Изповядвам

* * *

За обяд му бяха дали доста безвкусна супа с грис. Помисли си, че трябва да предупреди, че не му харесва супата с грис, която даваха в това... шибаната супа с грис. Но не беше толкова лесно, защото дали заради зрението или нещо друго, но му беше все по-трудно да чете и да запомня нещо. Шибаният таван. Да запомня нещо. Да запомня.

– Гълъбче, не си ли гладен?

– Не. Искам да чета.

– На теб трябва да ти дават супа от букви.

– Да.

– Хайде, хапни малко.

– Лола Чика.

– Уилсон.

– Уилсон.

– Какво искаш, гълъбче, Адриа?

– Защо главата ми е толкова мътна?

– Ти сега трябва да ядеш и да почиваш. Вече достатъчно си работил.

Даде му няколко лъжици от супата и сметна, че Адриа се е наобядвал.

– Сега вече може да четеш. – Погледна пода: – Леле, как сме изцапали със супата – каза. – И ако искаш да си дремнеш, ще ми кажеш и ще те сложа в леглото.

Адриа послушно почете мъничко. Прочете бавно как Корнуделя441 обяснява своя прочит на Карнер. Четеше с отворена уста. Но скоро почувства нещо, не знам какво ми става, Лола Чика, и се умори, защото Карнер и Хораций442 се смесваха пред него на масата. Свали очилата и прекара ръка през уморените си очи. Не знаеше дали трябва да спи на стола, или в леглото или... май не ми обясниха много добре, помисли си. А може би на прозореца?

– Адриа.

Бернат беше влязъл в cinquantaquattro и гледаше приятеля си.

– Къде трябва да спя?

– Спи ли ти се?

– Не знам.

– Кой съм аз?

– Лола Чика.

Бернат го целуна по челото и огледа стаята. Адриа седна на един удобен стол близо до прозореца.

– Джонатан?

– А?

– Джонатан ли си?

– Аз съм Бернат.

– Не, Уилсон!

– Уилсон оня отворен еквадорец ли е?

– Не знам. Струва ми се... – Погледна към Бернат объркан: Сега съвсем се оплетох – призна си накрая.

Вън времето беше облачно, ветровито и студено, но даже да беше слънчево и приятно, нямаше значение, защото стъклото беше сигурна преграда между двата свята. Бернат отиде до нощното шкафче, отвори чекмеджето и сложи вътре Черния орел и шериф Карсън, за да продължават, макар и ненужно, все така предано да бдят на стража, легнали върху мръсния парцал, където още можеха да се забележат тъмни и светли каренца и голям белег по средата; парцал, за който лекарите толкова много бяха говорили, защото първите дни господин Ардевол през цялото време го държеше с две ръце. Един мръсен, отвратителен парцал, да, докторе. Колко странно, нали? Какъв е този парцал а, драги?

Адриа застърга с нокът едно петънце на дръжката на стола. Като чу стърженето, Бернат се обърна и попита добре ли си?

– Няма начин да се изчисти. – Застърга по-силно. – Виждате ли го?

Бернат се приближи до него, сложи си очилата и разгледа петното, сякаш беше нещо много интересно. Не знаеше какво да направи, нито какво да каже, затова прибра очилата и каза спокойно няма да стане по-голямо. Отново седна срещу Адриа. Мълчаха четвърт час и никой не ги прекъсна, защото животът е сбор от самоти, които ни водят към...

– Добре, погледни ме. Адриа, погледни ме, за бога.

Адриа престана да стърже и го погледна малко уплашен; усмихна се извинително, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно.

– Току-що приключих с преписването на твоите ръкописи. Много ми харесват. Много. Както и нещата от другата страна на листа. Ще ги публикувам. Твоят приятел Каменек ме съветва така да направя.

Погледна го в очите. Адриа, объркан, тревожно стържеше петното на дръжката на стола.

– Не си Уилсон.

– Адриа. Говоря ти за това, което си написал.

– Извинете.

– Няма за какво да те извинявам.

– Това хубаво ли е, или лошо?

– Това, което си написал, много ми харесва. Не знам дали е много добро, но много ми харесва. Не е честно. Какъв негодник си само.

Адриа погледна събеседника си, взе да стърже петното, отвори уста и я затвори. Вдигна ръце, недоумяващ:

– Сега какво трябва да правя?

– Да ме слушаш. През целия ми живот. Извинявай, през целия ми шибан живот се опитвах да напиша нещо прилично, което да шашне читателя, а ти, дето никога не си се опитвал, още щом се захващаш да пишеш, напипваш най-чувствителното място в душата. Поне в моята душа. Не е честно, мамка му.

Адриа Ардевол не знаеше дали да стърже петното, или да гледа събеседника си. Реши да гледа стената, разтревожен.

– Струва ми се, че бъркате. Аз нищо не съм нап­равил.

– Не е честно.

Две сълзи потекоха по бузите на Адриа. Не искаше да гледа другия. Разтърка ръце.

– Какво мога да направя? – попита умоляващ.

Бернат, потънал в мислите си, не отговори. Тогава Адриа го погледна и помоли:

– Господине, слушайте.

– Не ми казвай господине. Аз съм Бернат и съм твой приятел.

– Бернат, слушайте.

– Не, ти слушай. Защото сега знам какво мис­лиш за мен. Не се оплаквам, ти успя да ме разкриеш и аз си го заслужавам, но имам и други тайни, за които никога не си и подозирал.

– Съжалявам.

Млъкнаха. В този момент влезе Уилсон и попита всичко наред ли е, съкровище? И повдигна брадичката на Адриа, за да види лицето му, сякаш беше дете. Избърса сълзите му с книжна салфетка и му даде едно хапче и половин чаша вода, която Адриа изпи така жадно, както Бернат никога не беше го виждал да пие. Уилсон отново попита всичко наред ли е, гледайки Бернат. Той му отвърна с жест фантастично и Уилсон погледна разсипания на пода грис. С книжна салфетка го поизчисти, недоволен, и излезе от стаята с празната чаша, свиркайки си непозната мелодия в такт шест осми.

– Така ти завиждам, че...

Минаха няколко минути в мълчание.

– Утре ще занеса ръкописа на Бауса. Съгласен ли си? Всичко написано със зелено мастило. А написаното с черно мастило изпратих на Йоханес Каменек и на една твоя колежка от университета, казва се Парера. И от двете страни. Съгласен ли си? Твоите спомени и твоите разсъждения. Съгласен ли си, Адриа?

– Сърби ме тук – каза Адриа, сочейки стената. Погледна приятеля си. – Как може една стена да ме сърби?

– Ще те държа в течение.

– И носът ме сърби. И много съм уморен. Не мога да чета, защото мислите ми се разбъркват. Вече не помня какво ми каза.

– Възхищавам се от теб – каза Бернат, гледайки го в очите.

– Повече няма да правя така. Кълна се.

Бернат не се засмя. Продължаваше да го гледа мълчаливо. Хвана ръката му, която от време на време се бореше с упоритото петно, и я целуна, както почтително се целува ръка на баща или на чичо. Погледна го в очите. Адриа издържа погледа му няколко секунди.

– Знаеш кой съм. – Бернат, почти утвърдително. – Нали?

Адриа го гледаше втренчено. Кимна с глава и на лицето му се изписа лека усмивка.

– Кой съм? – Искрица плаха надежда у Бернат.

– Да, да... Оня... как се казваше. Нали?

Бернат се изправи, сериозен.

– Не е ли? – попита Адриа разтревожен. Погледна стоящия пред него човек. – Ама аз го знам. Оня, такова. Не си спомням името. Вас не ви поз­навам, но има един, когото познавам, да. Казва се... сега не си спомням, но го знам. Много доб­ре се грижи за мен. Много. Казва ми... сега не си спомням какво ми казва, но да, той е.

И след мъчителна пауза:

– Нали, господине?

Нещо вибрираше в джоба на Бернат. Извади мобилния телефон. Съобщение: „Къде потъна?“ Наведе се и целуна челото на болния.

– Довиждане, Адриа.

– Всичко хубаво. Елате когато искате...

– Казвам се Бернат.

– Бернат.

– Да, Бернат. Извини ме.

Бернат излезе в коридора и отдалечавайки се, избърса една изпусната сълза. Огледа се крадешком и се обади.

– Къде, по дяволите, потъна? – гласът на Шениа, малко сърдит.

– Виж, няма нищо.

– Къде си?

– Просто работя.

– Нали днес нямаше репетиция?

– Не, но изникнаха други неща.

– Хайде, идвай, че искам да се чукаме.

– Имам още цял час работа.

– Още ли си в данъчното?

– Да. Трябва да затворя. До скоро.

Прекъсна, преди Шениа да му поиска още обяснения. Една чистачка мина с количката с препаратите за чистене и го погледна строго заради телефона в ръцете му. Напомни му Трульолс. И то много. Жената мърмореше, отдалечавайки се по коридора.

441 Жорди Корнуделя (1962) – каталонски поет, есеист, преводач и издател, автор на изследвания върху творчеството на Жозеп Карнер (1884–1970), един от най-големите съвременни каталонски поети. – Б. р.

442 В есеистичната си книга „Добрите спътници“ Корнуделя отдава почит на Сафо, Хораций, Гьоте, Фрост, Карнер и други големи поети, чиито стихове винаги са го съпътствали. – Б. р.