Изповядвам

* * *

В моята стая пред стойката за ноти, където беше учебникът на Шевчик119 за гами и арпеджи, отворен на страницата на проклетото упражнение XXXIX, според Трульолс направо гениален синтез на това, което трябвало да науча през живота си, преди и след като се заема с двойната струна, прекараха половин час, Бернат удължаваше звуците със сдържано и нежно вибрато, а Адриа го наблюдаваше, гледаше как Бернат затваря очи, за да се със­редоточи в звука, мислеше си, за да накарам звука да вибрира, трябва да затварям очи, опитваше се, затваряше очи, но звукът излизаше хилав, подигравателен, като крякане на патица. Затваряше очи, стискаше клепачи, но звукът му убягваше.

– Знаеш ли какво? Много си нервен.

– Ти си нервен.

– Аз? Какво говориш?

– Да, защото, ако не ме научиш добре, няма да видиш сторионито. Нито следващата седмица, нито никога.

Това се нарича морално изнудване. Но Бернат не знаеше какво друго да прави, освен да не повтаря никога повече, че вибрато не се преподава, а се налучква. Накара го да внимава за положението на китката, за последователните движения на китката.

– Ей, не така, не става дума да се прави майонеза със струните. Отпусни се!

На Адриа не му беше ясно какво означава да се отпусне; но се отпусна; затвори очи и налучка вибратото в края на едно дълго до на втората струна. Ще го помня цял живот, защото ми се стори, че започвам да се уча как да накарам звука да се смее и да плаче. Пред мен стоеше Бернат, а и вкъщи това не беше позволено, иначе щях да зарева от радост.

Въпреки това божествено проявление, което още помня, въпреки чувството на безкрайна благодарност към моя съвсем нов приятел, не посмях да му кажа нито за вожда арапахо, нито за Карсън, който дъвче тютюн, защото не беше прилично едно голямо момче на десетина-дванайсет години, което се представя за свръхнадарено, още да си играе с вождове арапахо и корави шерифи с гъста брада. Просто останах със зяпнала уста, като си спомнях звука, който бях произвел с моята учебна цигулка. Стана с втората струна на първа позиция – звучеше до и Адриа го накара да вибрира с втория пръст. Беше седем часа вечерта на не знам кой ден през есента или зимата на 1957 година в Барселона, в жилището, което винаги щеше да е мое, на улица „Валенсия“ в сърцето на Ешампле, на пъпа на света, и аз си мислех, че докосвам небето, без да съзнавам, че адът е толкова близо.

119 Отакар Шевчик (1852–1934) – чешки цигулар и педагог. – Б. пр.