малко е за неговия син. Той иска аз да бъда най-добрият цигулар в света, най-добрият архитект в света и най-добрият в каквото и да било. А това е изтощително.

Пауза. Адриа стискаше здраво мишката, а тя не можеше да се оплаче. Като забеляза, я пусна. Трябваше да диша дълбоко, за да се успокои.

– А защо не кажеш на баща ти, че искаш да станеш учител?

– Казах му.

– И какво?

– Учител? Ти – учител? Моят син – учител?

– Защо не? Какво имаш против учителите?

– Нищо, защо трябва да имам нещо против? Но защо да не станеш инженер или нещо друго, пò така, а?

– Искам да уча децата да четат и да пишат. И да умножават. Харесва ми.

– Аз съм съгласна – каза Текла, гледайки предизвикателно мъжа си.

– А аз не съм – Бернат, сериозен, избърса устните си със салфетката. Остави салфетката на масата и гледайки празната чиния, каза животът на учителя е изтощителен и не си струва да се търпят толкова неприятности. А и печели малко. Поклати глава: – Изобщо не е добра идея.

– Но на мен ми харесва.

– А на мен – не.

– Ей, детето ще учи. Не ти. Нали?

– Добре де, добре... правете каквото искате. В края на краищата винаги става така, както вие искате...

– Какво искаш да кажеш с това, че винаги става така, както ние искаме? – Текла, ядосана. – А?

– Че... нищо.

– Не, не, кажи... Какво е това, което правим винаги без твоето съгласие?

Тогава Льоренс стана с чинията в ръка, отнесе я в кухнята, отиде в стаята си и се затвори, докато Текла и Бернат продължаваха да си разменят отровни стрели, защото ти каза, че аз винаги правя каквото си искам, а това не е вярно. Изобщо! Никога!

– Но в края на краищата записа архитектура – отбеляза Адриа.

– Нека да говорим за нещо друго.

– Прав си. Хайде, какво още мога да правя с този компютър?

– Искаш ли да се опиташ да напишеш някакъв текст?

– Не. Мисля, че за днес...

– Напиши едно изречение и ще го запазим като ценен документ.

– Добре. Знаеш ли, ти ставаш за учител.

– Кажи го на баща ми.

Адриа написа Льоренс Пленса ме учи как да работя с това нещо. Кой ще загуби пръв търпение – той или аз? Или може би Mac?

– Оо, това е цял роман! Сега ще видиш как го запазваме, за да можеш да го отвориш когато искаш.

Докато Адриа, воден от своя търпелив Вергилий, стъпка по стъпка се учеше как за пръв път в живота си да запази един документ, да затваря папки, да прибира всичко и да изключва компютъра, Льоренс каза май че ще се махна от къщи.

– Ами... Това е нещо, което...

– Не казвай нищо на баща ми, чу ли?

– Няма, разбира се. Но първо трябва да си намериш квартира.

– Ще живея в апартамент с други наематели.

– Сигурно е доста кофти. А какво ще правиш с цигулката, ако живееш с други хора?

– Защо?

– Може да им пречи.

– Тогава няма да я взема.

– Е, освен ако не живееш с някоя приятелка.

– Нямам приятелка.

– Казах го просто защото...

Льоренс стана, беше му дошло в повече. Адриа се опита да изглади нещата:

– Извинявай... Не е моя работа дали имаш приятелка, или не.

– Казах ти, че нямам приятелка, разбираш ли?

– Да, разбрах.

– Имам приятел.

Няколко секунди объркване. Адриа се забави доста, докато реагира.

– Добре. Баща ти знае ли?

– Разбира се! Това е част от проблема. А ако му кажеш, че сме говорили за това... Ще ни убие – и мен, и теб.

– Не се тревожи. Ти си гледай себе си, послушай ме.

Когато Льоренс приключи първия урок по работа с компютър за един невъзприемчив и изключително несръчен ученик и си тръгна надолу по стълбите, Адриа си помисли колко е лесно да се дават съвети на чуждите деца. И ме обхвана лудо желание да имах наше дете, с което щях да говоря за живота му, както бях поговорил няколко минути с Льоренс. Защо с приятелите разговаряме толкова малко, че не знаех нищо за Льоренс?