Изповядвам

5

В продължение на много години, въпреки саможивия си характер, баща ми ме очароваше и аз исках да му се харесам. Най-много желаех да заслужа възхищението му. Рязък – да, лош нрав – също, а и никак не ме обичаше. Но аз му се възхищавах. Сигурно затова ми е толкова трудно да говоря за него. За да не го оправдавам. За да не го осъждам. В един от малкото случаи, ако не и единствения, когато баща ми призна, че съм прав, той каза: много добре, струва ми се, че имаш право. Помня това, както се пази кутийка със съкровище. Защото обикновено ние, останалите, бъркахме във всичко. Разбирам защо майка гледаше живота от балкона. Но аз бях малък и исках да си вра носа навсякъде. Когато баща ми поставяше невъзможни цели, веднага ги одобрявах. Въпреки че най-важните не се постигнаха. Не следвах право; завърших само едно висше образование, но затова пък цял живот съм учил. Не си направих колекция от десет-дванайсет езика само за да бия рекорда на патер Левински от Грегорианския университет; научих ги без особени затруднения, защото така исках. И макар да имам неизпълнен дълг към баща си, не съм се стремил той да се гордее с мен там, където е сега, което е никъде, защото съм наследил неговата невяра във вечния живот. Не се изпълниха и плановете на майка, винаги на второ място. Е, не е точно така. Чак по-късно разбрах, че майка е имала планове за мен, но ги е крила от баща ми.

И така, бях единствен син, наблюдаван от родителите си, които жадуваха детето им да блесне с интелигентността си. Моето детство би могло да се опише с две думи: висока летва. Висока летва във всичко, дори при хранене: дъвча със затворена уста, без да слагам лакти на масата, без да прекъсвам разговорите на възрастните, освен когато избухвах, защото имаше дни, когато не издържах повече и нито Карсън, нито Черния орел можеха да ме успокоят. Затова обичах да се възползвам от възможността да изляза с Лола Чика, когато имаше някаква работа из Готическия квартал, и да я чакам в магазина, отворил очи като плочи.

Колкото повече растях, толкова повече магазинът ме привличаше, защото събуждаше у мен странно безпокойство. Вкъщи казвахме „магазина“ за удобство, въпреки че беше цял един свят, където можеш да минеш без живота отвъд стените му. На улица „Паля“, пред западналата фасада на една черква, забравена и от църковните власти, и от общината – там беше вратата на магазина. Щом я отвориш, звънваше камбанка, още я чувам, за да предупреди Сесилия или господин Беренгер за пристигането ти. Оттук нататък започваше празникът за очите и за обонянието. Не и за осезанието, защото на Адриа му беше най-строго забранено да пипа каквото и да било, на теб зрението ти е в пръстите и горко ти, ако пипнеш нещо, нали ме разбра, а, Адриа? Затова се разхождах из тесните коридори с ръце в джобовете и гледах проядения полихромен ангел до позлатения леген на Мария-Антоанета. И един гонг, принадлежал на династията Мин, който струваше цяло състояние и Адриа искаше да го удари, преди да умре.

– За какво служи това?

Господин Беренгер погледна японската кама, забеляза ме и се усмихна:

– Това е кинжал Кайкен на бушите70.

Адриа остана с отворена уста. Господин Беренгер погледна към мястото, където Сесилия лъскаше бронзови чаши, и каза тихо, накланяйки се към момчето, при което то усети съмнителния дъх от устата му:

– Кинжал, който японските жени воини са използвали, за да се самоубият. – Впери очи в него, за да долови някаква реакция. Тъй като реакция не последва, продължи по-сухо:

– Период Едо, шестнайсети век71.

Разбира се, Адриа беше силно впечатлен, но на осем години приблизително, на колкото бях тогава, вече умеех да крия чувствата си, както правеше майка, когато баща ми се затваряше в кабинета и гледаше с лупа ръкописите си и никой вкъщи не можеше да вика, защото той четеше в кабинета и не се знаеше в колко часа ще излезе за вечеря.

– Не, докато не дам признаци на живот, не слагай зеленчука на огъня.

И Лола Чика отиваше в кухнята и мърмореше, тоя господинчо аз хубаво мога да го оправя, цялата къща да се води по неговата лупа. А ако аз бях до този господинчо, чувах как чете:

A un vassalh aragones. / Be sabetz lo vassalh qui es, / El a nom. N’Amfos de Barbastre. / Ar aujatz, senher, cal desastre / Li avenc per sa gilozia.72

– Какво е това?

– La reprensió dels gelosos.73 Една новела.

– На старокаталонски ли е?

– Не. На окситански.

– Приличат си.

– Много.

– Какво значи ревнивец?

– Написана е от Рамон Видал от Безалý74. Тринайсети век.

– О, колко е старо. Какво значи ревнивец?

– Фолио 132 от провансалския песенник от Карлсруе. Има още един в Парижката национална библиотека. Този е мой. Твой е.

Адриа схвана това като покана и протегна ръка. Бащата го удари и много го заболя. Даже не си направи труда да каже очите ти са на пръстите. Следеше редовете с лупата и казваше защо ли животът ме дарява с толкова радости напоследък.

Японски кинжал за самоубийство на жени, обобщи Адриа. И продължи разходката до керамичните съдове. Остави ръкописите и гравюрите за накрая, тъй като се отнасяше към тях със страхопочитание.

– Хайде, кога ще дойдеш да ни помагаш, че имаме много работа?

Адриа огледа празния магазин и се усмихна възпитано на Сесилия.

– Когато баща ми позволи.

Тя понечи да каже нещо, но размисли и няколко секунди остана с отворена уста. После очите й блеснаха и ми каза дай ми една целувка, хайде. И аз трябваше да я целуна, защото не биваше да се правят сцени насред магазина. Предната година бях ужасно влюбен в нея, но сега вече започваха да ми досаждат тези целувки. Макар че бях малък, славно навлизах в етапа на дълбокото отвращение от целувките, сякаш бях дванайсет-тринайсет годишен; винаги съм бил дете чудо във второстепенните неща. От осем-девет годишен, колкото трябва да съм бил тогава, този вманиачен отказ от целувките продължи до... е, ти знаеш докога. А може би още не знаеш. Впрочем какво означаваше онова „устроих живота си отново“, което каза на продавача на енциклопедии?

Известно време Адриа и Сесилия наблюдаваха минувачите по улицата, без да забелязват витрината.

– Винаги има работа – каза Сесилия, която отгатна мисълта ми. – Утре ще изпразваме едно жилище с библиотека, ще настане голяма бъркотия.

Зае се отново с бронза. Миризмата на препарата „Нетол“ беше проникнала чак в мозъка на Адриа и той реши да се оттегли. Мислеше си защо ли трябва да се самоубиват японските жени. Сега виждам, че много рядко съм ходил да тършувам из магазина. Да тършувам, е силно казано. Най-мъчно ми ставаше, когато стигах до мястото с музикалните инструменти. Веднъж, вече като по-голям, изпробвах една цигулка, но като погледнах с крайчеца на окото си назад, срещнах немия поглед на господин Беренгер и кълна се, хвана ме страх. Никога повече не повторих. Спомням си и досега, че освен флигорните, тубите и тромпетите, повече от дузина цигулки, шест виолончела, две виоли и три спинета75, освен гонга от династията Мин и един етиопски барабан, видях и нещо като огромна неподвижна змия, която не издаваше никакъв звук – по-късно научих, че е серпент76. Сигурен съм, че имаше покупки и продажби, защото инструментите се меняха, но си спомням, че броят им винаги беше приблизително един и същ. По едно време в магазина идваха цигулари от операта „Лисеу“, които се опитваха, в повечето случаи безуспешно, да се спазарят за някои от инструментите. Баща ми не искаше клиенти музиканти, които все нямаха пари; аз искам колекционери, които желаят тази вещ и ако не могат да я купят, я крадат; това са моите клиенти.

– Защо?

– Защото плащат колкото им поискам и си отиват доволни. И след някой и друг ден идват отново с изплезен език, защото искат още.

Баща ми много разбираше от продажби.

– Музикантът иска инструмента, за да свири. Когато вече го притежава, свири. Колекционерът не е длъжен да свири – може да има десет инструмента и ги гали с ръка. Или си ги гледа. И е щастлив. Колекционерът не свири на инструмента, гали го.

Баща ми беше много интелигентен.

– Музикант колекционер? Това би било голямата печалба, но не познавам нито един.

Тогава Адриа му каза доверително, че Herr Ромеу е скучен като неделен следобед, а той ме погледна с оня свой пронизващ поглед, който и сега, на шейсет години, още ме измъчва.

– Какво каза?

– Че Herr Ромеу...

– Не, скучен като какво?

– Не знам.

– Знаеш, знаеш.

– Като неделен следобед.

– Много добре.

Баща ми винаги беше прав. Замълча, изглеждаше така, сякаш прибира думите ми в джоба си за своята колекция. След като ги прибра, отново поде разговора.

– Защо е скучен?

– По цял ден ме кара да уча склонения и окончания, които аз вече знам наизуст, и ме кара да казвам това овче сирене е много хубаво, откъде го купи? Или пък аз живея в Хановер и се казвам Курт. А ти къде живееш? Харесва ли ти Берлин?

– А ти какво би искал да научиш?

– Не знам. Искам да прочета нещо интересно. Да чета Карл Май на немски.

– Много добре, струва ми се, че имаш право.

Повтарям: много добре, струва ми се, че имаш право. Уточнявам: това беше единственият път в моя живот, когато той призна, че имам право. Ако бях фетишист, щях да сложа в рамка изречението с датата и часа на събитието. И да му направя една черно-бяла снимка. На другия ден нямах урок, защото Herr Ромеу беше уволнен. Адриа се почувства много важен, сякаш съдбата на хората беше в собствените му ръце. Беше един славен вторник. Този път се зарадвах, че баща ми вкарва всички в правия път. Трябва да съм бил девет-десет годишен, със силно чувство за достойнство. Или по-скоро чувство за срам. Най-вече сега, като поглеждам назад, Адриа Ардевол съзнаваше, че не е бил малко момче дори като малък. Беше се развил преждевременно във всяко отношение, така както другите деца развиват болести и инфекции. Даже ми е жал за себе си. При това не знаех подробностите, които сега знам и мога да възстановя, като например, че баща ми, след като с големи усилия отворил магазина, с една Сесилия, която се учела да си прави прически, за да е хубава, бил посетен от клиент, който искал да разговаря с него по един въпрос, баща ми го въвел в кабинета и непознатият му казал господин Ардевол, не съм дошъл да купувам нищо, а баща ми го погледнал в очите и застанал нащрек.

– А може ли да знам защо сте дошли?

– За да ви кажа, че животът ви е в опасност.

– А, така ли? – Леко отегчена усмивка на баща ми.

– Да.

– Може ли да знам защо?

– Например мога да ви осведомя, че доктор Монтелш е излязъл от затвора.

– Не знам за кого ми говорите.

– И ни е разказал някои неща.

– Кои сте вие?

– Да кажем, че сме ви много сърдити, защото сте направили донос срещу него, че е каталонист и комунист.

– Аз?

– Вие.

– Аз не си развързвам езика току-така. Желаете ли още нещо? – казал, надигайки се.

Посетителят не станал от стола. Настанил се още по-удобно и изненадващо сръчно си свил цигара. Запалил я.

– Тук не се пуши.

– Аз пуша. – Посочил го с ръката, с която държал цигарата. – И знаем, че сте предали още трима души. Всички ви пращат поздрави от къщи или от затвора. От сега нататък внимавайте на всеки ъгъл. Опасно е.

Угасил цигарата в дървената маса, сякаш била огромен пепелник, изпуснал дима в лицето на господин Ардевол, станал и излязъл от кабинета. Феликс Ардевол гледал мястото, където масата прогаряла, без да се опитва да го угаси. Сякаш това било неговото покаяние.

Вечерта вкъщи, изглежда, за да се отърси от неприятните чувства, баща ми ме заведе в кабинета и за награда, най-вече за това, че аз пръв изисквах повече от учителите, както следва да постъпи моят син, ми показа сгънат пергамент, изписан от двете страни, който се оказа актът за основаването на манастира „Сант Пере Бургалски“, и каза виж, сине (на мен ми се искаше след „виж, сине“ да беше добавил „на теб възлагам надеждите си“, нали сега бяхме обединени в мощен съюз), този документ е написан преди повече от хиляда години, а сега ние го държим в ръцете си... Ей, ей, полека, аз ще го държа. Не е ли прекрасен? Датира от времето, когато е бил създаден този манастир.

– Къде е?

– В Палярс77. Знаеш ли къде се намира манастирът от картината на Модест Уржел78 в столовата?

– Онзи манастир е „Санта Мария де Жери“79.

– Да, да. Бургал е още по-високо. На двайсетина километра нагоре към студа. – За пергамента: Актът за основаването на „Сант Пере Бургалски“. Абатът Делигат помолил граф Рамон Тулузки да дари с привилегии този мъничък манастир, оцелял стотици години. Вълнувам се, като си помисля, че държа в ръце толкова история.

Аз си представих това, което казваше баща ми, и не беше трудно да се досетя, че този ден му изглеждаше прекалено светъл и пролетен, за да бъде Коледа. Току-що бяха погребали преподобния отец приор дом Жозеп де Сант Бартомеу в скромното и сбутано гробище на „Сант Пере“, а животът, който през пролетта избуяваше върху меката и влажна трева с хиляди цветни пъпки, сега спеше под леда. Току-що бяха погребали отеца приор и заедно с него всяка възможност манастирът да продължава да държи вратите си отворени. Отдавна, още когато валеше изобилен сняг, „Сант Пере Бургалски“ беше изолирано абатство; след далечните години от времето на абат Делигат манастирът бе преминал през различни превратности, през периоди на възход, когато трийсетина монаси се наслаждаваха на величествената гледка, която създаваха ден след ден водите на река Ногера, с гората Позес в далечината, възхваляваха Бога, отдаваха благодарност за творението Му и проклинаха дявола за студа, който поразяваше телата и караше душите на цялата общност да се свиват. „Сант Пере Бургалски“ беше преживял и моменти на оскъдица, без жито за мелницата и само с шест-седем стари и болнави монаси за същата работа, която върши монахът от влизането си в манастира, докато го закарат на гробището, както онзи ден сториха с отеца приор. Но сега беше оцелял само един от общността, който да съхрани тази вековна памет.

Кратка, унила заупокойна молитва, прибързана и покрусена благословия над скромния ковчег, и отслужващият по силата на обстоятелствата брат Жулиà от Сау даде знак на петимата селяни от Ескалò80, които се бяха качили да помогнат на манастира в този така тъжен ритуал. Все още нямаше и следа от братята, които трябваше да дойдат от абатството „Санта Мария де Жери“, за да потвърдят затварянето на манастирчето. Дойдоха чак когато всичко беше свършило, както винаги когато имаше нужда от тях.

Брат Жулиà от Сау се прибра в манастира „Сант Пере“. Влезе в черквата. Взе чука и длетото и със сълзи на очи проби дупка в осветения камък на главния олтар. Извади мъничката дървена мощехранилница, където пазеха мощите на светците. Обзе го страх, защото за пръв път в живота си оставаше сам. Сам. Без нито един от братята. Стъпките му отекваха в тесния коридор. Хвърли поглед на мъничката трапезария. Една от пейките опираше в стената и къртеше мръсната мазилка. Не си даде труд да я постави на място. От очите му капна сълза, той излезе и тръгна към килията си. Пътем се загледа в любимия пейзаж – бе запечатан в сърцето му, познаваше всяко дърво. Върху постелята му лежеше Светото ковчеже, където съхраняваха акта за основаването на манастира, а сега трябваше да прибере и мощехранилницата с мощите на незнайните светци, които ги бяха съпътствали векове наред при богослужение и песнопения. Както и потира и дискоса на общността. И двата единствени ключа на „Сант Пере Бургалски“: от черквичката и от външната порта на манастирския имот. От толкова години песнопения във възхвала на Господа остава само едно здраво ковчеже от хвойна, което от днес нататък ще бъде единственото свидетелство за съществуването на закрития манастир. В единия край на рогозката – кърпата за връзване на снопове от две парчета плат, като някакво подобие на шал, и молитвеникът. И торбичката с елхови и кленови семена; тя му напомни за предишния му живот, за който не желаеше да мисли, тогава се казваше брат Микел и служеше в Доминиканския орден и в двореца на Негово Преосвещенство жената на Кривогледия от Салт81 го спря близо до кухнята и му каза вземете, брате Микел, семена от ела и клен.

– А за какво са ми?

– Нямам какво друго да ви предложа.

– А защо трябва да ми предлагаш нещо? – Брат Микел, нетърпеливо.

Жената наведе глава и каза тихо, едва чуто, Негово Преосвещенство ме изнасили и искам да се убия, та никога да не узнае мъжът ми, защото иначе ще ме убие той.

Зашеметен, брат Микел трябваше да влезе в коридора и да седне на пейката от чимширово дърво.

– Какво говориш? – каза на жената, която го бе последвала и стоеше права пред него.

Жената не добави нищо, защото вече бе казала всичко.

– Не ти вярвам, гнусна лъжкиньо. Ти искаш...

– А след като се обеся на някоя проядена греда, ще ми повярвате ли? – Сега тя го погледна с очи, вдъхващи страх.

– Но, чадо Божие...

– Искам да изповядам греха си, защото мисля да се убия.

– Не съм свещеник.

– Но можете... Не ми остава нищо друго, освен да умра. Тъй като не е по моя вина, мисля, че Бог ще ми прости. Нали, брате Микел?

– Самоубийството е грях. Махай се оттук. Върви си!

– Къде искате да отида, сама жена? А?

На брат Микел му се щеше сега да бъде далеч оттук, там, където свършва светът, въпреки опасностите из дивите краища на Вселената. В килията на „Сант Пере Бургалски“ брат Жулиа погледна разтворената си длан със семената, дадени му от отчаяната жена, на която не бе съумял да дари утеха. На другия ден я намериха обесена на една проядена греда в големия плевник. Беше се удушила с броеницата на петнайсетте тайни, с която препасваше расото си Негово Преосвещенство и която беше загубил преди два дни. По заповед на Негово Преосвещенство на самоубийцата бе отказано християнско погребение, а Кривогледия от Салт беше изгонен от двореца за това, че е позволил жена му да извърши деяние, което се опълчва срещу небето. Беше я намерил призори самият Кривоглед от Салт, който се бе опитал да скъса броеницата с безумната надежда, че Кривогледата все още диша. Когато разбра, брат Микел плака горчиво, моли се, въпреки указанията на предстоятеля, за спасението на душата на онази отчаяна клетница и даде обет пред Господа, че никога няма да загуби елховите семена и шишарки, които да му напомнят за неговото подло мълчание. Държеше ги в разтворената си длан и се вглеждаше в тях сега, двайсет години по-късно, когато в живота му щеше да настъпи поврат, когато щеше да стане монах в „Санта Мария де Жери“. Прибра семената в джоба на бенедиктинското си расо. Погледна през прозореца. Навярно бяха наблизо, но вече не можеше да различава движения в далечината. Завърза как да е шала за снопове. Тази нощ в бургалския манастир няма да спи нито един монах. Здраво стиснал Светото ковчеже, обиколи всички килии, на брат Марсел, на брат Марти, на брат Адриа, на отец Рамон, на отец Базили, на отец Жозеп де Сант Бартомеу и своята скромна килия в края на тесния коридор, която беше най-близо до мъничкото манастирско дворче и до манастирската порта, чието наблюдение му беше възложено, дето се казва, още с пристигането му. После се отби в пералнята, в скромната капитулна зала82, в кухнята и отново в трапезарията, където пейката къртеше гипсовата стена. След това излезе на двора и не можа да възпре болката му да не избликне като дълбоко ридание, защото не беше способен да приеме, че такава е волята Божия. За да се успокои, да се сбогува с толкова години живот като бенедиктински монах, влезе в монашеския параклис. Коленичи пред олтара, стиснал Светото ковчеже. За последен път в живота си погледна рисунките на абсидата. Пророците и архангелите. Свети Петър и свети Павел, свети Йоан и другите апостоли, и света Богородица, възхваляващи заедно с архангелите строгия Вседържител. И се почувства виновен, виновен за края на малкия манастир „Сант Пере Бургалски“. Със свободната ръка се удари в гърдите и каза confiteor, Domine. Confiteor, mea culpa83. Остави на пода Светото ковчеже и се наведе да целуне земята, където толкова поколения монаси бяха стъпвали, за да възхваляват Бог Вседържител, който го съзерцаваше безучастно.

Изправи се, взе Светото ковчеже, погледна за последен път светите изображения и се оттегли гърбом към вратата. Щом излезе от черквичката, хлопна рязко двете крила, заключи за последен път и сложи ключа в Светото ковчеже. Човешко око нямаше да зърне тези възлюблени рисунки, докато Джакиам от Пардак не отвори вратата, като бутна с длан едно от проядените и прогнили крила почти триста години по-късно.

И тогава брат Жулиа от Сау си спомни деня, в който нозете му, жадни и изнурени, обзети още от страх, бяха стигнали пред портата на „Сант Пере“ и той бе почукал със стиснат юмрук. Петнайсет монаси живееха тогава intra muros monasterii84. Преславни Боже мой, колко му липсваха, макар да нямаше право да изпитва носталгия по времена, които не бе преживял, онези дни, когато имаше работа за всеки монах и един монах за всяка работа. Когато почука на портата, за да моли да го приемат, вече от години беше загубил всякаква сигурност и бе навлязъл в царството на страха, който винаги съпътства беглеца. Още повече ако подозира, че може би греши, защото Иисус ни говори за любов и добро, а аз не изпълних заповедта. Но в действителност изпълни заповедта, защото отец Николау Еймерик, главният инквизитор85, за него беше висшестоящ и всичко се вършеше в името Божие и за доброто на Църквата и на истинската вяра, а аз не можех, не можех, защото Иисус беше далеч от мен и кой сте вие, брате Микел, глупав брат мирянин, та да питате къде е Иисус? Господ Бог наш е в сляпото, безусловното подчинение. Бог е с мен, брате Микел. А който не е с мен, е против мен. Гледайте ме в очите, когато ви говоря! Който не е с мен, е против мен. И брат Микел предпочете да избяга, предпочете несигурността и може би ада пред спасението с нечиста съвест. И затова избяга, свали доминиканското си расо, влезе в царството на страха и отиде на поклонение на Божи гроб, за да моли прошка за всичките си грехове, сякаш на този свят или на оня прошката е възможна. Ако това изобщо бяха грехове. Облечен като поклонник, видя много нещастия. Беше се влачил по земята, тласкан от разкаяние, беше дал обет, труден за изпълнение, но не постигна успокоение, защото, ако не се подчиниш на гласа на спасението, в душата ти никога няма да настъпи мир.

– Не можеш ли най-после да оставиш ръцете си на мира?

– Но, татко... Искам само да пипна пергамента. Каза, че е и мой.

– С този пръст. Внимателно.

Адриа протегна плахата си ръка и докосна пергамента с един пръст. Стори му се, че е влязъл в манастира.

– Хайде, стига, че може да оставиш петно.

– Още малко, татко.

– Не знаеш ли какво значи стига? – кресна баща ми. Аз дръпнах ръката си, сякаш пергаментът ме прониза като ток, и затова, когато бившият монах се върна от обиколката си из светите места, с остаряла душа, изпосталяло тяло, почерняло лице и поглед, твърд като диамант, той още усещаше ада вътре в себе си. Не посмя да се яви в дома на родителите си, в случай че бяха живи; тръгна да скита по пътищата, облечен като поклонник, просеше милостиня и я харчеше в хановете за най-отровните напитки, които имаше подръка, сякаш бързаше да се погуби и да престане да си спомня спомените. Отдаде се и на плътските грехове, пристрасти се към тях в търсене на забрава и спасение, които разкаянието не му носеше. Страдаше като душа в чистилището. Благата усмивка на брат Жулиа от Каркасон, вратарят на бенедиктинското абатство в Лаграс86, където беше потърсил гостоприемство в една мразовита зимна нощ, неочаквано освети пътя му. Пренощуването се превърна в десет дни молитва в черквата на абатството, коленичил до най-отдалечената от пейките на братството стена.

В „Санта Мария де ла Граса“87 за пръв път чу да споменават „Бургал“, манастир, разположен толкова далече от всичко, че дъждът стигал там уморен и едва мокрел кожата. Запази за себе си усмивката на брат Жулиа, вероятно породена от щастие, като тайно драгоценно съкровище и се запъти първо към абатството „Санта Мария де Жери“, както го бяха посъветвали монасите от „Ла Граса“. Само с дрехите на гърба, с пълната с изпросена храна торба и тайната щастлива усмивка пое по пътя към планините, покрити с целогодишен сняг, към света на вечното мълчание, където може би с малко късмет би могъл да потърси изкупление. Прекоси долини, изкачи върхове, прецапа със съдраните си сандали ледените реки, родени от снега. Когато пристигна в абатството „Санта Мария де Жери“, му казаха, че манастирът „Сант Пере Бургалски“ наистина е толкова откъснат от света, че не се знае със сигурност дали мислите стигат там цели. Увериха го, че каквото реши там отецът приор за теб, ще бъде одобрено от отеца абат тук.

И така, след седмици път, състарен, без да е навършил четирийсет години, почука силно на портата на манастира „Сант Пере Бургалски“. Вечерта беше студена и тъмна, монасите бяха приключили с вечерните молитви и се готвеха да вечерят, ако паница топла вода може да се нарече вечеря. Подслониха го, попитаха го какво желае и той помоли да го приемат в малкото братство; не им разказа за болката си, а им говори за желанието си да служи на светата майка Църквата, като върши смирено някаква безименна работа като брат мирянин, като последния в тази обител, който се подчинява изцяло на Господа Бога наш. Отец Жозеп де Сант Бартомеу, който вече беше приор, го погледна в очите и отгатна тайната на душата му. Трийсет дни и трийсет нощи прекара до манастирската порта в една порутена колиба. Но той търсеше закрилата на расото, търсеше убежище в святото правило за живот на бенедиктинците, което преобразява човеците и носи мир в душите на онези, които го следват. Двайсет и девет пъти помоли да му позволят да бъде монах като тях и двайсет и девет пъти отецът приор, гледайки го в очите, му отказа. Докато един дъждовен и щастлив петък помоли за трийсети път.

– Не пипай, мърльо такъв, очите ти са на пръс­тите!

Съюзът с баща ми се разклати, може би дори се пропука.

– Ама аз само...

– Няма ама, няма мама. Да те шамаросам ли искаш? А?

Много време изтече от онзи петък. Постъпи в Бургалския манастир като постулант и след три ледени зими вече служеше като брат мирянин. Когато произнесе обетите, избра името Жулиа в памет на усмивката, която го бе преобразила. Научи се да умиротворява душата си, да успокоява духа си и да обича живота. Въпреки че хората на херцог Кардонски и на граф Уг Рожè опустошаваха онова, което не им принадлежеше, при честите си набези в долината, Бог и Божият мир бяха по-близо до манастира високо горе. Упорито напредваше по пътя към мъдростта. Не позна щастието, но постигна пълно успокоение, което постепенно го дари с душевно равновесие, и се научи да се усмихва доколкото му бе възможно. Не един и двама от неговите братя вече си мислеха, че брат Жулиа е поел по пътя към светостта.

Високо издигналото се слънце напразно се стараеше да топли. Братята от „Санта Мария де Жери“ още не бяха дошли. Сигурно бяха нощували в Солè88. Въпреки срамежливото слънце в „Бургал“ цареше страшен студ. Селяните от Ескало си бяха отишли преди няколко часа с натъжени очи, без да искат да им се плати. Заключи портата с големия ключ, който толкова години пазеше като монах вратар и който сега трябваше да предаде в абатството. Non sum dignus89, повтаряше, стиснал ключа, свидетел на половин хилядолетие монашески живот в „Бургал“. Остана отвън сам, седнал под ореха със Светото ковчеже в ръце в очакване на братята от Жери. Non sum dignus. А ако искат да пренощуват в манастира? Тъй като правилото на свети Бенедикт повелява изрично никой монах да не живее сам в манастир, когато се разболя, отецът приор прати известие до абатството в Жери, за да се предприеме нужното. От осемнайсет месеца двамата с отеца приор бяха единствените монаси в „Бургал“. Отецът извършваше богослужение, а той слушаше благочестиво, двамата участваха в почасовите молитви, но вече не пееха, защото чирикането на врабците заглушаваше нестройните им изхабени гласове. Предния ден рано следобед, след смъртта на почитания отец приор, настъпила след два дни силна треска, отново бе останал сам в живота. Non sum dignus.

Някой се качваше по стръмната пътека откъм Ескало, тъй като пътеката откъм Естарон90 през зимата беше непроходима. Най-после. Стана, изтупа расото и слезе няколко крачки надолу по пътеката, стиснал Светото ковчеже. Спря – може би трябваше да им отвори портата в знак на гостоприемство? Освен наставленията на отеца приор на смъртното му легло не знаеше какво друго се прави, за да се обяви краят на един манастир с вековна история. Братята от Жери се качваха лека-полека, уморени от пътя. Трима монаси. Обърна се със сълзи в очите да се сбогува с манастира и тръгна да пресрещне братята, за да им спести последното нанагорнище. Двайсет и една години в „Бургал“, далече от някогашните спомени, умираха с този жест. Сбогом, „Сант Пере“, сбогом, долини, огласяни от песента на студената вода. Сбогом, ледени планини, които ми дарихте мир. Сбогом, братя, с вас споделих тази обител и векове песнопения и молитви.

– Братя, мир на душите ви в деня на Рождеството Господне.

– Да осени и теб мирът Божи.

– Вече го погребахме.

Един от братята свали качулката. Благородно чело, сигурно на отец, произнесъл обетите, може би на иконом или на наставник на послушници, усмихна му се, подобно на един друг далечен брат Жулиа. Под плаща не носеше расо, а рицарска броня. Придружаваха го брат Матеу и брат Маур от Жери.

– Кой е покойникът? – попита рицарят.

– Отецът приор. Починалият е отецът приор. Не са ли ви известили, че...

– Как се казва? Как се казваше?

– Жозеп де Сант Бартомеу.

– Слава на Бога. Значи вие сте брат Микел от Сускеда91.

– Казвам се брат Жулиа. Аз съм брат Жулиа.

– Брат Микел. Доминиканецът еретик.

– Вечерята е сервирана.

Лола Чика беше надникнала в кабинета. Баща ми отвърна недоволно с мълчалив жест, като продължаваше да чете на глас членовете, неразбираеми на първо четене, на акта за основаването. Сякаш отговаряше на Лола Чика:

– Сега прочети останалото.

– Ама този почерк е много странен...

– Чети – настоя баща ми, нетърпелив и разочарован, че синът му е толкова смотан.

И Адриа започна да чете на хубав средновековен латински думите на абат Делигат, без да ги разбира напълно, като продължаваше да живее в другата си история.

– Добре... Името „брат Микел“ принадлежи на друг мой живот. А Орденът на свети Доминик е много далеч от мислите ми. Аз съм нов, друг човек. – Погледна го в очите, както правеше отецът приор. – Какво желаете, брате?

Мъжът с благородното чело падна на колене на земята, благодари Богу с кратка мълчалива молитва и се прекръсти благочестиво; тримата монаси също се прекръстиха почтително. Мъжът стана.

– Струваше ми много години усилия, докато ви намеря. Един свят монах инквизитор ми заповяда да ви екзекутирам заради ерес.

– Грешите.

– Господа, братя – каза един от монасите, които го придружаваха, може би брат Матеу, много изплашен. – Дошли сме да приберем ключа на „Бургал“ и Светото ковчеже на манастира и да съпроводим брат Жулиа до Жери.

Тогава брат Жулиа се опомни и му предаде Светото ковчеже, което още стискаше.

– Няма да ви се наложи да го съпровождате – каза сухо този с благородното чело. – И към брат Жулиа:

– Не греша. Задължително е да знаете кой ви осъжда.

– Казвам се Жулиа от Сау и както сам можете да видите, съм монах бенедиктинец.

– Брат Николау Еймерик ви осъжда. Заповяда ми да произнеса името му пред вас.

– Грешите.

– Брат Николау отдавна е покойник. Но аз съм жив и най-после ще мога да успокоя смутената си душа. В името Божие.

И пред ужасените очи на двамата монаси от Жери последният монах от „Бургал“, нов, друг човек, постигнал след многогодишни усилия духовен мир, можа да съзре кинжала, преди да се забие в гърдите му на все по-несигурната светлина на бледото слънце в онзи зимен ден. Бе принуден да преглътне всичката отдавнашна ненавист на един дъх. В изпълнение на свещената заповед благородният господин му отряза езика със същия кинжал и го сложи в кутия от слонова кост, която почервеня. Със силен и решителен глас, като чистеше острието със сухи орехови листа, той се обърна към двамата ужасени монаси.

– Този мъж няма право да бъде погребан на свята земя.

Огледа се. Със студено изражение. Посочи с ръка хармана извън манастира.

– Там. Без кръст. Такава е волята Господня.

Като видя, че двамата монаси стоят неподвижно, вледенени от ужас, мъжът с благородното чело застана пред тях, като едва не настъпи безжизненото тяло на брат Жулиа, и кресна презрително:

– Закопайте тази мърша!

А баща ми, след като прочете подписа на абат Делигат под документа, го сгъна внимателно и каза когато докосваш пергамент като този, си представяш епохата. Нали? И аз в отговор докоснах пергамента, вече с пет нетърпеливи пръста. Плесницата, която ми зашлеви баща ми, беше болезнена и много унизителна. Докато аз се борех, за да не позволя да капне нито една сълза, баща ми равнодушно остави лупата и прибра ръкописа в сейфа.

– Хайде, на вечеря – каза, вместо да скрепи съюза със своя син, който знаеше да чете средновековен латински. Докато стигна до столовата, трябваше да избърша две тайни сълзи.

70 Съсловието на воините в средновековна Япония. – Б. пр.

71 Периодът Едо обхваща времето от 1603 до 1867 г. – Б. р.

72 На един арагонски васал, / добре знаете кой е. / Името му е Амфос от Барбастре. / Чуйте сега, кралю, каква беда / го сполетя заради неговата ревност. – Б. р.

73 Порицание на ревнивците (кат.). – Б. пр.

74 Каталонски трубадур, писал на окситански език. Приписваната му стихотворна новела „Порицание на ревнивците“ въвежда в окситанската поезия топоса за наказания ревнивец (castia gilós). – Б. р.

75 Спинет – малък клавесин. – Б. пр.

76 Старинен духов музикален инструмент. – Б. р.

77 Каталонско графство, възникнало в нач. на ІХ в. като част от васално зависимата от Каролингската империя Испанска марка. – Б. р.

78 Каталонски художник пейзажист (1839–1919). – Б. р.

79 Бенедиктински манастир, основан през ІХ в. – Б. р.

80 Село в планинската област Палярс Собирà (Каталония). – Б. р.

81 Селище в днешната провинция Жирона. – Б. пр.

82 Зала, в която монасите се събират за обсъждане на манастирските дела. – Б. пр.

83 Изповядвам, Господи. Изповядвам греха си (лат.) – началото на католическа покайна молитва. – Б. пр.

84 Зад манастирските стени (лат.). – Б. пр.

85 Доминикански монах, богослов, главен инквизитор на Арагонската корона през втората половина на ХІV в. – Б. р.

86 Град в днешната област Лангедок-Русийон (Южна Франция). – Б. р.

87 Името на бенедиктинския манастир „Сент Мари дьо Лаг­рас“ на каталонски. – Б. р.

88 На френски Le Soler – селище в историческата област Русийон (Южна Франция). – Б. р.

89 Не съм достоен (лат.) – началните думи на молитва преди причестяване по време на католическата литургия. – Б. пр.

90 Село в планинската област Палярс Собира. – Б. р.

91 Селище в днешната каталонска провинция Жирона. – Б. р.