Изповядвам

30

Стълбището беше тясно и тъмно. Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-зле се чувстваше. Приличаше на играчка, на кукленска къща без осветление. На третия етаж – малка врата. Звънецът, наподобяващ камбанка, каза дин и после дон. А след това – тишина. Чуваха се виковете на децата от тясната и сенчеста улица в този край на Барселонета. Когато вече си мислеше, че е сбъркал, долови приглушен шум от другата страна на вратата и тя се отвори внимателно и безшумно. Никога не съм ти го казвал, Сара, но този ден със сигурност беше най-важният в моя живот. Хванала се за вратата, съсипана, остаряла, но чиста и спретната както винаги, няколко секунди ме гледа в очите, като че ме питаше какво правя там. Едва тогава реагира, отвори широко вратата и ми направи път да вляза. И след като затвори вратата, ми каза скоро ще оплешивееш.

Влязохме в мъничка стая, която беше столова и всекидневна. На една от стените, величествена, картината на Уржел с манастира „Санта Мария де Жери“ поемаше както винаги светлината на залязващото слънце, което бавно се скриваше зад Треспуй. Адриа каза, сякаш се извиняваше, че е разбрал, че е болна и...

– Как разбра?

– От един приятел лекар. Как си?

– Изненадана съм да те видя тук.

– Искам да кажа със здравето.

– Умирам. Искаш ли чай?

– Да.

Изчезна в коридора. Кухнята беше на две крачки. Адриа погледна картината и се почувства така, сякаш е срещнал стар приятел, който въпреки годините не беше остарял; пое дъх и усети аромата на пролетта в този пейзаж, даже чу шума на реката и му стана студено, както на Рамон де Ноля, когато беше стигнал дотам, преследвайки жертвата си. Остана загледан в картината, докато не усети зад гърба си присъствието на Лола Чика. Носеше поднос с две чаши. Направи му впечатление скромната подредба на този мъничък апартамент, който спокойно можеше да се вмести в неговия кабинет.

– Защо не остана да живееш при мен?

– Тук съм добре. Това е моят дом преди и след като живях при майка ти. Не се оплаквам. Чуваш ли? Не се оплаквам. Прехвърлих седемдесетте, на повече от твоите родители съм, и живях живота, който исках.

Седнаха на масата. Глътка чай. На Адриа му беше добре в тишината. След малко:

– Не е вярно, че оплешивявам.

– Така е, защото не можеш да си видиш тила. Приличаш на францискански монах.

Адриа се усмихна. Лола Чика си беше същата и продължаваше да бъде единственият човек на този свят, когото никога не беше виждал да бърчи недоволно нос.

– Чаят е много хубав.

– Получих книгата ти. Трудна е за четене.

– Знам, но исках да я имаш.

– Освен да пишеш и четеш, какво друго правиш?

– Свиря на цигулка. Часове, дни, месеци.

– Е, сега каква полза! Тогава защо я заряза?

– Задушавах се. Тогава беше или цигулката, или аз. И избрах себе си.

– Щастлив ли си?

– Не. А ти?

– Да. Доста. Не съвсем.

– Мога ли да помогна?

– Да. Защо си толкова неспокоен?

– Ами... не ме оставя на мира мисълта, че ако продадеш картината, би могла да си купиш по-голям апартамент.

– Ти не разбираш нищо, дете.

Замълчаха. Тя погледна картината на Уржел с очи, явно свикнали да съзерцават този пейзаж, усещайки, без да съзнава, студа, проникнал до костите на беглеца брат Микел от Сускеда, който търсеше убежище далеч от преследващото го Божие възмездие по пътя към Бургал. Изминаха може би пет минути в мълчание, пиеха чай и всеки си припомняше мигове от живота. Накрая Адриа Ардевол я погледна в очите и каза Лола Чика, много те обичам, ти си много добър човек. Тя допи последната глътка чай, наведе глава и мълча доста дълго, преди да отговори, че това, което е казал, не е вярно, защото майка ти ми каза Лола Чика, трябва да ми помогнеш.

– Какво има, Карме? – малко стресната от тона й.

– Познаваш ли това момиче?

Сложи на кухненската маса снимката на хубаво момиче с тъмна коса и тъмни очи. – Виждала ли си я?

– Не. Коя е?

– Използвачка, която иска да подмами Адриа.

Карме седна до Лола Чика и хвана ръката й.

– Трябва да ми направиш една услуга.

Поиска да ви следя със Сара, за да разбера дали е вярно това, което й е казал детективът, когото била наела. Да: срещахте се на спирката на трамвай 47 на Гран Виа.

– Обичат се, Карме – каза Лола Чика.

– Това е опасно – настоя Карме.

– Майка ти знаеше, че онова момиче иска да те подмами.

– Боже мой – каза Адриа. – Какво означава, че искала да ме подмами?

Лола Чика погледна Карме учудена и повтори въпроса:

– Какво означава, че иска да го подмами? Не виждаш ли, че се обичат? А, Карме?

Стояха прави в кабинета на господин Ардевол и Карме каза наредих да проучат семейството на това момиче, казват се Волтес-Епстейн.

– И какво от това?

– Евреи са.

– Ааа... – Пауза. – И какво от това?

– Нямам нищо против евреите, не става дума за това. Но Феликс... Ох, момиче, не знам как да ти го кажа...

– Опитай се.

Карме направи няколко крачки, отвори вратата, за да се убеди, че Адриа още не си е дошъл, нещо, което знаеше отлично, затвори вратата и каза по-тихо, че Феликс е имал вземане-даване с някакви техни роднини и...

– И какво?

– Ами после са се скарали. И то много лошо са се скарали.

– Феликс е мъртъв, Карме.

– Това момиче се е натрапило в нашето семейс­тво, за да ни обърка живота. Сигурна съм, че я интересува само магазинът. – Почти шепнешком: – Адриа изобщо не я интересува.

– Карме...

– Той е много уязвим. Както витае в облаците, за нея е много лесно да го води за носа.

– Сигурна съм, че това момиче изобщо не знае за съществуването на магазина.

– Ами! Те ни знаят и кътните зъби.

– Не може да си сигурна.

– Да. Преди петнайсет дни тя дойде в магазина с една жена, предполагам, че е майка й.

Преди да решат да попитат за нещо, те се поогледаха, както правят много клиенти, но без да бързат, сякаш искаха да определят стойността и на магазина, и на бизнеса. Карме ги зърна от кабинета и веднага позна момичето, което тайно излизаше с Адриа: тогава пъзелът се сглоби, тя разбра, че зад всичката тази потайност от страна на момичето се крият съмнителни намерения. Обслужи ги Сесилия; после Карме разбра, че са чужденки, вероятно французойки, заради гърленото Р. Търсеха стойка за чадъри и дантелени покривки, но си личеше, че не ги интересува нищо конкретно, просто зяпаха. Разбирате ли, госпожо Ардевол? Същата вечер Карме Боск се обади в агенция „Еспелета“, потърси собственика и направи нова поръчка – нямаше намерение да позволи да използват чувствата на сина й с недостойни намерения. Да, по възможност със същия детектив.

– Но как... Майка... Та нали ние със Сара се виждахме тайно!

– Виж сега... – Лола Чика, навела глава, загледана в мушамата на маса.

– Как се е усъмнила, че...

– Маестро Манлеу. Когато си му казал, че зарязваш цигулката.

– Какво каза? – буйните бели вежди, разрошени, като буреносни облаци над облещените очи, маестро Манлеу, уплашен, възмутен.

– Казах, че щом завърша курса, явявам се на изпит и оставям цигулката. Завинаги.

– Това е заради оная мома, която ти пълни главата с бръмбари.

– Каква мома?

– Не се прави на ударен. Ти да си виждал някога двама души, хванати за ръчичка през цялата четвърта на Брукнер291? А?

– Да, ама...

– То от километър се вижда, глупако, долу на партера, влюбени като две сладки негроидни гълъбчета.

– Това няма нищо общо с решението ми да...

– Има много общо с решението ти да... Тази усойница ти влияе зле. И трябва да я отрежеш от раз.

И тъй като аз онемях от такава наглост, той се възползва, за да ме смаже докрай:

– Ти трябва да се ожениш за цигулката.

– Извинете, маестро. Това е моят живот.

– Както кажеш, умнико. Но те предупреждавам, че няма да оставиш цигулката.

Адриа Ардевол затвори калъфа на цигулката по-шумно от необходимото. Стана и погледна гения право в лицето. Вече беше половин педя по-висок.

– Зарязвам цигулката, маестро Манлеу, независимо дали ви харесва, или не. Майка ми ще узнае това още днес.

– А-а? Значи си имал любезността да го съобщиш най-напред на мен.

– Да.

– Ти няма да оставиш цигулката. След два месеца ще се влачиш пред мен, а аз ще ти кажа много съжалявам момче, всичките ми часове са заети. И ще видиш, че си се прецакал. – Очите му пламтяха: – Ама ти не си ли отиваше?

И после още на минутата каза на майка ти, че е замесено момиче, и Карме си втълпи, че за всичко е виновна Сара и я превърна в свой враг.

– Боже мой!

– И понеже... Това, което ти казах за семейство Епстейн...

– Боже мой!

– Казах й да не постъпва така, но тя написа писмо на майката на Сара.

– Какво й писа? Ти прочете ли го?

– Разни измислици, предполагам, че нещо грозно за теб. – Дълго мълчание, проявява голям интерес към мушамата на масата. – Аз не съм го чела. Хвърли поглед към Адриа, който стоеше с широко отворени, смаяни и разплакани очи, и отново се втренчи в мушамата.

– Майка ти искаше да отдалечи това момиче от твоя живот. И от магазина.

– Това момиче се казва Сара.

– Да, извинявай, Сара.

– Боже мой!

Виковете на децата на улицата започнаха да утихват. Светлината навън отслабваше. След хиляда години, когато столовата вече тънеше в полумрак, Адриа, играейки си с чаената чаша, погледна Лола Чика.

– Защо не си ми го казала?

– От вярност към майка ти. Наистина, момче, Адриа, много съжалявам.

Това, за което най-много съжалявам, е, че си тръгнах много огорчен от дома на Лола Чика, без да се сбогувам, почти без да й кажа Лола Чика, много съжалявам, че си болна. Само я целунах набързо и никога повече не я видях жива.

291 Става дума за Четвърта симфония, наречена от самия композитор „Романтична“. – Б. р.