Изповядвам

* * *

Минаха само две седмици и професор Александър Роч най-накрая успя да отведе жена си вкъщи. Повери професионалните грижи на Дора, обемиста специалистка в облекчаващите процедури, препоръчани от болницата, а сам се зае да храни Гертруд със супа, да избягва погледа й и да си мисли какво знаеш ти и какво мислиш за това, което аз знам и не знам дали ти знаеш и което е по-добре никой да не чуе.

– Най-странното е, че с вас не говори – повтаряше Дора.

Беше по-скоро тревожно.

– С всеки ден става все по-приказлива, господин Роч, щом отидеш при нея, и започва да говори на норвежки, нали, сякаш... Трябва да се скриете, за да се убедите.

Така и направи със съучастието на тази матрона с касинка на медицинска сестра, която беше приела страданието на Гертруд като нещо лично и всеки ден й казваше днес си по-хубава от всякога, Гертруд, а когато Гертруд говореше, хващаше безчувствената й ръка и казваше какво казваш, не те разбирам, красавице, не виждаш ли, че не знам исландски, горката аз. И професор Александър Роч, който по това време трябваше да си седи в кабинета, зачака в съседната стая колкото беше нужно до момента, в който Гертруд отново щеше да се разприказва, и късно следобед, когато се уморяваше да лежи все на една страна и медицинската сестра съучастничка идваше при нея за ритуалната смяна на положението, Гертруд каза точно това, от което ме беше страх, и аз се разтреперах като лист.

Опазил ме Бог, не беше умишлено, макар че в най-тъмното кътче на душата му се таеше едно непризнато желание. Сънливостта след цели два часа по тъмното шосе, Гертруд, задрямала на мястото до шофьора, а аз карах и отчаяно мислех как да кажа на Гертруд, че искам да я напусна, че много съжалявам, много, но вече съм решил, така е, животът понякога ти прави такива номера и ми е все едно какво може да кажат роднините или колегите в работата, или съседите, защото всеки има право на втора възможност, а аз сега я имам. Страшно съм влюбен, Гертруд.

И в този момент – неозначеният завой и решението, което взе, без да иска да го взима, понеже всичко ставаше на тъмно, изглеждаше по-лесно, отвори вратата, свали си колана и скочи на асфалта, а колата продължи, без да спира, и последното, което чу от Гертруд, беше вик: какво става, какво става, Сааааан-дрееее... и още нещо, което не разбра, и нищото погълна колата, Гертруд и нейния вик от страх и оттогава – нищо повече, само пог­ледът като нож. А аз вкъщи, сам, когато Дора ме гонеше от болницата, мислех за теб, мислех какво сбърках и търсех отчаяно листчето, където ми беше написала името на собственика на цигулката, и сънувах как пътувам за Гент или за Брюксел с Виал в изцапания му с кръв калъф, стигам до къща на заможни хора, натискам звънеца, първо се чува едно величествено клонк, а след това – едно изящно кланк и ми отваря прислужница с колосано боне и ме пита какво желаете.

– Идвам да върна цигулката.

– А, да, заповядайте. Време беше, нали?

Важната прислужница затвори вратата и изчезна. И се чу приглушеният й глас господине, дошли са да върнат Виал. И веднага излезе един достолепен белокос мъж с халат на виненочервени и черни карета, стискаше здраво бейзболна бухалка и ми каза вие мръсникът Ардефол ли сте?

– Дда.

– И носите Виал?

– Вземете.

– Феликс Ардефол, нали? – каза, вдигнал бухалката над раменете.

– Не, Феликс беше баща ми. Аз съм мръсникът Адриа Ардефол.

– Може ли да знам защо се забавихте толкова да ми я върнете? – Бухалката все още застрашава черепа ми.

– Това е много дълга история, господине, а сега... уморен съм и моята любима е в болница, не може да се събуди.

Белокосият мъж с достолепна осанка хвърли бухалката на земята, прислужницата я вдигна, а той изтръгна калъфа от ръцете ми и още там, клекнал на пода, го отвори, махна велурените уплътнители и извади сторионито. Прекрасно. В този момент съжалих за това, което правех, защото белокосият мъж с достолепна осанка не беше достоен за тази цигулка. Аз се събуждах изпотен и отивах в болницата при теб и казвах правя каквото мога, но не намирам листчето. Не, не ме карай да питам господин Беренгер, защото му нямам доверие, той ще омърси всичко. Докъде бяхме стигнали?