Изповядвам

* * *

Щом отвори калъфа в работилницата на Пау Улястрес, лютиерът му каза това е истинска цигулка от Кремона. Достатъчно е да я помиришеш и да видиш как изглежда. Пау Улястрес не знаеше обаче каква е точно историята на Виал; беше чувал нещо да се говори, но смяташе, че една сториони може да струва внушителна сума и е било неразумно от ваша страна, че не сте й направили оценка по-рано. Заради застраховката, разбирате ли? Не го разбрах веднага, защото бях запленен от спокойствието, което цареше в работилницата. Топла светлина, червеникава като дървото на цигулката, правеше по плътна неочакваната тишина насред Грасиа440. Прозорецът гледаше към вътрешен двор, в дъното на който се виждаше склад за сушене на дървото с отворена врата. Там дървото старееше, без да бърза, докато светът, сега вече кръгъл, се въртеше неудържимо като пумпал.

Погледнах лютиера уплашено – не знаех какво ми беше казал. Той се усмихна и повтори думите си.

– Никога не ми е хрумвало да направя оценка – отговорих. – Беше просто една от вещите вкъщи, винаги е била у нас. И никога не сме искали да я продаваме.

– Вашето семейство има късмет.

Не му казах, че се съмнявам в това, защото Пау Улястрес не можеше нищо да направи, а и не можеше да прочете тези редове, защото още не бяха написани. Лютиерът поиска позволение и опита как звучи. Свиреше по-добре от доктор Казалс. Звучеше почти както когато свиреше Бернат.

– Това е цигулка-чудо – каза. – От класата на Джезу е.

– Всички сториони ли са толкова добри?

– За всички не знам, но тази – да. – Помириса я със затворени очи. – Държали сте я затворена, нали?

– Вече отдавна не. По едно време наистина...

– Цигулките са живи. Дървото на цигулката е като виното. Постепенно узрява и е добре да чувства напрежението на струните, обогатява се, когато се свири на нея, обича да живее при приятна температура, да може да диша, не бива да я удрят, трябва да бъде винаги чиста... Затваряйте я само когато пътувате.

– Бих искал да се свържа с предишните й притежатели.

– Имате ли документ за собственост?

– Да.

Показах му договора за покупко-продажба между баща ми и синьор Саверио Фаленями.

– А удостоверение за автентичност?

– Да.

Показах му удостоверението, издадено от дядо Адриа и лютиера Карлос Кармона в ония времена, когато за малко пари е можело да си извадиш документ за автентичност даже на фалшиви банкноти. Пау Улястрес го разгледа с любопитство. Върна ми го, без да каже нищо. Помисли малко:

– Искате ли да направим оценка сега?

– Всъщност искам да знам със сигурност кои са били предишните притежатели. И искам да се запозная с тях.

Улястрес погледна документа за собственост:

– Тук пише Саверио Фаленями.

– Собствениците преди този господин.

– Може ли да знам защо искате да се свържете с тях?

– И аз не знам. За мен тази цигулка сякаш винаги е принадлежала на семейството ни. Никога не бях се интересувал от родословното й дърво. Но сега...

– Съмнявате се в нейната автентичност?

– Да – излъгах.

– Ако мога да съм ви полезен, гарантирам, че този инструмент е от най-добрия период на Лоренцо Сториони. Не съдя по удостоверението, а по това, което виждам, чувам и докосвам.

– Казвали са ми, че е първата цигулка, която е направил.

– Най-добрите сториони са първите двайсет. Казват, че се дължи на дървото, което е използвал.

– Дървото ли?

– Било е изключително.

– Защо?

Но лютиерът галеше моята цигулка и не отговори. Накара ме да изпитам ревност – толкова ласки.

– Какво точно искате да направите? За какво точно сте дошли?

Трудно е да правиш разследване и да не кажеш цялата истина на тези, които могат да ти помогнат.

– Бих искал да направя родословното дърво на собствениците, които е имала от самото начало.

– Добра идея... Но ще ви струва цяло състояние.

Не знаех как да му кажа, че това, което искам да си изясня, е дали господин Беренгер и Тито си бяха измислили името Алпартс. И дали името, което беше посочил баща ми, Нече де Бук, е вярното. Или да знам, че може би нито едното, нито другото са истински и цигулката си е само моя, както е била винаги. Защото съзнавах, че наистина, ако имаше законен собственик преди нациста, за мен беше добре да вляза във връзка с него, който и да е той и да отида да го моля на колене да ми позволи да я притежавам до смъртта си; само като си помис­лех, че Виал може да напусне дома ми завинаги, ме побиваха тръпки. И бях готов да мамя, за да не го допусна.

– Чухте ли, господин Ардевол? Цяло състояние.

Ако бях имал някакво съмнение, сега знаех, че Виал е автентичен. Може би отидох при Улястрес само за това: за да го чуя със собствените си уши, за да съм сигурен, че съм се скарал със Сара заради една ценна цигулка, а не заради няколко дъски с форма на инструмент. Не, всъщност не знам защо отидох. Но ми се струва, че след посещението в работилницата на Улястрес започнах да мисля за дървото с високо качество и за Джакиам Муреда.

440 Квартал в Барселона. – Б. пр.