Изповядвам

* * *

Вече от месеци Адриа не беше стъпвал у дома. Сега апартаментът му изглеждаше по-тих от всякога. С голямо усилие влязох в спалнята на родителите си. Винаги в полумрак; леглото беше неоправено, а дюшекът стоеше изправен, гардеробът, тоалетката, огледалото, всичко точно както си е било през целия ми живот, но без баща ми с неговото лошо настроение и без майка с нейните мълчания.

Лола Чика, седнала на масата в кухнята, гледаше в празното пространство, все още с тъмните траурни дрехи. Без да я попита, Адриа затърси из шкафовете, докато успя да събере каквото е нужно, за да направи чай. Толкова съкрушена беше Лола Чика, че не стана, нито каза остави, момче, кажи ми какво искаш и аз ще го приготвя. Не, Лола Чика гледаше стената и безкрайността отвъд нея.

– Пийни, ще ти дойде добре.

Лола Чика взе механично чашата и отпи една глътка. Стори ми се, че не съзнаваше какво прави. Тихо излязох от кухнята с болката на Лола Чика, настанила се на мястото на моята липсваща болка за смъртта на майка. Адриа беше тъжен, да, но болката не можеше да го завладее напълно и това го караше да се чувства зле; така както след смърт­та на баща си позволи на страховете и най-вече на мисълта за голямата вина да изпълнят сърцето му, сега се усещаше чужд на тази също неочаквана смърт, сякаш изобщо не го засягаше. Вдигна щорите на балкона в столовата, за да влезе дневната светлина. Картината на Уржел на стената с бюфета пое светлината от балкона съвсем естествено, сякаш струеше от самата нея. Камбанарията на манастира „Санта Мария де Жери“ в Сал блестеше, осветена от следобедното червеникаво слънце. Триетажната камбанария с пет камбани, която беше разглеждал безброй пъти, която му беше помагала да мечтае през дългите и скучни неделни следобеди. По средата на моста се спря очарован да я погледа. Никога не беше виждал такава камбанария и разбра защо му бяха казали, че манастирът, където сега пристигаше, е бил доскоро богат и силен благодарение на солниците. За да я наблюдава свободно, трябваше да си свали качулката и голямото му благородно чело се освети като камбанарията от слънцето, което се скриваше зад Треспуй. В този вечерен час монасите сигурно вече са започнали да вечерят, прецени той.

Поклонникът беше приет, след като се убедиха, че не е шпионин на графа, с бенедиктинско гостоприемство, скромно, без суетене, но практично. Влезе направо в трапезарията, където общността мълчаливо ядеше оскъдната вечеря и слушаше на доста неправилен латински за праведния живот на свети От, епископ на Уржел, който, както се разбра веднага, е бил погребан в самия манастир „Санта Мария“. Тъгата по лицата на трийсетте монаси може би изразяваше жалбата по онези по-щастливи дни.

Рано сутринта на другия ден, още по тъмно, двама монаси поеха по пътя на север, който след два дни щеше да ги заведе до „Сант Пере Бургалски“, за да вземат Светото ковчеже, о, мъка безкрайна, защото смъртта беше оставила без монаси малкия манастир, кацнал над същата река, както „Санта Мария“.

– Какъв е поводът на вашето пътуване? – попита от любезност след постната вечеря отецът приор на „Сал“, разхождайки се из двора, който никак не пазеше от студения северен вятър, спускащ се по пролома на река Ногера.

– Търся един ваш брат.

– От тази общност?

– Да, отче. Нося му лично послание, от семейс­твото.

– А кой е, за да го повикам?

– Брат Микел от Сускеда.

– Нямаме нито един монах с това име, господине.

Като забеляза, че гостът потрепера, направи жест, сякаш се извиняваше, и каза тази пролет се оказа много хладна, господине.

– Брат Микел от Сускеда, който известно време е принадлежал към ордена на свети Доминик.

– Уверявам ви, че няма такъв, господине. А какво послание желаете да му предадете?

Благородният брат Николау Еймерик, главен инквизитор на кралство Арагон, на кралство Валенсия и Майорка и на княжество Каталония, лежеше на смъртно легло в своя манастир в Жирона; над него бдяха двама близнаци, и двамата братя миряни, които облекчаваха високата му температура с влажна кърпа и молитвен шепот. Болният се надигна, като чу, че вратата се отваря. Личеше, че му е трудно да напряга слабото зрение, което му беше останало.

– Рамон де Ноля? – Тревожно: – Вие ли сте?

– Да, Ваше Превъзходителство – отвърна благородникът, покланяйки се почтително пред леглото.

– Оставете ни сами.

– Но Ваше Превъзходителство! – протестираха двамата братя в един глас.

– Казах да ни оставите сами – избухна все още със страховита енергичност, но без да вика, тъй като нямаше сили. Двамата братя напуснаха огорчени стаята, без да гъкнат. Еймерик, полуседнал на леглото, погледна благородника.

– Имате възможност да извършите покаянието си докрай.

– Слава на Господа!

– Трябва да се превърнете в наказващата ръка на Светия съд.

– Знаете, че ще направя каквото ми заповядате, щом така ще заслужа прошка.

– Ако извършите покаянието, което ви налагам, Бог ще ви прости, вашата душа ще се пречисти и вече няма да живеете във вътрешни терзания.

– Само това желая, Ваше Превъзходителство.

– Моят бивш личен секретар в съда.

– Кой е и къде живее?

– Казва се брат Микел от Сускеда. Осъден е на смърт за неподчинение и измяна на Светия съд. Това се случи преди много години, но никой от моите агенти не успя да го открие. Спрях се на воин като вас.

Закашля се, вероятно поради тревогата с която говореше. Един от братята лечители отвори вратата, но Рамон де Ноля безцеремонно я затръшна под носа му. Брат Николау му обясни, че беглецът не се крие в Сускеда, видели са го недалеч от Кардона266, даже един служител на съда уверяваше, че бил постъпил в ордена на свети Бенедикт, но не знаели в кой манастир. И му разказа с повече подробности за святата му мисия. Няма значение дали аз съм умрял, няма значение дали са минали години, когато го откриете, кажете му че аз го наказвам, забийте кинжал в сърцето му, отрежете му езика и ми го донесете. Ако вече съм мъртъв, сложете го пред гроба ми, за да изгние по волята на нашия Господ Бог.

– И тогава моята душа ще се пречисти от всякакъв грях, нали?

– Амин.

– Посланието е лично, отче приор – трябваше да повтори посетителят, когато стигнаха мълчаливо до края на студения двор на „Санта Мария“.

Поради любезността на бенедиктинците и понеже не представляваше никаква опасност, благородният рицар беше приет от отеца абат, пред когото повтори търся един ваш брат, отче абате.

– Кой?

– Брат Микел от Сускеда, отче абате.

– Нямаме нито един брат с това име. И какво искате от него?

– По личен въпрос, отче абате. Семеен. И много важен.

– В такъв случай сте били път напразно.

– Преди да постъпи като монах в ордена на свети Бенедикт, няколко години е бил доминикански монах.

– Сега знам за кого става дума – прекъсна го абатът. – Именно... Служи в „Сант Пере Бургалски“, близо до Ескало. Брат Жулиа от Сау е бил доминиканец преди много години.

– Слава на Бога! – развълнува се Рамон де Ноля.

– Може би няма да го заварите жив.

– Какво искате да кажете? – попита уплашен благородният рицар.

– В „Сант Пере“ бяха останали двама монаси и вчера узнахме, че един от тях е починал. Не знам дали е отецът приор, или брат Жулиа. Пратениците не бяха сигурни.

– Тогава... Как мога...

– Според нашите правила, когато даден манастир остане само с един монах, той трябва да се затвори, колкото и болезнена да е за нас тази мярка.

– Разбирам. Но как мога...

– Трябва да се чакат по-добри времена.

– Да, отче абате. Но как мога да разбера дали преживелият е братът, когото търся?

– Току-що изпратих двама монаси да приберат Светото ковчеже и да доведат преживелия монах. Когато се върнат тук, ще разберете.

Мълчание, всеки умислен в своите неща. Отецът абат:

– Колко тъжно. Един манастир затваря врати след почти шестстотин години в прослава на Господа с молитви всеки божи ден.

– Колко тъжно, отче абате. Тръгвам на път да настигна вашите монаси.

– Не е нужно: изчакайте ги. Два или три дни.

– Не, отче абате. Бързам.

– Както желаете, господине, с тях ще стигнете благополучно.

С две ръце откачи картината от стената в столовата и я приближи до слабата светлина от балкона. „Санта Мария де Жери“ от Модест Уржел. Много семейства притежаваха по някоя банална репродукция на Тайната вечеря, докато вкъщи на видно място в столовата стоеше един уржел. С картината в ръка отиде в кухнята и каза Лола Чика, не ми казвай не, вземи тази картина. Лола Чика, която все още седеше на масата в кухнята, вторачена в стената, погледна Адриа.

– Какво?

– За теб е.

– Не знаеш какво говориш, дете. Твоите родители...

– Все едно, сега заповядвам аз. Подарявам ти я.

– Не мога да я приема.

– Защо?

– Много е ценна. Не мога.

– Не, боиш се при мисълта, че майка не би искала това.

– Все едно. Важното е, че не я приемам.

А аз с отхвърления уржел в ръце.

Върнах го на мястото му, откъдето не беше мърдал, и столовата отново стана такава, каквато винаги е била. Взех да обикалям из апартамента, влязох в спалнята на майка и татко да се ровя из чекмеджетата съвсем безцелно. Седнал пред отворените чекмеджета, Адриа се замисли. След като постоя два часа неподвижен, стана и отиде в стаята за гладене.

– Лола Чика.

– Какво?

– Аз трябва да се върна в Германия. Имам работа за шест-седем месеца и после мога да си дойда.

– Не се безпокой.

– Не се безпокоя, моля те, остани тук, това е твоят дом.

– Не.

– Този дом е повече твой, отколкото мой. На мен ми трябва само кабинетът...

– Дойдох тук преди трийсет и една години да се грижа за майка ти. Щом вече е мъртва, нямам какво да правя тук.

– Лола Чика, остани.

266 Селище в днешната провинция Барселона. – Б. р.