Изповядвам

* * *

Адриа реши да превърне една лекция по история на естетическите идеи в нещо друго и затова събра студентите на друго място и по друго време, както когато отидоха в метрото, във вестибюла на станция „Университат“. Или когато се бяха забавлявали с разни игри, измислени от един побъркан човек като Ардевол. Казва, че веднъж е чел лекция в градината на улица „Дипутасио“, хората минавали оттам, а той изобщо не се трогвал.

– Някой ще има ли проблем с промяната на часа?

Три вдигнати ръце.

– Значи, всички останали ще дойдете и ще бъдете точни.

– А какво ще правим там?

– Ще слушате. И ще участвате, ако желаете.

– Но какво ще слушаме?

– Част от съдържанието на лекцията е да откриете това на място.

– В колко часа ще свършим? – русото момче по средата, с две верни почитателки, които сега го гледаха възхитени от навременния въпрос.

– Важи ли за изпита? – момчето с квакерска брада, което винаги сядаше до прозореца, отделно от всички.

– Трябва ли да си водим записки? – момичето с огромната плитка.

След като отговори на всички въпроси, лекцията свърши както винаги с напомнянето да четат поезия и да ходят на театър.

Като се прибра вкъщи, намери телеграма от Йоханес Каменек, който го канеше да изнесе лекция на следващия ден в университета. Стоп. За утре Стоп? Каменек е полудял.

– Йоханес.

– Ох, най-после!

– Какво става?

– Става дума за една услуга. – Уплашеният глас на Каменек.

– А защо толкова бързаш?

– Сигурно телефонът ти е изключен. Или е пов­реден.

– Не, не е. Ами... Ако звъниш сутрин, има една жена, която...

– Добре ли си?

– Как да ти кажа. Преди да получа телеграмата ти, бях добре. Пишеш ми да дойда да изнеса лекция утре. Да не е грешка?

– Не, не е. Трябва спешно да запълниш една дупка. Улрике Хьорщруп не си удържа думата. Моля те.

– Виж ти. А върху какво?

– Върху каквото искаш. Аудиторията е сигурна – участниците в семинара. Много добре върви. И в последния момент...

– Какво й се е случило на Хьорщруп?

– Трийсет и девет градуса температура. Отказала се е да пътува. Следобед ще имаш билетите вкъщи.

– Непременно утре ли трябва да бъде?

– В два часа следобед. Кажи да.

Казах не, още не знам за какво искам да говоря, мамка му, Йоханес, не ме карай, а той казва говори за каквото си искаш, но ела, моля те, и тогава трябваше да кажа да, донесоха ми по тайнствен начин билетите вкъщи и на другия ден летях за Щутгарт и към моя любим Тюбинген. В самолета си мислех за какво би ми се искало да говоря и си направих план. В Щутгарт ме чакаше един инструктиран шофьор на такси пакистанец, който ме остави пред университета, след като не спря да нарушава закона в продължение на няколко главозамайващи километра.

– Не знам как да ти се отплатя за услугата – каза Йоханес, който ме посрещна на входа на факултета.

– Именно, това е услуга и не се плаща. Ще говоря за Косериу.

– Не! Точно днес говориха за него.

– Мамка му!

– Трябваше да... Наистина, много съжалявам. Можеш ли... не знам...

Йоханес се колебаеше, но все пак ме хвана за ръка и ме поведе към конферентната зала.

– Ще импровизирам. Дай ми няколко минути за...

– Нямаме никакви минути – отвърна Каменек и продължи да ме води за ръка.

– Ама че работа. Имам ли време да отида да пусна една вода?

– Не.

– Нека после да ми разправят за средиземноморската склонност към импровизация и методичната подготвеност на германците...

– Прав си, но самата Улрике трябваше да замества.

– По дяволите, значи аз съм трета категория. А защо не я отложите?

– Не е възможно. Досега няма отложена лекция. Нито една. А и са дошли хора от чужбина, които...

Спряхме пред вратата на конферентната зала. Прегърна ме засрамен, каза ми благодаря, приятелю, и ме въведе в залата, където трийсет процента от двестата присъстващи на дните, посветени на лингвистика и философия, си мислеха колко странно изглежда Улрике Хьорщруп – плешива, с голям корем и толкова неженствена. Докато Адриа подреждаше в главата си липсващите мисли, Йоханес Каменек напомняше на присъстващите здравословните проб­леми на професор Хьорщруп и какво щастие е за всички да могат да чуят професор Адриа Ардевол, който ще говори за... ще говори още сега.

Седна до мен, предполагам, че като жест на солидарност. Забелязах как взе да се разслабва и отпуска почти физически, горкият Йоханес. И за да подредя мислите си, започнах да рецитирам бавно на каталонски стихотворението на Фош474, което започва така:

És per la Ment que se m’obre Natura

A l’ull golós; per ella em sé immortal

Puix que l’orden, i ençà i enllà del mal

El temps és u i pel meu ordre dura.475

И го преведох буквално. А след Фош и значението на философията и на настоящето се заех да обяснявам какво означава красотата и защо човечеството от векове се стреми към нея. Професор Ардевол постави много въпроси, но не можеше или не искаше да даде отговори. И неизбежно се появи злото. И морето, тъмното море. Говори за любовта към познанието, без да си даде труд да я свърже с темите на дните, посветени на лингвистиката и философията. Говори малко за лингвистика и много за това, че мисля върху същността на живота, но пред мен се изпречва смъртта. В този момент, като бляснала светкавица, му се яви погребението на Сара, а Каменек седеше смаян и мълчалив. След дълга пауза каза затова Фош завършва сонета с думите:

... i en els segles em moc

Lent, com el roc davant la mar obscura476 –

бяха минали петдесет минути. Излезе веднага да пусне една вода, изобилна като река.

Преди вечерята, която организационният комитет даде в негова чест, Адриа пожела да направи две неща в Тюбинген, тъй като полетът му беше чак на другия ден. Сам, моля те. Наистина, Йоханес. Искам да бъда сам.

„Бебенхаузен“. Беше почти реставриран. Още се правеха туристически посещения, но никой не питаше екскурзовода какво значи секуларизиран. Замисли се, отдалеч, за Бернат и неговите книги. Бяха минали повече от двайсет години, а нищо не се беше променило – нито в „Бебенхаузен“, нито у Бернат. И когато започна да се стъмва, влезе в гробището на Тюбинген и се разходи, както толкова пъти се беше разхождал – сам, с Бернат, със Сара... Чуваше стъпките си, сух, рязък звук, върху настилката от отъпкана земя. Без да иска, алеята го заведе до празния гроб на Франц Грюбе, в самия край. Пред него Лотар Грюбе и неговата племенница Херта Ландау от Бебенхаузен, същата, която беше така любезна да ги снима с Бернат, полагаха рози, бели като душата на сина и братовчеда герой. Като чуха стъпките му, Херта Ландау се обърна и като го видя, скри уплахата си.

– Лотар... – каза със задавен глас, ужасена.

Лотар Грюбе се обърна. Офицерът от СС се беше спрял пред тях и засега чакаше мълчаливо обяснение.

– Чистя всичките гробове – каза накрая Лотар Грюбе.

– Документите – каза оберщурмфюрер от СС Адриан Хартболд-Бош, застанал пред стареца и по-младата жена. Херта в уплахата си не успяваше да отвори чантата си. Обхванат от панически страх, Лотар започна да се държи така, сякаш го обгръщаше було от безразличие, сякаш най-после беше мъртъв, до теб, Анна, и до смелия Франц.

– Боже мой... – възкликна. Забравил съм ги вкъщи.

– Забравил съм ги вкъщи, оберщурмфюрер! – скара му се оберщурмфюрерът от СС Адриан Хартболд-Бош.

– Забравил съм ги вкъщи, оберщурмфюрер! – извика Лотар, едва забележимо по военному, гледайки офицера в очите. Лейтенантът посочи гроба.

– Какво правите тук, нали това е гробът на един предател. А?

– Това е синът ми, оберщурмфюрер – отговори Лотар. И посочвайки Херта, скована от ужас: – Тази девойка не я познавам.

– Последвайте ме.

Разпитът водеше самият оберщурмфюрер Адриан Хартболд-Бош. Да не се окаже, че въпреки възрастта си този Лотар има някаква връзка с групата на презрения Херберт Баум. Но той е старец! (брат Микел). Старците и децата са еднакво опасни за сигурността на Райха. На вашите заповеди (брат Микел). Накарайте го да изпее цялата информация. С всички средства ли? С всички средства. Като начало бийте го по стъпалата. Колко време? Колкото три Ave Maria. А после продължете с магарето колкото трае едно Credo in unum Deum. Да, Ваше Превъзходителство.

Херта Ландау, която по чудо не бе задържана, от половин час отчаяно се мъчеше да се свърже по телефона с Берлин, накрая оттам я информираха как може да се обади в Аушвиц и по чудо след цял час успя да чуе гласа на Конрад:

– Heil Hitler. Hallo. – Нетърпеливо: – Ja, bitte?477

– Конрад, аз съм Херта.

– Кой?

– Херта Ландау, братовчедка ти. Ако все още имаш роднини.

– Сега пък какво има?

– Арестуваха Лотар.

– Кой е този Лотар? – сърдит тон.

– Лотар Грюбе, чичо ти. Кой може да е.

– А! Бащата на презрения Франц?

– Бащата на Франц, да.

– И какво искаш?

– Да се намесиш, от състрадание. Може да го изтезават и накрая ще го убият.

– Кой го е задържал?

– От СС.

– Но защо?

– Защото е слагал цвета на гроба на Франц. Направи нещо.

– Виж какво... Тук аз наистина...

– За Бога!

– Сега съм много зает. Да не искаш да ни изложи?

– Става дума за чичо ти!

– Все нещо трябва да е направил.

– Не говори така, Конрад!

– Виж, Херта, който е надробил попарата, да си я сърба.

– Holländisch?– чу Херта, че казваше Конрад. И после по телефона: – За теб не знам, но аз работя. Имам много работа, не мога да се занимавам с такива глупости. Heil Hitler!

И чу как мръсникът Конрад Буден затвори телефона и обрече Лотар на смърт. Тогава се разплака безутешно.

Лотар Грюбе, на шейсет и две години, не беше опасен индивид. Но неговата смърт можеше да послужи за назидание: баща на презрян предател слага цветя на един гроб, сякаш е паметник на вът­решната съпротива? Гроб, който...

Оберщурмфюрер Адриан Хартболд-Бош остана с отворена уста, замислен. Разбира се! Към близнаците, които подпираха стената:

– Да разкопаят гроба на предателя!

Гробът на презрения предател, страхливеца Франц Грюбе, беше празен. Старият Лотар се беше подиграл с властите, слагайки тайно цветя на място, където нямаше нищо. Празният гроб е по-опасен от един гроб с торба кости: празнотата го прави всеобщ и го превръща в паметник.

– Какво да правим със затворника, Ваше Превъзходителство?

Адриан Хартболд-Бош пое дълбоко въздух. Каза тихо, със затворени очи и треперлив глас обесете го закачен на касапски ченгел, както се наказват предателите на Райха.

– Искате да кажете... не е ли твърде жестоко? Това е един дядо.

– Брате Микел... – заплашителният глас на оберщурмфюрера. Забеляза, че е настъпила тишина, и погледна към подчинените си, навели глави. И тогава изкрещя, избълва:

– Изнесете тази мърша!

Лотар Грюбе, ужасен пред смъртта, която го очакваше, беше закаран в наказателната килия. Понеже всеки ден не се наказва предател, първо трябваше да монтират съоръжението, за да сложат ченгела, който преди това трябваше старателно да наточат. В момента когато го вдигаха с въже, той започна да се поти и се задави, повръщайки от панически страх. Успя да каже бъди спокойна, Анна, няма нищо страшно. Умря от страх половин секунда преди да го набучат на ченгела със същата неудържима ярост, с каквато се набиват на кол предателите.

– Коя е тази Анна? – попита високо единият от близнаците.

– Вече е все едно – отговори другият.

474 Жозеп Висенс Фош (1893–1987) – каталонски поет сюрреалист. – Б. пр.

475 Чрез разума Природата ми се разкрива / пред жаден взор; дарява ми безсмъртие / отсам и отвъд злото властвам, а / времето едно е; по моя заповед не спира (сонет 18 от сонетния сборник „Сам и нажален“). – Б. пр.

476 „...и през вековете вървя / бавно, като скала пред тъмното море“. – Б. пр.

477 Хайл Хитлер. Ало. Да, моля (нем.). – Б. пр.