Изповядвам

* * *

– Маестро, не искам да ставам цигулар.

– Мълчи и свири!

– Не, маестро.

– Какво ще кажат твоите противници?

– Аз нямам противници.

– Синко – каза, сядайки на креслото за слушане, – всички, които в момента учат във висшия курс по цигулка, са твои противници. И ще търсят начин да те провалят.

Отново се заехме с вибратото, вибрато плюс трилер, давай сега да хванем обертоновете, мартеле и тремоло, а аз с всеки ден ставах все по-тъжен.

– Майко, не искам да ставам цигулар.

– Сине, ти си цигулар.

– Искам да се откажа.

В отговор ми уредиха рецитал в Париж. За да видиш какъв бляскав живот те чака като цигулар, сине.

– Аз изнесох първия си рецитал на осем години – разсъждаваше маестро Манлеу. – Ти трябваше да чакаш до седемнайсет. Никога няма да можеш да ме стигнеш. Но трябва да се стремиш да се доближиш до моето величие. Ще ти помогна да преодолееш сценичната треска.

– Не искам да бъда цигулар. Искам да си чета. И нямам сценична треска.

– Бернат, не искам да бъда цигулар.

– Не говори така, че ме ядосваш. Свириш адски готино и сякаш без усилие. Това е сценична треска.

– Много е хубаво да свиря на цигулка, но не искам да ставам цигулар. Не искам да се занимавам с това. И нямам сценична треска.

– Прави каквото щеш, но не зарязвай уроците.

Не че Бернат се беше загрижил за моето душевно здраве или за моето бъдеще. Работата е там, че покрай мен Бернат продължаваше да следи уроците на Манлеу. Напредваше в техниката и не се отегчаваше, нито намразваше инструмента, нито пък имаше киселини, защото аз му спестявах Манлеу. Освен това сега учеше при Масиà, препоръчан лично от Трульолс.

Много години след това, изправен пред наказателния взвод168, Адриа Ардевол разбра, че проявата на неприязън към кариерата на солист е била единственият начин да се пребори с майка си и с маестро Манлеу. И когато гласът му започна да звучи неестествено, защото не можеше да го овладее, каза маестро Манлеу, искам да свиря истинска музика.

– Какво?

– Искам да свиря Брамс, Барток, Шуман. Мразя Сарасате.

Маестро Манлеу мълча няколко седмици, като преподаваше урока само с жестове, докато един петък сложи върху пианото куп партитури, висок две педи, и каза хайде, връщаме се към репертоара. Това беше единственият път, когато маестро Манлеу прие, че Адриа има право. Баща му също бе приел един-единствен път, че Адриа има право, но и бе признал пред него. Маестро Манлеу каза само хайде, връщаме се към репертоара. Като отмъщение за това, че е бил принуден да приеме, че съм прав, изтръска пърхота от тъмните си панталони и заяви на двайсети следващия месец, в зала „Дебюси“ в Париж. Кройцеровата, сонатата на Сезар Франк, третата на Брамс и само малко Виенявски и Паганини за блясък, за бисовете. Доволен ли си?

Призракът на сценичната треска, защото аз имах чудовищна сценична треска, умело маскирана с прекрасната теория, че любовта към музиката ми пречи и така нататък, призракът на сценичната треска се появи отново и Адриа започна да се поти.

– Кой ще свири на пианото?

– Който и да е акомпанятор. Аз ще ти го намеря.

– Не. Някой, който... Пианото не ми акомпанира, то прави същото, каквото правя аз.

– Глупости, ти си господарят. Така ли е, или не? Ще ти потърся подходящ пианист. Три репетиции. А сега ще четем ноти. Започваме с Брамс.

168 Така започва романът „Сто години самота“ на колумбийс­кия писател Габриел Гарсия Маркес. – Б. р.