Изповядвам

53

Кратките дни до теб, миех те, завивах те, проветрявах, молех те за прошка. Дните, когато се стараех да облекча болката, която аз ти причиних. Дните на ходене по мъките, най-вече за теб и прости, не искам да те обидя, и за мен, ме направиха друг човек. Преди имах интереси. Сега съм останал без стимули, прекарвам деня до теб и мисля, а ти сякаш спокойно си почиваш. Какво правеше вкъщи? За да ме прегърнеш ли се беше върнала, или за да ми се караш? Заради мен ли се върна, или само искаше да си вземеш още дрехи, защото мислеше за Huitième Arrondissement? Аз ти се обадих, сигурно си спомняш, и Макс ми каза, че не искаш да говориш с мен. Да, да, прости ми: Лаура, да; всичко е много мъчително за мен. Не трябваше да се връщаш – просто не биваше никога да си тръгваш, не биваше никога да се караме за една скапана цигулка. Кълна ти се, ще я върна на собственика й, когато разбера кой е. Ще го направя заради теб, любима. Чуваш ли ме? Някъде из къщи е листчето с името му, което ти ми даде.

– Вървете да спите, господин Ардевол. – Дора, медицинската сестра с роговите очила.

– Докторът ми каза да й говоря.

– Целия ден не млъкнахте. Горката Сара, сигурно и е бръмнала главата.

Провери физиологичния разтвор, регулира потока и погледна мълчаливо монитора. Без да го гледа в очите:

– За какво й говорите?

– За всичко.

– За два дни й разказахте хиляди истории.

– Никога ли не ви си е случвало да съжалявате за това, което сте премълчавали пред любимия човек?

Дора хвърли поглед наоколо и каза, поглеждайки го в очите, ще ни направите услуга на всички, като отидете да спите, утре пак ще дойдете.

– Не ми отговорихте.

– Нямам отговор.

Адриа Ардевол погледна Сара.

– А ако се събуди, докато ме няма?

– Ще ви се обадим, не се притеснявайте. Тя няма да мръдне оттук.

Не посмя да каже а ако умре, защото това беше немислимо, нали през септември откриваха изложбата на Сара Волтес-Епстейн.

Вкъщи продължавах да говоря с теб, спомняйки си това, което ти разказвах. И сега, няколко години по-късно, ти пиша и бързам, за да не умреш напълно, когато мен няма да ме има. Всичко е лъжа, ти знаеш. Но всичко е голяма и дълбока истина, която никой никога не ще може да отрече. Това сме ти и аз. Това съм аз с теб, светлина на моя живот.

– Днес дойде Макс – каза Адриа. А Сара не отговори, сякаш й беше безразлично.

– Ей, Адриа.

Той, както беше вперил поглед в нея, се обърна към вратата. Макс Волтес-Епстейн с абсурден букет от рози в ръка.

– Здравей, Макс. – За розите: – Нямаше нужда...

– Много обича цветя.

Тринайсет години живях с теб, а не съм разбрал, че обичаш цветята. Срам ме е от самия себе си. Тринайсет години, без да забележа, че всяка седмица слагаш нов букет във вазата в антрето. Карамфили, гардении, кремове, рози, всякакви цветя. Сега изведнъж гледката ме връхлетя като обвинение.

– Остави ги тук, да, благодаря. – Посочих не­определено навън: – Сега ще поискам ваза.

– Мога да остана следобеда. Уредил съм за... Ако искаш да идеш да си починеш...

– Няма да мога.

– Изглеждаш... Много зле изглеждаш. Трябва да поспиш няколко часа.

Двамата мъже дълго гледаха Сара, преживявайки мъката всеки посвоему. Макс си мислеше защо не отидох с нея, така нямаше да се окаже сама. А аз откъде да знам, аз откъде да знам. А Адриа отново и отново се връщаше към мисълта ако не бях в леглото с Лаура, щях да си стоя вкъщи да редактирам „Люл, Вико и Бърлин“ и щях да чуя рсрсрсрсрсрсрсрс, щях да отворя, ти щеше да оставиш пътната чанта на пода, а когато получиш проклетия мозъчен кръвоизлив, ужасния инсулт, аз щях да те вдигна, щях да те занеса на леглото и щях да се обадя на Далмау, на Червения кръст, на бърза помощ, на Medicus Mundi480 и щяха да те спасят, стана по моя вина, защото в момента когато си получила удара, аз не бях с теб, съседите казват, че си излязла на площадката, защото чантата вече е била вътре, и са те вдигнали, сигурно си паднала, претърколила си се три-четири стъпала, а лекарката, доктор Реал, ми каза, че първото, което са направили, е да спасят живота ти и сега ще видят дали нямаш нещо изкълчено, някое счупено ребро, горкичката, но поне са спасили живота ти, защото един ден ти ще се събудиш и ще ми кажеш с удоволствие бих изпила едно кафе, както първия път когато се върна. След като прекарах първата нощ с теб в болницата, все още с миризмата на Лаура по тялото ми, като се върнах вкъщи, видях в антрето пътната ти чанта и се убедих, че си се върнала с всичко, което беше взела; и тогава разбрах, че се връщаш за постоянно. Кълна ти се, че чух гласа ти, казваше ми с удоволствие бих изпила едно кафе. Уверяват ме, че когато се събудиш, няма да си спомняш нищо. Дори как си паднала по стълбите. Семейство Мундò, които живеят под нас, са чули и са били тревога, а аз през това време се чукам с Лаура и чувам един телефон, който не искам да вдигна. След хиляда години Адриа се събуди.

– На теб каза ли ти, че идва вкъщи?

Няколко секунди мълчание. Колебаеше ли се, или не си спомняше?

– Не знам. Нищо не ми каза. Изведнъж грабна чантата и тръгна.

– Какво правеше преди това?

– Рисуваше. И се разхождаше из градината, гледаше морето, гледаше морето, гледаше морето...

Макс обикновено не повтаряше така думите. Беше разстроен.

– Гледаше морето.

– Да.

– Исках да знам дали е била решила да се върне, или...

– Какво значение има това сега?

– Голямо. За мен – голямо. Защото ми се струва, че наистина се е връщала.

Mea culpa.

Адриа прекара следобеда в мълчание с недоумяващия Макс, който още не можеше да разбере какво се е случило. А на другия ден отново дойдох при теб, с твоите любими цветя.

– Какво е това? – попита Дора, бърчейки нос, още щом дойдох.

– Жълти гардении. – Адриа се колебае: – Те най-много й харесват.

– Тук влизат и излизат много хора.

– Това са най-хубавите цветя, които мога да й донеса. Те й правеха компания в продължение на много години, когато работеше.

Дора погледна внимателно картинката.

– От кого е? – попита.

– От Абрахам Миньон. Седемнайсети век.

– Това е ценно, нали?

– Да, много. Затова й я нося.

– Тук е опасно. Занесете си я вкъщи.

Вместо да обърне внимание на думите й, професор Роч сложи букета жълти гардении във вазата и изля в нея бутилка вода.

– Казах ви, че аз ще се грижа за нея.

– Жена ви трябва да остане в болницата. Поне няколко месеца.

– Ще идвам всеки ден. Тук ще прекарвам деня.

– Вие трябва да живеете. Не може да стоите тук по цял ден.

Не можеше да стоя по цял ден, но стоях много часове и разбрах как един безмълвен поглед може да те нарани повече от остър нож; какъв ужас, пог­ледът на Гертруд. Хранех я, а тя ме гледаше в очите и послушно гълташе супата. Гледаше ме в очите и ме обвиняваше безмълвно.

Най-лошото е несигурността, ужасното е да не знаеш дали... Гледа те и не можеш да разгадаеш пог­леда й. Обвинява ли ме? Иска да говори за огром­ната си мъка и не може? Иска да ми каже колко ме мрази? Или пък иска да ми каже, че ме обича и да я спася? Горката Гертруд е на дъното на един кладенец и аз не мога да я извадя оттам.

Всеки ден Александър Роч ходеше да я види и дълго седеше до нея, гледаше я, оставяше се да го наранява с погледа си, бършеше потта от челото й, без да се осмели да й каже дори една дума, за да не влошава положението. А тя, след цяла вечност, започна да чува виковете Tiberium in Tiberim, Tiberium in Tiberim481 – последното, което беше прочела преди тъмнината. И започна да вижда лица, едно, две или три, говореха й нещо, слагаха лъжица в устата й, бършеха потта й, а тя питаше какво става, къде съм, защо не ми казвате нищо, и тогава се видя далече, много далече, през нощта, и отначало нищо не разбираше или не искаше да разбере и напълно объркана, отново търсеше зак­рила в Светоний и казваше morte eius ita laetatus est populus, ut ad primum nuntium discurrentes pars: “Tiberium in Tiberim” clamitarent482. Казваше това, крещейки, но Светоний цял се сгушваше в главата й, и изглежда, никой не можеше да я чуе. Може би защото говореше на латински и... Не. Да. И цели векове не можеше да си спомни чие е това лице, което постоянно стоеше пред нея и й говореше нещо, което не мога да разбера. И един ден разбра какво си спомняше от онази нощ и започна да свързва нещата и цялото й същество бе обзето от ужас. И взе да крещи от страх колкото имаше сили. А Александър Роч не знаеше кое е по-лошо – да понася непоносимото мълчание или най-после да се изправи пред последствията от своите действия. Не знаеше дали постъпва добре, но един ден:

– Докторе, защо не говори?

– Разбира се, че говори.

– Извинете, но откакто е излязла от кома, жена ми не говори.

– Жена ви говори, господин Роч. От няколко дни вече, не са ли ви казали? Не разбираме нито дума, защото говори на някакъв странен език и ние не... Но говори. И още как.

– На латински ли?

– Латински? Не. Струва ми се, че не. Но аз не съм много по езиците...

Гертруд говореше и само пред него мълчеше. Това го уплаши повече от погледа, остър като нож.

– Защо не ми казваш нищо, Гертруд? – попита я, преди да й даде шибаната супа с грис, изглежда, че в тази болница нямат друго за ядене. Но жената само го погледна все така втренчено, както винаги.

– Чуваш ли ме? Сега чуваш ли ме?

Повтори на естонски и в памет на дядо си – на италиански. Гертруд мълчеше и отваряше уста, за да поглъща ежедневната супа с грис, сякаш разговорът никак не я интересуваше.

– На другите какво им разказваш?

Още супа. На Александър Роч му се стори, че Гертруд потисна една иронична усмивка, и ръцете му взеха да се потят. Даде й супата мълчаливо, опит­вайки се да не среща погледа на жена си.

Когато свърши, застана толкова близо до нея, че можеше да надуши мисълта й, но не я целуна. Каза на ухото й какво разказваш на тях, Гертруд, а на мен не можеш. И го повтори на естонски.

480 Международна неправителствена организация, която подпомага здравеопазването в бедните страни. – Б. пр.

481 Тиберий в Тибър (лат.) – цитат от съчинението на римския писател Гай Светоний Транквил „Дванадесетте цезари“, книга трета, „Тиберий“. – Б. пр.

482 Смъртта му така зарадвала народа, че при първата вест хората се разтичали насам-натам; едни викали: „Тиберий в Тибър“ („Тиберий“, превод от латински Иванка Попова). – Б. пр.