Изповядвам

* * *

Първите дни в училище след смъртта на баща ми бяха необикновени. Особено след като Риера заговори открито за главата на баща ми, нещо, което, види се, ми придаваше престиж, какъвто никой друг не можеше да постигне. Даже ми простиха високите бележки и аз станах момче като всички останали. А когато учителите задаваха въпрос, Пужол вече не казваше, че аз съм натоварен да отговарям, и понеже всички се правеха на ударени, за да сложи край на това, отец Валеро казваше хайде, Ардевол, и аз отговарях. Но не беше същото.

Макар да не признаваше, че не знае какво означава педал, Бернат беше човекът, на когото се облягах, особено след смъртта на баща ми. Правеше ми компания и ми помогна да не се чувствам толкова чужд на живота. Работата е там, че и той беше особено момче, и той не беше като останалите момчета в училище, които бяха нормални, биеха се, късаха ги по някой предмет и поне няколко от пети клас и един-двама от четвърти пушеха скришно в самото училище. А това, че беше в друг клас и почти не го виждах в училище, правеше нашето приятелство тайно и неофициално. Но този ден приятелят ми седеше на леглото ми с отворена уста и очите му бяха насълзени, защото за пръв път чуваше нещо прекалено тъжно. Погледна ме с омраза и каза това е предателство. А аз не, Бернат, така реши майка ми.

– А ти не можеш ли да се разбунтуваш? А? Не можеш ли да кажеш, че трябва да учиш при Трульолс, защото иначе...

Защото иначе няма да ходим заедно на уроци, би искал да каже, но не посмя, за да не изглежда като малко дете. Бунтовните сълзи показваха това по-добре от думите. Толкова е трудно да бъдеш малко момче, което се преструва, че е мъж и че не му пука от това, от което, види се, не им пука на мъжете, и да усещаш, че ти пука, но трябва да се преструваш, защото, ако другите видят, че ти пука и даже много ти пука, тогава ще ти се смеят и ще ти кажат какво дете си, Бернат, Адриа, момченце. Или пък ако е Естебан, ще ти каже, че си момиче. Не, сега вече ще ти каже педал такъв. Заедно с първите косми на брадата започваше да расте и убеждението ни, че животът явно е страшно труден. Но още не беше станал зверски труден, още не бях те срещнал.

Закусихме мълчаливо. Лола Чика ни поднесе по две парчета шоколад на всеки. Мълчахме дълго време, дъвчехме хляб, седнали на леглото, загледани в така сложното бъдеще. И тогава започнахме да правим упражнения по арпеджи, а аз, като някакво ехо, свирех каквото свиреше Бернат, макар да го нямаше в партитурата, и така упражнението ставаше по-забавно. Но бяхме тъжни.

– Виж, виж, виж!...

Бернат, зяпнал, остави лъка на нотната стойка и отиде до прозореца на стаята на Адриа. Светът се промени, болката вече не беше толкова силна; приятелят можеше да прави каквото си иска с учителите си по цигулка; кръвта се връщаше във вените. През вътрешния двор Бернат гледаше в стаята отсреща, осветена, със спуснато тънко перде. Виждаше се торса на гола жена. Гола? Коя е? А? Беше Лола Чика. Беше стаята на Лола. Лола Чика съблечена. Гледай какво става! От кръста нагоре. Преобличаше се. Сигурно се готвеше да излезе. Гола? На Адриа му се струваше, че... не се виждаше много добре, но спуснатото перде правеше всичко да изглежда много по-възбуждащо.

– Това е къщата на съседите. Не я познавам – отговорих неохотно и отново се заех с анакрузата преди осемнайсетия такт, защото ехото сега го свиреше Бернат. Хайде, давай, да видим дали сега ще се получи.

Бернат се върна при стойката едва след като Лола се облече. Упражнението им се получи доста добре, но Адриа беше огорчен от ентусиазма на приятеля си, а и защото не му беше приятно, че е видял Лола... Гърдите на жената са... За първи път виждаше гърди, ако пердето не...

– Ти виждал ли си някога гола жена? – попита Бернат, когато свършиха упражнението.

– Ти сега току-що видя, нали?

– Е, това не е точно да видиш. Искам да кажа да я видиш ясно. И цялата.

– Представяш ли си Трульолс гола?

Казах това, за да отклоня вниманието от Лола Чика.

– Не говори идиотщини!

Бях си я представял сто пъти, не защото беше хубава жена. Беше стара, кльощава, с дълги пръс­ти. Но гласът й беше много приятен и когато ти говореше, те гледаше в очите. Но когато свиреше на цигулка, тогава вече си я представях гола. Но беше виновен звукът, който извличаше, толкова красив, толкова... Цял живот съм смесвал нещата. Не се гордея с това, по-скоро го казвам със сдържано примирение. Колкото и да се стремях, не успях да издигна прегради между нещата и всичко ми се смесва, както се смесва сега, когато ти пиша и сълзите ми служат за мастило.

– Не се безпокой, Адриа – каза ми Трульолс. – Манлеу е голям цигулар.

И разроши косата ми с ръка. На прощаване ме накара да изсвиря бавното темпо на първата соната на Брамс и като свърших, ме целуна по челото. Такава си беше Трульолс. Не осъзнах, че ми беше казала Манлеу е голям цигулар, не ми беше казала, не се безпокой, Адриа, Манлеу е голям учител. Бернат се мръщеше, за да скрие, че всеки момент ще се разплаче. Аз обаче пролях три-четири сълзи. Боже мой. Толкова голяма беше болката, че вероятно затова, когато стигнаха до къщата на Бернат, Адриа каза, че му подарява сторионито, а Бернат – наистина ли? И Адриа – разбира се, за да имаш един хубав спомен от мен. Наистина ли? – повтори Бернат недоверчиво. И Адриа – имаш ми думата. А какво ще каже майка ти? Не й е до това. По цял ден е в магазина. И на другия ден Бернат се прибра вкъщи, а сърцето му биеше бум-бум-бум, като камбаните на „Непорочно зачатие“ за службата в дванайсет, и щом се озова пред майка си, каза мамо, нося една изненада; отвори калъфа и госпожа Пленса усети неподражаемия аромат на стара вещ и със свито сърце попита откъде имаш тази цигулка, сине. А той, като се преструваше, че му е все едно, отговори, подражавайки на Касиди Джеймс, когато Дороти го пита откъде се е взел онзи кон:

– Това е много дълга история.

И беше прав. Европа миришеше на изгорял барут и на разрушени стени, а Рим още повече. Изчака да мине един бърз американски джип, който подскачаше по изровените улици, без да спира на кръстовищата, и продължи с бърза крачка към „Санта Сабина“142. Там Морлен му предаде една бележка: Ufficio della Giustizia e della Pace143. Портиерът, някой си синьор Фаленями. И внимавай, защото може да е опасен.

– Защо да е опасен?

– Защото не е това, което изглежда. Но има проб­леми.

Феликс Ардевол скоро намери службата с неясна връзка с Ватикана, намираща се в околностите на Папския град, насред Борго144. Мъжът, който отвори вратата, дебел, висок, с голям нос и неспокоен поглед, го попита кого търси.

– Боя се, че вас, синьор Фаленями?

– Защо казвате боя се? Страхувате ли се от мен?

– Просто така се казва. – Феликс Ардевол понечи да се усмихне. – Научих, че имате нещо интересно да ми покажете.

– Затварят канцеларията след шест следобед – каза, посочвайки с глава стъклената врата, откъдето влизаше бледа светлина. – Чакайте на улицата.

В шест часа излязоха трима души, единият в расо, и Феликс се почувства като на тайна любовна среща. Както в Рим преди много години, когато имаше надежди и мечти и ябълките от магазина на синьор Амато му напомняха земния рай. Тогава се показа мъжът с неспокойния поглед и му направи знак да влезе.

– Няма ли да отидем у вас?

– Тук живея.

Дълго се качваха по стълбите почти на тъмно, мъжът се задъхваше от усилието, стъпките им отекваха в това странно учреждение. На третия етаж – дълъг коридор, неочаквано мъжът отвори една врата и запали анемична лампа. Блъсна ги тежка миризма на непроветрено, едва не ги събори.

– Влезте – каза мъжът.

Тясно легло, шкаф от тъмно дърво, зазидан прозорец и умивалник. Мъжът отвори шкафа и извади от дъното калъф на цигулка. Използва леглото за маса. Отвори на него калъфа. Тогава Феликс Ардевол я видя за първи път.

– Това е сториони – каза мъжът с нервния поглед.

Сториони. На Феликс Ардевол това „сториони“ не му говореше нищо. Не знаеше, че когато я довърши, Лоренцо Сториони я погали по кожата и му се стори, че инструментът потръпна, и реши да го покаже на добрия майстор Зосимо.

Мъжът с нервния поглед запали настолната лампа и покани Феликс да се доближи до инструмента.

Laurentius Storioni Cremonensis me fecit, прочете на глас.

– А откъде да знам, че е автентична?

– Искам петдесет хиляди американски долара.

– Това не е никакво доказателство.

– Това е цената. В затруднение съм и...

Беше видял много хора в затруднение. Но трудностите през трийсет и осма и трийсет и девета не бяха като тези в края на войната. Върна цигулката на мъжа и усети огромна празнота в сърцето, точно както му се беше случило преди шест или седем години, когато беше подържал в ръце виолата на Никола Галиано145. Всеки път все по-лесно успяваше да накара самият предмет да му каже, че е ценен, и да тупти в ръцете му. Това наистина можеше да бъде доказателство за автентичност. Но когато в играта влизаха толкова много пари, господин Ардевол не се доверяваше само на интуиции и поетични трепети. Постара се да гледа хладнокръвно и направи бърза оценка. Усмихна се.

– Ще дойда утре с отговор.

Това беше по-скоро обявяване на война, а не отговор. Вечерта беше уредил среща в стаята в „Браманте“ с отец Морлен и онзи многообещаващ младеж на име Беренгер, висок и слаб, сериозен, усърден и както изглеждаше, експерт по много работи.

– Внимавай, Ардеволе – настояваше отец Морлен.

– Вече мога да се оправям в живота, драги.

– Едно нещо е привидността и друго действителността. Пазари се, изкарвай си прехраната, но не го унижавай, опасно е.

– Знам какво правя. Имал си възможност да се увериш в това, нали?

Отец Морлен не настоя повече, но до края на срещата остана мълчалив. Беренгер, многообещаващият младеж, познаваше трима лютиери в Рим, но можеше да се довери само на един, някой си Саверио Незнамкойси. Другите двама...

– Доведи ми го утре.

– Обръщайте се към мен на „вие“, господин Ардевол.

На другия ден господин Беренгер, Феликс Ардевол и Саверио Незнамкойси почукаха на вратата на стаята на господина с уплашените очи. Влязоха с колективна усмивка, стоически изтърпяха вонята в помещението, господин Саверио Незнамкойси половин час мириса цигулката, оглежда я с лупа и прави някакви необясними неща с разни инструменти, които носеше в лекарско куфарче. Накрая я накара да зазвучи.

– Отец Морлен ми каза, че вие сте доверени хора – каза нетърпеливо Фаленями.

– Заслужавам доверие. Но не искам да ме преметнат.

– Цената не е прекалено висока. Толкова струва.

– Ще платя колкото струва, не колкото вие ми кажете.

Господин Фаленями взе бележника за разходите и записа нещо. Затвори бележника и погледна право в очите нетърпеливия Ардевол. Тъй като нямаше прозорци, погледнаха към dottor146 Незнамкойси, който удряше лекичко по капака и по дъното със стетоскоп на ушите.

Излязоха от мизерния коптор вечерта. Незнамкойси вървеше бързо, гледаше напред и си говореше на себе си. Феликс Ардевол наблюдаваше с крайчеца на окото господин Беренгер, който се преструваше, че всичко това никак не го интересува. Когато стигнаха до Виа Кресченция, господин Беренгер направи знак „не“ с глава и се спря. Другите двама също спряха.

– Какво става?

– Не, прекалено опасно е.

– Това е истинска сториони – каза разпалено Саверио Незнамкойси. – И още нещо ще кажа.

– Защо казвате, че е опасно, господин Беренгер? – На Феликс Ардевол започваше да му харесва този малко надменен мъж.

– Когато звярът няма къде да бяга, прави всичко, за да се спаси. Но после може да започне да хапе.

– Какво още имате да кажете, синьор Незнамкойси? – попита студено Феликс, като се извърна към лютиера.

– Ще кажа още нещо.

– Кажете тогава.

– Тази цигулка има име. Казва се Виал.

– Моля?

– Това е Виал.

– Сега наистина нищо не разбирам.

– Това е името й. Така се казва. Има инструменти със собствено име.

– Това прави ли я по-ценна?

– Не става дума за това, синьор Ардеволе.

– Разбира се, че става. Прави ли я още по-ценна?

– Това е първата цигулка, която е създал. Ясно е, че е ценна.

– Която е създал кой?

– Лоренцо Сториони.

– Откъде идва името й? – попита господин Беренгер.

– Гийом-Франсоа Виал, убиецът на Жан-Мари Льоклер. Синьор Незнамкойси направи жест и на Феликс му заприлича на свети Доминик, проповядващ от амвона за безкрайната Божия доброта. Гийом-Франсоа Виал направи крачка напред от тъмнината, за да може пътникът в колата да го види. Кочияшът спря конете точно пред него. Вратата се отвори и мосю Виал се качи в колата.

– Добър вечер – каза Лагит.

– Вече може да ми я дадете, мосю Лагит. Вуйчо ми е съгласен с цената.

Лагит се засмя вътрешно, горд със своя нюх. За да е сигурен:

– Говорим за пет хиляди флорина.

– Говорим за пет хиляди флорина – успокои го мосю Виал.

– Утре ще държите в ръцете си цигулката на прочутия Сториони.

– Не се опитвайте да ме заблуждавате, мосю Лагит, Сториони не е прочут.

– В Италия, в Неапол, във Флоренция... се говори само за него.

– А в Кремона?

– Фамилията Бергонци и приближените им не са никак доволни от появата на тази нова работилница. Всички казват, че Сториони е новият Страдивари.

Без особено желание добавиха още три-четири баналности, като например дано това помогне да паднат цените на инструментите, че вече са стигнали до небесата. А също имате пълно право. И се сбогуваха. Виал слезе от колата на Лагит, убеден, че този път ще успее.

– Mon cher tonton147!... – издекламира, като нахлу в салона на следващия ден рано сутринта. Жан-Мари Льоклер не благоволи да вдигне глава; наб­людаваше пламъците в камината.

– Mon cher tonton – повтори Виал с поспаднало въодушевление.

Льоклер се полуизвърна. Без да го погледне в очите, го попита дали носи цигулката. Виал я сложи на масата. Пръстите на Льоклер веднага се втурнаха към инструмента. От една картина на стената изникна слуга с нос на буревестник и с лък в ръка и Льоклер известно време изследва звуковите възможности на тази сториони с фрагменти от три свои сонати.

– Много е хубава – каза, когато свърши. – Колко ти струва?

– Десет хиляди флорина плюс възнаграждение от петстотин монети, което ще ми дадете, задето съм ви намерил това съкровище. С властен жест Льоклер заповяда на слугите да излязат. Сложи ръка на рамото на своя племенник и се усмихна.

– Какъв мръсник си! Не знам на кого си се метнал такъв, скапан кучи син. Дали на майка си, или на оня негодник, баща ти. Крадец, измамник.

– Защо? Нали аз... – Фехтовка с погледи. – Доб­ре, мога да се откажа от възнаграждението.

– Мислиш ли, че след като толкова години си ми тровил живота, ще ти се доверя?

– Тогава защо ми възложихте да...

– За да те изпитам, глупако крастав. Този път няма да отървеш затвора. – След няколко секунди за по-голям ефект: – Да знаеш само как чаках този момент.

– Винаги сте искали да ме погубите, tonton Жан. Завиждате ми.

Льоклер го погледна учудено. След дълга пауза:

– За какво смяташ, че мога да ти завиждам, нещастен въшльо?

Виал, червен като рак, стоеше объркан и не знаеше какво да отговори.

– По-добре да не навлизаме в подробности – каза колкото да не мълчи.

Льоклер го гледаше с презрение.

– Аз нямам нищо против да навлезем в подробности. Външен вид? Ръст? Общителност? Чар? Талант? Морал?

– Разговорът приключи, tonton Жан.

– Ще приключи когато аз кажа. Интелигентност? Култура? Богатство? Здраве?

Льоклер взе цигулката и импровизира едно пицикато. Погледна я с уважение.

– Цигулката е много хубава, но изобщо не ме интересува, разбираш ли? Исках само да те пратя в затвора.

– Лош вуйчо сте.

– А ти си гадно копеле, което най-после успях да изоблича. Знаеш ли какво? – Усмихна се пресилено и доближи лицето си на половин педя разстояние от лицето на племенника. – Ще задържа цигулката, но на цената, която ще ми каже Лагит.

Дръпна връвта на камбанката и слугата с носа на буревестник влезе през вратата в дъното.

– Съобщи на комисаря. Нека дойде когато му е удобно. – Към племенника си: – Седни, ще почакаме мосю Бежар.

Не успяха да седнат. Вместо да седне, Гийом-Франсоа Виал отиде до камината, сграбчи ръжена и го заби в главата на своя любим tonton. Jean-Marie Leclair, наричан Старши, не можа да каже нищо. Строполи се на земята, без да изохка, с ръжена, забит в главата му. Капки кръв изпръскаха дървения калъф на цигулката. Виал, дишайки тежко, избърса чистите си ръце в палтото и каза да знаеш само как чаках този момент, tonton Жан. Огледа се, взе цигулката, прибра я в изцапания калъф и излезе през балкона, който гледаше към терасата. Както бягаше посред бял ден, му хрумна, че ще трябва да направи едно не съвсем приятелско посещение на Лагит.

– Доколкото знам – продължи синьор Незнамкойси, застанал насред улицата, – на тази цигулка никой не е свирил системно, както в случая с Месия148 на Страдивари, разбирате ли ме?

– Не – отвърна Ардевол нетърпеливо.

– Искам да кажа, че това я прави по-ценна. Следите й се губят още в годината на изработката й, след като попада в ръцете на Гийом-Франсоа Виал. Възможно е хората, които са я притежавали, да са свирили на нея, но нямам сведения за това. А сега я откриваме тук. Този инструмент няма цена.

– Точно това исках да чуя, caro dottore149.

– Наистина ли е първата? – попита с нотка на любопитство господин Беренгер.

– Да.

– Аз бих се отказал, господин Ардевол. Това са много пари.

– Струва ли си парите? – попита Феликс Ардевол, като гледаше Незнамкойси.

– Аз бих платил без колебание. Ако ги имах. Има вълшебен звук.

– Все тая ми е какъв звук има.

– И изключителна символична стойност.

– Това вече ме интересува.

– И още сега ще я върнем на собственика й.

– Ама той ми я подари! Кълна ти се, татко!

Господин Пленса си облече палтото, направи неуловим знак с очи на жена си, взе калъфа и с енергичен жест с глава нареди на Бернат да го последва. Мълчаливото погребално шествие, понес­ло мъничкия ковчег, се предвождаше от черните мисли на Бернат, който проклинаше часа, когато поиска да се похвали с цигулката на майка си и й показа истинска сториони, а тя, предателката, веднага щом баща му се прибра, се разприказва Жоан, виж какво има сина ни. И господин Пленса я погледна, разгледа я и след няколко секунди мълчание каза откъде домъкна тази цигулка?

– Звучи много добре, татко.

– Да, но аз те питам откъде, мамка му, си я домъкнал?

– Жоан, моля те!

– Хайде, Бернат. Тук няма шега. – Нетърпеливо: – Откъде я взе?

– Отникъде, искам да кажа, че ми я дадоха. Нейният собственик ми я даде.

– А кой е този собственик идиот?

– Адриа Ардевол.

– Тази цигулка е на семейство Ардевол?

Мълчание: майката и бащата си размениха бърз поглед. Бащата въздъхна, взе цигулката, прибра я в калъфа и каза още сега ще я върнем на нейния собственик.

142 Манастир на Доминиканския орден. – Б. р.

143 Отдел по въпросите на правосъдието и мира (ит.). – Б. пр.

144 Квартал в историческия център на Рим. – Б. р.

145 Представител на италианската фамилия лютиери Галиано. – Б. р.

146 Доктор (ит.). – Б. пр.

147 Скъпи вуйчо (фр.). – Б. пр.

148 Една от най-ценните цигулки „Страдивари“ и единствената, която се е запазила като нова. – Б. пр.

149 Драги докторе (ит.). – Б. пр.