Изповядвам

* * *

Когато майка каза Лола Чика, иди у Росита да вземеш престилките, разбрах, че е настъпил нашият час. Като двама крадци, като Господ, когато ще дойде да ни прибере113, влязохме в забранения дом. При пълна тишина се вмъкнахме в кабинета на баща ми, наострили уши, за да доловим всеки шум от вътрешността, където майка и госпожа Анжелета преглеждаха дрехите. Трябваха ни няколко минути, за да свикнем с тъмнината и с винаги тежкия въздух в кабинета.

– Мирише на нещо странно – каза Бернат.

– Шт! – прошепнах малко мелодраматично, защото главната ми цел беше да смая Бернат, сега, когато се сприятелявахме. Казах му, че не е миризма, а товарът на историята, който носеха предметите от колекцията; не ме разбра, сигурно и на мен не ми беше ясно дали това, което казвам, е вярно.

Когато очите ни свикнаха с тъмнината, Адриа се зае да наблюдава доволен смаяното лице на Бернат, който вече не усещаше странна миризма, а товара на историята, натрупан в постепенно очер­таващите се в мрака предмети. Две бюра, едното затрупано с ръкописи, и една много странна лампа, която същевременно беше... Какво е това? А, лупа. Гледай ти... И цял куп стари книги. В дъното – библиотека, пълна с още по-стари книги; вляво – част от стената, заета от малки картини.

– Ценни ли са?

– Охо!

– Какво охо?

– Ескиз на Вайреда114 – посочи гордо Адриа към една недовършена картинка.

– А?

– Знаеш ли кой е Вайреда?

– Не. Много ли е скъпа?

– Страшно много. А това е гравюра от Рембранд. Не е уникална творба, защото иначе...

– Аха.

– Знаеш ли кой е Рембранд?

– Не.

– А тази мъничката...

– Много е красива.

– Да. Най-ценната е.

Бернат се приближи до бледожълтите гардении на Абрахам Миньон115, сякаш искаше да ги помирише. А, не, сякаш искаше да подуши цената.

– Колко струва?

– Хиляди песети.

– Хайде сега! – Няколко секунди на размисъл. – Колко хиляди?

– Не знам, ама страшно много.

По-добре да го държа в недоумение. Началото беше добро, оставаше само финалът. За целта го заведох пред стъкления шкаф, той веднага реагира и извика ей, какво е това?

– Кинжал Кайкен на бушите – отговори гордо Адриа.

Бернат отвори вратичката на шкафа, аз поглед­нах разтревожен вратата на кабинета; той взе кинжала Кайкен на бушите, като този в магазина, разгледа го с голям интерес, отиде до балкона, за да го види по-добре, и го извади от калъфа.

– Внимавай – казах тайнствено, тъй като ми се стори, че не е достатъчно впечатлен.

– Какво значи кинжал Кайкен на бушите?

– Кинжалът, с който японките воини са се самоубивали. – Шепнешком: – Инструментът на самоубийството.

– А защо трябва да се самоубиват? – Без изненада, без да се трогне, глупакът му с глупак.

– Виж... – Напрегнах въображението си и подхвърлих следното обяснение: – Ако не им върви в живота, ако губят. И за капак: – Епоха Едо, шестнайсети век.

– Уау.

Гледаше го внимателно, може би за да си представи самоубийство на японка воин буши. Адриа му взе кинжала, сложи го в калъфа и го прибра с пресилено предпазливи движения в шкафа за ценни предмети. Затвори го безшумно. В този момент вече беше решил да довърши приятеля си. Дотогава се колебаех, но понеже исках да пречупя усилието, което Бернат полагаше, за да не се поддаде на чувствата, загубих чувство за мяра. Сложих пръст на устните си, изисквайки пълна тишина, запалих жълтеникавата лампа в ъгъла и завъртях комбинацията на сейфа: шест, едно, пет, четири, две, осем. Баща ми никога не го заключваше с ключ. Само с комбинацията. Отворих тайната камера със съкровищата на Тутанкамон. Някакви стари пакети, две затворени кутийки, много пликове с документи, три пачки с банкноти в единия ъгъл и на долната лавица – калъф за цигулка с неясно петно на капака. Извадих го много внимателно. Отворих калъфа и се показа, цялата бляскава, нашата сториони. По-бляскава от всякога. Занесох я на светло и тикнах ефа под носа му.

– Чети това – заповядах.

– Laurentius Storioni Cremonensis me fecit. – Вдигна глава удивен. – Какво значи?

– Прочети го до края – скарах му се с огромно търпение.

Бернат се наведе над отвора на резонаторната кутия на цигулката и отново прегледа вътрешността. Трябваше да я нагласи добре, за да може да прочете едно, седем, шест, четири.

– Хиляда седемстотин шейсет и четвърта – трябваше да каже Адриа.

– Мамка му... Дай ми я да посвиря малко. Да видим как звучи.

– Да, и баща ми да ни прати да гребем на галера. Може само да я пипнеш с пръст.

– Защо?

– Това е най-ценният предмет вкъщи, разбра ли?

– Повече от жълтите цветя на оня не знам кой си?

– Много повече. Страшно повече.

За всеки случай Бернат пипна с пръст отгоре; но аз за миг се разсеях и той натисна ре-то; прозвуча нежно и кадифено.

– Малко е ниско.

– Ти абсолютен слух ли имаш?

– Какво?

– Откъде знаеш, че е малко ниско?

– Защото ре трябва да бъде малко, съвсем мъничко по-високо.

– Мамка му, колко ти завиждам!

Макар че онзи следобед целта беше да накарам Бернат да зяпне от удивление, възкликнах от все сърце.

– Защо?

– Защото имаш абсолютен слух.

– Това какво е?

– Остави. – И за да възстановим първоначалната ситуация:

– Хиляда седемстотин шейсет и четвърта, чу ли?

– Хиляда седемстотин шейсет и четвърта... – Каза го с искрено възхищение и това много ми хареса. Той отново я погали чувствено, както когато изрече вече е готова, Мария, любима. А тя прошепна гордея се с теб. Лоренцо погали кожата й и му се стори, че инструментът потръпна, а Мария изпита лека ревност. Дланите му се насладиха на плавните извивки. Остави я върху масата в работилницата и се отдалечи, престана да усеща наситения дъх на чудодейните ела и клен и с гордост се загледа в цялото. Маестро Зосимо го беше учил, че хубавата цигулка, освен да звучи добре, трябва да радва окото и да бъде вярна на пропорциите, които й придават стойност. Изпита задоволство. Със сянка на безпокойство, защото още не знаеше каква цена трябваше да плати за дървото. Но наистина беше доволен. Беше първата цигулка, която бе направил сам от началото до края, и знаеше, че е много хубава.

Лоренцо Сториони се усмихна с облекчение. Знаеше също, че след лакирането звукът ще добие нужния цвят. Не знаеше дали да я покаже първо на маестро Зосимо, или да я предаде направо на мосю Лагит, за когото се говореше, че малко са му омръзнали хората от Кремона и скоро ще се завърне в Париж. Някакво чувство на вярност към учителя го накара да се яви в работилницата на Зосимо Бергонци с все още бледия като смъртник инструмент във временния му ковчег. Три глави се вдигнаха от работата си, когато го видяха да влиза. Майсторът разбра защо се усмихва неговият полуученик, остави на лавицата виолончелото, чийто гръб полираше, и заведе Лоренцо до прозореца към долната улица, откъдето идваше подходяща светлина за оглед на инструментите. Лоренцо мълчаливо извади цигулката от калъфа, направен от бор, и я представи на учителя. Първото нещо, което направи Зосимо Бергонци, беше да я погали отстрани и по лицето. Разбра, че всичко става така, както беше предвидил преди няколко месеца, когато тайно бе подарил на своя ученик Лоренцо няколко парчета изключително ценно дърво, за да провери дали наистина е усвоил уроците му.

– Наистина ли ми ги подарявате? – беше попитал смаян Лоренцо Сториони.

– Така да речем.

– Но тези парчета са...

– Да. От тези, които донесе Джакиам от Пардак. Сега им е най-доброто време.

– Искам да знам цената, маестро.

– Казах ти да не се безпокоиш. Когато направиш първата цигулка, ще ти кажа цената.

Никой не беше подарявал такова дърво. В лето Господне 1705, много години преди да се роди младият Сториони, когато земята ставаше все по-кръгла, непокаялият се Джакиам от семейство Муреда от Пардак бе пристигнал в Кремона, придружен от Блонд от Казиляк, подкарал каруца, натоварена с дървен материал, на пръв поглед без особена стойност – нещо, което им спести много премеждия по време на безкрайното пътуване. Джакиам беше мъж прехвърлил трийсетте, силен и с много тъмен поглед, издаващ решителността, с която посрещаше живота. Остави Блонд и каруцата доста далече от града и бързо се запъти натам. Когато стигна до дъбовата горичка, навлезе няколко метра навътре. Веднага намери подходящо място, където да се изходи на спокойствие. Клекна, погледна разсеяно пред себе си и видя захвърлени дрипи. Безименни дрипи, които му напомниха проклетия елек на Булканий от Моена и всичкото нещастие, което сполетя семейство Муреда от Пардак и на което сега може би щеше да се сложи край с тази сполука в работата му. Плака, докато се изхождаше, неспособен да овладее нервите си. Когато се почувства напълно спокоен, с олекнало тяло и опънал хубаво омазнените си дрехи, влезе в града и се яви направо в работилницата на Страдивари, където като младо момче беше ходил няколко пъти. Попита направо за майстор Антонио. Каза му, че знае, че е имал затруднения с дървения материал поради пожара в Паневеджо отпреди петнайсет години.

– Получавам го от други места.

– Знам. От словенските гори. Когато изработите един инструмент от това дърво, ще разберете, че звукът му е приглушен.

– Няма друго.

– Има. Аз имам.

Много затруднен трябва да е бил Страдивари, за да последва непознатия до мястото в околностите на Кремона, където беше скрита каруцата.

Придружаваха го Омобоно, най-мълчаливият му син, и един чирак на име Бергонци. Тримата изпитваха дървото, като режеха парченца, дъвчеха ги, споглеждаха се крадешком, а Джакиам, синът на Муреда, наблюдаваше доволен, с убеждението за добре свършена работа, докато изучаваха и отново оглеждаха парчетата дърво, които бе отсякъл. Вече се стъмваше, когато майстор Антонио се обърна към Джакиам.

– Откъде си взел това дърво?

– От много далеч. Идва от запад, от едно студено място.

– Как да съм сигурен, че не си го откраднал?

– Трябва да ми се доверите. Целият ми живот е свързан с дървото, знам как да го накарам да пее, мога да го помириша, мога да го избера.

– Много е хубаво и е добре опаковано. Къде си научил занаята?

– Син съм на Муреда от Пардак. Попитайте баща ми.

– Пардак?

– Тук долу му казвате Предацо.

– Муреда от Предацо умря.

Две неочаквани сълзи блеснаха в очите на Джакиам. Боли го, татко е починал и няма да види как се връщам у дома с десет торби злато, за да не се налага да работят никога вече нито той, нито някой от моите братя и сестри: Аньо, Джен, Ермес слабоумният, Теодор, който не може да ходи, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, слепичката ми сестричка, която ми подари медальона с Дева Мария дай Чуф, подарен й от майка на смъртното й легло.

– Умрял? Моят баща?

– От мъка, след пожара в неговата гора. От мъка по смъртта на сина му.

– Кой син?

– Джакиам, най-добрият от семейство Муреда.

– Аз съм Джакиам.

– Джакиам се удави във вировете на Форте Бузо по време на пожара. – С насмешлив поглед: – Ако си син на Муреда, би трябвало да си спомняш.

– Аз съм Джакиам, син на Муреда от Пардак – настоя Джакиам, син на Муреда от Пардак, а Блонд от Казиляк ги слушаше с голям интерес, макар от време на време да пропускаше по някоя дума, тъй като говореха доста бързо.

– Знам, че ме лъжеш.

– Не. Вижте, майсторе.

Свали медальона от врата си и го показа на майс­тор Страдивари.

– Какво е това?

– Дева Мария дай Чуф от Пардак. Закрилницата на дърварите. Закрилницата на семейство Муреда. Беше на майка ми.

Страдивари взе медальона и го разгледа внимателно. Богородица в йератична поза и едно дърво.

– Дървото е ела, майсторе.

– Ела на заден план. – Върна му го. – Това доказателство ли е?

– Доказателство е дървото, което ви предлагам, майстор Антонио. Ако не го желаете, ще го предложа на Гуарнери или на някой друг. Уморен съм. Искам да се върна у дома и да видя дали всичките ми братя и сестри са още живи. Искам да видя дали Аньо, Джен, Макс, Ермес слабоумният, Джозеф, Теодор куцият, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, която ми подари медальона, са живи.

Щом съзря вероятността Гуарнери да го изпревари, Антонио Страдивари стана щедър и даде доб­ри пари за този товар, който щеше да му спести много пот, когато започне да го използва, след като отлежи няколко години спокойно в склада. Бъдещето му беше осигурено. Затова цигулките, които изработи след двайсет години, бяха най-сполучливите. Той още не можеше да знае това. Но Омобоно и Франческо го узнаха след смъртта на майстора, когато все още пазеха доста голям брой дъски от онзи тайнствен дървен материал, пристигнал от запад, и гледаха да го употребяват малко по малко. А когато и двамата умряха, работилницата премина в ръцете на Карло Бергонци, заедно с кътчето, където се намираше дървото, запазило тяхната тайна. А Бергонци предаде тайната на двамата си сина. Сега малкият брат Бергонци, станал майстор Зосимо, преглеждаше първия инструмент на младия Лоренцо на светлината на прозореца откъм улица „Кучата“. Прегледа вътрешността.

– Laurentius Storioni Cremonensis me fecit, хиляда седемстотин шейсет и четвърта.

– Защо си подчертал Cremonensis?

– Защото се гордея с това.

– Това е подпис. Така следва да подписваш всички цигулки, които ще направиш.

– Винаги ще се гордея, че съм се родил в Кремона, майстор Зосимо.

Доволен, майсторът върна трупа на автора му, който го сложи в ковчега.

– Никога казвай на никого откъде си взел дървото, което използваш. Купувай, макар и от много далеч, за няколко години напред. На каквато и да е цена, ако искаш да имаш бъдеще.

– Да, майсторе.

– И внимавай да не съсипеш всичко с лака.

– Вече знам какво трябва да правя, майсторе.

– Знам, че знаеш. Но не го съсипвай.

– Какво ви дължа за дървото, майсторе?

– Само една услуга.

– На вашите заповеди...

– Остави дъщеря ми на мира. Много е млада.

– Какво?

– Вече ме чу. Не ме карай да повтарям. – Протегна ръка към калъфа. – Или ми върни цигулката и дървото, което не си използвал.

– Ама аз...

Побледня като първата си цигулка. Не посмя да срещне погледа на майстора и излезе мълчаливо от работилницата на Зосимо Бергонци.

Лоренцо Сториони прекара няколко седмици затворен, отдаден на процеса на лакиране, като същевременно започна нова цигулка и отново и отново прехвърляше в ума си цената, която бе поискал Зосимо. Когато звукът се получи такъв, какъвто трябваше да бъде, мосю Лагит, който все още се шляеше из Кремона, можа да разгледа с интерес онзи леко потъмнял цвят на лака, който щеше да се превърне в отличителен белег на цигулките сториони. Подаде я на мълчаливия и слабоват младеж, който взе лъка и я накара да звучи. От очите на Лоренцо Сториони се стичаха сълзи, заради звука и заради Мария. Звукът беше още по-хубав от този, който той бе успял да извлече. Мария, обичам те. Толкова сълзи, толкова флорина повече, добавени към предвидената първоначално цена.

– Хиляда флорина, мосю Лагит.

Лагит го гледа в очите цели десет страшно притеснителни секунди. Лоренцо видя с крайчеца на окото как слабоватото и неразговорливо момче притвори клепки в знак на съгласие и си помисли, че вероятно би могъл да вдигне още малко цената, но на тези неща явно трябваше още да се учи.

– Не ще можем да се виждаме повече, Мария, любима.

– Това е цяло състояние – каза Лагит и лицето му изразяваше отказ.

– Ваша милост знае, че си заслужава. – И в изблик на върховна смелост Лоренцо грабна цигулката. – Ако не я желаете, следващата седмица очак­вам купувачи.

– Защо, Лоренцо, любов моя?

– Моят клиент ще поиска страдивари или гуарнери... Вие все още сте непознат. Сториони! Connais pas116.

– След десет години всеки ще желае да има една сториони у дома си. – Прибра цигулката в нейния защитен калъф.

– Баща ти ми забрани да се виждаме. Затова ми подари дървото.

– Осемстотин – чу да казва французинът.

– Не! Аз те обичам. Обичаме се.

– Деветстотин и петдесег.

– Да, обичаме се; но ако баща ти не иска да... аз не мога...

– Деветстотин, защото бързам.

– Да избягаме, Лоренцо!

– Дадено. Деветстотин.

– Да бягаме? Как искаш да бягам от Кремона, след като отварям работилница?

Наистина бързаше. Мосю Лагит нямаше търпение да си замине с новите купени инструменти, а и почти нищо не го задържаше в Кремона освен прелестите на чернооката и страстна Карина. Помисли си, че тази цигулка може да бъде подходяща за мосю Льоклер.

– Отвори я в друг град!

– Далече от Кремона? Никога!

– Предател си, Лоренцо! Страхливец си, Лоренцо! Не ме обичаш вече.

– Ако догодина дойда отново с две поръчки, ще преразгледаме цените в моя полза – предупреди Лагит.

– Обичам те, Мария. От цялото си сърце. Но ти не искаш да ме разбереш...

– Съгласен съм, мосю Лагит.

– Има друга жена, нали? Изменник!

– Не! Знаеш какъв е баща ти. Вързал ми е и ръцете, и краката.

– Подлец!

Лагит плати без повече пазарлъци. Беше убеден, че в Париж Льоклер ще му плати пет пъти повече, без да му мигне окото, и се почувства щастлив, че се занимава с любимата си работа. За съжаление, тази седмица щеше да бъде последната със сладката Карина в леглото.

Сториони също се почувства щастлив, че върши любимата си работа. Но и тъжен, защото дотогава не му беше хрумвало, че да продадеш един инструмент, означава да не го видиш никога повече. А направата на инструмента му струваше загубата на една любов. Ciao, Мария. Подлец. Ciao, любима. Нямаш право да говориш. Ciaо, винаги ще си спомням за теб. Размени ме за една хубава дъска, Лоренцо, да пукнеш дано, на мига! Ciao, да знаеш само колко ми е мъчно. Да ти изгние дървото дано, да изгори от пожар. Но най-зле му провървя на мосю Жан-Мари Льоклер117 от Париж или Льоклер-старши, или tonton118 Жан, според това кой се обръща към него, защото освен раздутата цена, която му поискаха, едвам можа да чуе онова кадифено и нежно ре, което Бернат неблагоразумно изсвири. Това беше един от многото случаи в живота ми, когато се оставях да ме повлече поривът на лудостта, защото разбрах, че трябва да се възползвам от музикалното превъзходство на Бернат, но за целта ми трябваше много ефектен удар. Докато давах на моя нов приятел да погали капака на сторионито с връхчето на пръстите, ми хрумна да кажа: ако ме научиш да правя вибрато, ще можеш да вземеш цигулката за един ден у вас.

– Ааа!

Бернат се усмихна, но след няколко секунди стана сериозен, бих казал, че изпадна в униние:

– Не е възможно: вибратото не се преподава, налучква се.

– Преподава се.

– Налучква се.

– Няма да ти дам сторионито.

– Ще те науча да вибрираш.

– Трябва ми сега.

– Добре, сега. Но после ще я взема.

– Днес не може. Трябва да подготвя обстановката. Някой ден.

Мълчание, пресмятане, не се гледаме в очите, мисли за омайния звук и не ми вярва.

– Някой ден нищо не значи. Кога?

– Следващата седмица. Заклевам се.

113 Алюзия към стиха „И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем“ от Второ съборно послание на св. ап. Петър, 3:10. – Б. р.

114 Жоаким Вайреда (1843–1894) – каталонски художник пейзажист. – Б. пр.

115 Холандски художник, майстор на натюрморта (1640–1679). – Б. пр.

116 Не го познавам (фр.). – Б. пр.

117 Френски композитор и цигулар (1697–1764). – Б. р.

118 Вуйчо (фр.). – Б. пр.