Изповядвам

* * *

Тогава Шèниа застана пред него и му каза аз с удоволствие.

Бернат я погледна в тъмните очи. Бяха в тон с нощта. Шениа. В отговор каза добре, качи се вкъщи. Там ще можем да си говорим най-спокойно. Шениа.

Преди няколко месеца Бернат и Текла се бяха разделили след един процес, в който и двете страни вложиха много усилия, за да направят развода шумен, травмиращ, безполезен, болезнен, бурен и изобилстващ с прояви на дребнавост, особено от нейна страна, не знам как съм могъл да обърна внимание на такава жена. Още по-малко да споделям с нея живота си, направо не мога да повярвам. А Текла разправяше, че последните месеци от семейния им живот са били направо ад, защото Бернат прекарвал по цял ден пред огледалото, не, не, разбери ме: занимаваше се само със себе си, както винаги; вкъщи само неговите претенции бяха важни; интересуваше го само дали еди-кой си концерт е минал добре, критиците от ден на ден стават все по-посредствени, представи си, дори не споменават нашето сублимно изпълнение; цигулката прибрана ли е в сейфа, трябва да сменим сейфа, защото цигулката е най-важната вещ в този дом, чу ли, Текла? Ако не си втълпиш това в главата, ще си имаме неприятности. А най-много ме боли заради абсолютната му липса на такт и обич към Льоренс. Това не можех да му простя. Започнах да го слагам на мястото му. И така до големия сблъсък и съдебното решение преди няколко месеца. Ужасен егоист, който си мисли, че е велик музикант, а е посредствен и тъп, който не стига че свири на цигулка, ами и се смята за най-добрия писател на света и непрекъснато ми досажда, виж това, прочети го и кажи как го намираш. И горко ми, ако имах дори една забележка, тогава дни наред ме убеждаваше, че греша напълно, че единственият, който разбира, е той.

– Не знаех, че пише.

– Никой не знае, дори издателят му, разбираш ли? Това, което пише, нищо не струва, скучно е, претенциозно... Както и да е. И досега не мога да си обясня как съм могла да обърна внимание на такъв тип. И да споделям живота си с него!

– А ти защо остави пианото?

– Зарязах го някак постепенно, без да се усетя. Отчасти...

– Бернат не остави цигулката.

– Оставих пианото, защото вкъщи кариерата на Бернат беше по-важна, нали така? Това стана преди много години. Още преди да се роди Льоренс.

– Типичен случай.

– Не ми се прави на феминистка, говоря ти като на приятелка, не ме дразни, чу ли?

– Не смяташ ли, че да се развеждате на вашата възраст...

– Какво й е на възрастта? Ако си много млад, защо се развеждаш, като си толкова млад. Ако си възрастен, защо се развеждаш, като си възрастен. А и не сме толкова стари. Животът е пред мен. Половината ми живот е пред мен, разбра ли?

– Много си нервна.

Беше разбираемо, а и освен всичко друго, при тази така добре обмислена раздяла Бернат настояваше тя да напусне дома. В отговор тя бе грабнала цигулката и я бе изхвърлила през прозореца. След четири часа получи известие за подадената от съпруга й жалба за понесени тежки имуществени вреди и се наложи да тича при адвоката, който й се скара като на дете и я предупреди не си играйте с тези неща, госпожо Пленса, твърде сериозно е; ако желаете, мога да поема вашето дело, но ще трябва да правите каквото аз ви кажа.

– Само да ми се мерне още веднъж пред очите тази скапана цигулка, пак ще я хвърля през прозореца, ако ще да ме пратят в затвора.

– Така няма да стигнем доникъде. Съгласна ли сте да поема делото?

– Разбира се. Затова съм дошла.

– Тогава трябва да ви кажа: може да се карате, да се мразите и да се замеряте с чинии по главата. Това добре. С чинии, но не и с цигулката. Тук сте допуснали груба грешка.

– Исках да го нараня.

– И сте успели, но сте си навредили по най-идиотския начин, простете за откровеността.

Изложи й стратегията, която трябваше да следва.

– А сега ще ти разкажа какви мъки съм преживяла, защото си най-добрата ми приятелка.

– Не се притеснявай, плачи, мила. Ще се почувстваш по-добре. Аз плача, докато ми олекне.

– Съдийката, нали е жена, прие, че тя е права във всичко. Гледай колко несправедливо може бъде правосъдието. Наложи й единствено да плати глоба за потрошената цигулка. Глоба, която не ми е платила и никога няма да ми плати. Четири месеца лечение при Багè171, но според мен не звучи както преди.

– Добър инструмент ли е?

– О, да. Миркур172 от края на XIX век. Тувнел173.

– Защо не настояваш да ти плати глобата?

– Изобщо не искам да се занимавам повече с Текла. Мразя я от дъното на душата си. Дотам, че покрай тая омраза се настроих против сина си. А това е почти толкова непростимо, колкото съсипването на цигулката.

Мълчание.

– Исках да кажа обратното.

– Разбрах те.

Понякога в големите градове има тихи улички, където стъпките отекват в нощната тишина и ти се струва, че всичко отново е постарому, както когато бяхме малко на брой, всички се поз­навахме и се поздравявахме на улицата. По времето, когато Барселона си лягаше с кокошките. Бернат и Шениа вървяха по уличката „Перманиер“, самотна, принадлежаща на друг свят, и няколко минути се вслушваха единствено в звука от собствените им стъпки. Шениа, с високи токчета. Много издокарана. Беше се издокарала, въпреки че интервюто бе почти импровизирано. Токчетата отекваха в нощта, тъмна като очите й; истинска красавица.

– Разбирам болката ти – каза Шениа, когато стигнаха на улица „Люриа“ и насреща им се зададе шумно такси, което припряно се изкачваше. – Но трябва да си го избиеш от главата. По-добре да не говориш за това.

– Ти ме попита.

– Ама аз не знаех...

171 Давид Баге-и-Соле – съвременен каталонски лютиер. – Б. р.

172 Град във Франция, център на лютиерството още от ХVІІ в. – Б. р.

173 Фамилия лютиери от Миркурската школа. – Б. р.