Изповядвам

32

Върнах се от Париж с наведена глава и подвита опашка. По онова време Адриа Ардевол водеше курс по история на съвременната философия пред многобройни студенти, донякъде скептично настроени въпреки славата му на учен-необщителен-антипатичен-особняк-който-никога-ама-никога-не-идва-да-пие-едно-кафе-и-изобщо-не-благоволява-да-ходи-на-академичен-съвет-защото-е-над-доброто-и-злото. Такава слава започваше да придобива сред колегите си от Барселонския университет. Както и относителен престиж заради почти нелегално издадените „Френската революция“ и „Маркс?“, две книжлета по-скоро провокативни, с които започна да си създава почитатели и хулители. Беше потиснат след дните, прекарани в Париж, и нямаше желание да говори за Адорно307, защото всичко му беше безразлично.

Повече не бях си помислял за теб, Лола Чика, защото в ума ми беше само Сара; докато не ми се обади някаква роднина и ми каза братовчедка ми почина, оставила е адресите на някои хора, за да им се съобщи. Добави в колко часа и на кое място и разменихме няколко любезни и съболезнователни думи.

На погребението бяхме двайсетина души. Три-четири лица ми се сториха познати, но не можах да поздравя никого, даже самата братовчедка. Долорс Карио-и-Солежиберт „Лола Чика“ (1910–1982), родена и починала в Барселонета, приятелка на майка ми, добра жена, която ми направи мръсен номер, защото истинското и единствено семейство на Лола Чика беше майка ми. И вероятно е била нейна любовница. Не можах да ти кажа сбогом с онази обич, която въпреки всичко ти заслужаваше.

– Ей, ей, ама колко време мина, откакто се разделихте? Двайсет години?

– Ей, по-полека, какви двайсет години! И не сме се разделяли, разделиха ни.

– Вече сигурно има внуци.

– Защо мислиш, че не съм потърсил друга жена?

– Да си кажа право, не знам.

– Ще ти обясня: всеки ден, е, почти всеки ден, когато си лягам, знаеш ли какво си мисля?

– Не.

– Мисля си ей сега ще звънне звънецът, зън-зън.

– Твоят звънец прави рсрсрсрсрсрс.

– Добре, рсрсрсрсрс, аз отварям и виждам Сара, и тя ми казва, че си е отишла не знам защо, но ако ме искаш отново в твоя живот, Адриа.

– Ей, ей, момче, не плачи, няма нужда да мис­лиш повече за това. Знаеш ли? Може би така е по-добре, а?

Бернат се чувстваше неловко пред този необичаен изблик на чувства у Адриа.

Посочи шкафа, Адриа сви рамене, Бернат изтълкува това като съгласие, както искаш, извади Виал и му подари две фантазии от Телеман308, след което се почувствах по-добре, благодаря, Бернат, приятелю.

– Ако още ти се плаче, поплачи си.

– Благодаря за позволението – усмихна се Адриа.

– Съвсем си се размекнал.

– Много се разстроих от това, че двете майки са плели интриги срещу нашата любов, а ние се хванахме като шарани.

– Добре де. Двете майки вече ги няма и ти можеш да продължаваш да...

– Какво мога да продължавам?

– Не знам. Казвам това...

– Завиждам ти за емоционалното равновесие.

– Не се заблуждавай.

– Да, да. Вие с Текла нямате грешка.

– Не се разбирам с Льоренс.

– На колко години е?

– Той е духът на противоречието.

– Не иска да учи цигулка?

– Откъде знаеш?

– Позната история.

Адриа се замисли. Поклати глава: струва ми се, че животът е лошо устроен, каза в заключение. В неделя отиде да се разсее из сергиите на пазара „Сант Антони“, както пияницата налита на пиенето, и уж случайно се отби при Морал, а той му направи знак да го последва. Този път ставаше дума за първите десет листа от ръкописа на романа „Рьоне Мопрен“ от братя Гонкур, изписани с равен почерк, с няколко поправки в полето, който според твърдението на Морал принадлежал на Жул дьо Гонкур.

– Вие разбирате ли от литература?

– Аз продавам разни неща: книги, картички, ръкописи и дъвки „Базука“, не знам дали ме разбирате.

– Ама откъде, по дяволите, ги вадите?

– Дъвките ли?

Хитрецът Морал не ми каза по каква схема работи. За него мълчанието означаваше сигурност и гаранция, че неговото посредничество винаги ще бъде нужно.

Купих страниците на братя Гонкур. И само за няколко седмици се появиха, сякаш ме бяха очаквали, ръкописи, отделни страници от Оруел, Хъксли и Павезе. Адриа купи всички, въпреки че на теория се въздържаше да купува заради самото купуване. Но не можеше да изпусне осми февруари не знам коя си година от Il mestiere di vivere309, хвърчащ лист, където се разказваше за жената на Гутузо310 и за надеждата да живееш с жена, която те очаква, спи с теб, топли те, винаги е до теб и ти вдъхва живот, моя Сара, ти не си до мен и никога няма да бъдеш. Как можех да кажа „не“ на този лист? Сигурен съм, че Морал забелязваше треперенето и определяше цената според неговата сила. Убеден съм, че е много трудно да се откажеш да притежаваш оригинали на текстове, които те изваждат от равновесие. Изписаният лист хартия, почеркът, жестът и мастилото, материалният елемент, в който се въплъщава духовната идея и се превръща в произведение на изкуството или в универсално философско съчинение; текстът, който прониква в читателя и го преобразява. Невъзможно е да кажеш „не“ на такова чудо. Затова не се замис­лих, когато Морал в качеството си на посредник ми представи един човек, не разбрах как се казва, който продаваше на невъобразима цена две стихотворения от Унгарети: Soldati и San Martino del Carso311, стихотворение, в което се разказва за едно село, разрушено от войната, а не от хода на времето. È il mio cuore il paese più straziato312. И моето, скъпи Унгарети. Каква тъга, каква мъка, каква радост е да можеш да притежаваш листовете хартия, които авторът е използвал, за да превърне в произведение на изкуството първото прозрение. Платих колкото ми поискаха, почти без да се пазаря, и тогава Адриа чу сухо плюене на земята и се огледа.

– Кажи, Карсън.

– Хау. И аз искам да говоря.

– Казвайте.

– Имаме проблем – казаха двамата едновременно.

– Какъв?

– Не се ли досещаш?

– Не искам да се досещам.

– Знаеш ли колко си похарчил за ръкописи през последните години?

– Обичам Сара, а тя си отиде, защото майките я излъгаха.

– Тук вече нищо не можеш да направиш. Тя е устроила живота си.

– Още едно уиски, моля. Двойно.

– Знаеш ли колко си похарчил?

– Не.

Чу се бръмченето на канцеларска сметачна машина. Не знам кой я беше включил: храбрият вожд арапахо, или навъсеният каубой. След няколко секунди мълчание ми съобщиха скандалната сума, която...

– Добре, съгласен съм, няма повече така да правя. Край. Доволни ли сте?

– Вижте, професоре – каза Морал един ден. – Ницше.

– Ницше?

– Пет страници от Die Geburt der Tragödie. Всъщност не знам какво значи това.

– Раждането на трагедията.

– Така си и мислех – Морал, с клечка за зъби в устата, защото преди малко е обядвал.

Вместо да се замисля дали това заглавие не е пророческо, цял час разглеждах внимателно петте листа; накрая Адриа вдигна глава и възкликна ама откъде, по дяволите, ги вадите? За пръв път Морал отговори на въпроса.

– Връзки.

– Да, да. Връзки...

– Да. Връзки. Ако има купувачи, ръкописите никнат като гъби. Особено ако гарантираш автентичността на стоката, както правим ние.

– Кои сте тези „ние“?

– Интересува ли ви, или не?

– Колко?

– Толкова.

– Толкова?

– Толкова.

– Дявол да го вземе!

Но паренето, гъделът в пръстите и в ума.

– Ницше. Първите пет страници от Die Geburt der Tragödie, което ще рече краят на трагедията.

– Раждането.

– Именно това исках да кажа.

– Откъде се сдобивате с толкова първи страници?

– Целият ръкопис би бил непродаваем.

– Значи някой ги разкъсва на парчета, за да... – Ужасѐн: – А ако аз поискам повече? Ако поискам цялата книга?

– Първо трябва да чуете цената. Но мисля, че е по-добре да започнем с това, което е налице. Интересува ли ви?

– И още как!

– Знаете цената.

– Толкова без толкова.

– Не. Толкова.

– Тогава без толкова.

– Така може да се разберем.

– Хау.

– Не сега, по дяволите!

– Моля?

– Не, не, нещо си мърморя. Споразумяхме ли се?

Адриа Ардевол плати толкова без толкова, получи първите пет страници на Ницше и си тръгна обсебен от належащата нужда да говори отново с Морал, за да се сдобие с целия ръкопис, ако действително разполагаха с него. Реши, че сигурно е дошъл моментът да попита господин Сагрера колко пари му остават, за да разбере дали охкането и ахкането на Карсън и Черния орел бяха основателни. Но Сагрера ще му каже, че трябва да влага парите си: жалко е да ги държи в спестовната книжка.

– Не знам какво да правя с парите.

– Купувай апартаменти.

– Апартаменти?

– Да. И живопис. Искам да кажа картини.

– Ами... Аз купувам ръкописи.

– Какво е това?

Ще му покаже колекцията. Господин Сагрера ще я разгледа със сбърчен нос и след дълбок размисъл ще заключи, че това е много рисковано.

– Защо?

– Уязвими са. Може да ги изгризат мишките или онези сребристи насекоми.

– Нямам мишки. С безкрилите насекоми се занимава Лола Чика.

– Хау.

– Какво?

– Катерина.

– Да, благодаря.

– Настоявам: купувайки апартамент, купуваш нещо сигурно, на което никога няма да му падне цената.

Тъй като искаше да си спести подобни приказки, Адриа Ардевол не разговаря с господин Сагрера нито за апартаменти, нито за мишки. Нито за парите, похарчени за храна на безкрилите буболечки.

307 Теодор Адорно (1903–1969) – немски социолог, философ и музиколог. – Б. пр.

308 Георг Филип Телеман (1681–1767) – немски композитор и органист. – Б. р.

309 „Професия живот“ (ит.) – става дума за посмъртно издадената книга „Професия живот: дневник 1935–1950“ на италианския писател Чезаре Павезе. – Б. пр.

310 Става дума за италианския художник Ренато Гутузо. – Б. р.

311 „Войници“, „Сан Мартино дел Карсо“ (ит.). – Б. р.

312 „Моето сърце е най-изтерзаната земя“ (ит.) – последните два стиха от „Сан Мартино дел Карсо“. – Б. пр.