Изповядвам

9

Онази неделя, забележителна с това, че баща ми се беше събудил в добро настроение, родителите ми бяха поканили доктор Прунèс, най-добрия жив палеограф в света според баща ми, на кафе с жена му, която беше най-добрата съпруга на най-добрия жив палеограф в света. Тя ми намигна, не разбрах защо, и макар да знаех, че намигването предполага съществен подтекст, нямаше как да стигна до него поради липса на контекст. Струва ми се, вече ти казах, че бях много превзет дори в мислите си.

Говориха за кафето, за порцелана, толкова фин, че правеше кафето още по-хубаво, за ръкописите, а от време на време разнообразяваха разговора с неудобни мълчания. И баща ми реши да ги смае. На висок глас, за да го чуя от стаята си, заповяда:

– Ела, сине. Чуваш ли?

Адриа го чуваше, и още как. Но предусещаше катастрофата.

– Синеее!

– Да? – Сякаш идвах от много далеч.

– Ела тук.

Адриа трябваше да отиде там. Очите на бащата блестят от коняка; семейство Прунес гледат момчето със симпатия. А майката поднася още кафе и не се интересува от надвисналата катас­трофа.

– Да. Добър ден.

Гостите промърмориха едно очаквателно добър ден и погледнаха към господин Ардевол заинтригувани. Баща ми посочи гърдите ми и заповяда:

– Кажи числата на немски.

– Татко...

– Прави каквото ти казвам. Конячени пламъци в очите му. Майка поднася кафето, загледана в чашките от така финия порцелан, който прави кафето още по-хубаво.

– Eins, zwei, drei.

– По-полека, по-полека – спря ме баща ми. – Почни отначало.

– Eins, zwei, drei, vier, fünf, sechs, sieben, acht, neun, zehn120. – И спрях.

– По-нататък? – Баща ми, строго.

– Elf, zwölf, dreizehn, vierzehn121.

– И прочее, и прочее, и прочее – каза баща ми, сякаш беше патер Д’Aнджело. После смени тона и каза сухо и заповеднически: – Сега на английски.

– Хайде, стига вече, Феликс – проговори най-сетне майка.

– Казах на английски. – Към майка, строго: – Нали така? Почаках няколко секунди, но майка не отговори.

– One, two, three, four, five, six, seven, eight, nine, ten122.

– Много добре, момче – каза въодушевен най-добрият жив палеограф в света. А жена му ръкопляскаше мълчаливо, но баща ми ни прекъсна с чакай, чакай, чакай и отново ме посочи.

– Сега на латински.

– Не... – каза възхитен, покорен най-добрият жив палеограф в света.

Погледнах баща ми, погледнах майка, която се чувстваше толкова неудобно, колкото и аз, но гледаше само кафето, и изброих, unus una unum, duo duae duo, tres tria, quattuor, quinque, sex, septem, octo, novem, decem123. – И умоляващо: – Татко...

– Ти да мълчиш – Баща ми, сухо. Погледна към доктор Прунес, който каза браво, браво с искрено възхищение.

– Колко очарователно! – каза жената на доктор Прунес.

– Феликс... – Майка.

– Татко... – Аз.

– Млъкнете! – Баща ми. Към гостите. – Това не е нищо. – Щракна с пръсти към мен и каза сухо: – Сега на гръцки.

– Heis mia hen, duo, treis tria, tettares, tessares, pente, hex, hepta, octo, ennea, deka124.

– Стра-хот-но! – Сега семейство Прунес ръкопляскаше, напълно покорено от представлението.

– Хау.

– Не сега, Черни орльо.

Баща ми ме посочи от главата до петите, както рибар излага на показ току-що уловен паламуд, и каза гордо:

– Дванайсет години. – На мен, без да ме погледне: – Хайде, може да си вървиш.

Затворих се в стаята си, огорчен от майка, която не си мръдна пръста, за да ме спаси да не ставам за посмешище. Гмурнах се в Карл Май, за да забравя мъките си. Бавният неделен следобед отстъпи място на вечерта, а после на нощта. Нито Черния орел, нито храбрият Карсън не се осмелиха да смутят болката ми.

Докато един ден познах истинското лице на Сесилия. Доста време ми трябваше. Камбанката на магазина звънна, когато Адриа, който официално, за пред майка си, беше на тренировка на втория отбор по хандбал в училище, а всъщност седеше в ъгъла с ръкописите и официално, за пред господин Беренгер, си пишеше домашните, а в действителност разглеждаше без позволение един ръкопис върху папирус от XIII век на латински, от който не разбирах почти нищо, но който будеше у мен много силно вълнение. Камбанката. Веднага си помис­лих, че баща ми се е върнал неочаквано от Германия и сега започва купонът; ще ти дам да разбереш, мислиш си, че много хитро си спретнал тая тройна лъжа. Погледнах към вратата: господин Беренгер си обличаше палтото и казваше нещо набързо на Сесилия, която тъкмо влизаше. После с шапка в ръка и сърдита физиономия си тръгна много бързо, без да се сбогува. Сесилия постоя известно време права на вратата, без да сваля палтото си, умислена. Не знаех дали да й кажа здравей, Сесилия, или да чакам тя да ме види. Не, по-добре да я поздравя; но тогава ще й се стори много странно, че не съм се обадил по-рано. А ръкописът? По-добре да... не, по-добре да се скрия и да... или може би по-добре да чакам да видя какво... Ще трябва да започна да мисля на френски.

Реши да остане скрит точно когато Сесилия въздъхна и влезе в канцеларията, като си сваляше палтото. Не знам защо, но този ден въздухът тежеше. А Сесилия не излизаше от канцеларията. Неочаквано чувам плач. Сесилия плачеше в канцеларията и аз исках да изчезна, защото сега вече наистина тя в никакъв случай не биваше да узнае, че съм я чул да плаче тайно. Възрастните от време на време плачат. Ами ако отида да я утеша? Съжалявах много, защото вкъщи Сесилия беше много уважавана и даже майка, която обикновено се отнасяше с презрение към всички жени, които общуваха с баща ми, за Сесилия имаше много добро мнение. Освен това, когато възрастен човек плаче, ако си дете, това ти прави много силно впечатление. Така че Адриа искаше да изчезне. Жената набра някакъв номер, като яростно въртеше шайбата на телефона. Аз си я представях сърдита, гневна и не разбирах, че не тя, а аз бях застрашеният, защото всеки момент можеше да затворят магазина, а аз да остана вътре жив зазидан.

– Ти си подлец. Не, не, остави ме да говоря: подлец. Пет години ме залъгваш с една и съща песен, да, Сесилия, следващия месец ще й обясня всичко, обещавам ти. Подлец. Пет години ме размотаваш с празни приказки. Пет години! Аз не съм момиченце.

С това бях съгласен. От останалото не можех да разбера за какво става въпрос. А Черния орел стои вкъщи на нощното шкафче, дреме си най-спокойно.

– Не, не, не! Сега говоря аз: никога няма да се съберем да живеем заедно, защото ти не ме обичаш. Не, ти мълчи, сега е мой ред да говоря. Казах ти да мълчиш! Ами тогава може да си завреш в задника всички красиви думи. Край. Чу ли? Какво?

Адриа, от масата с ръкописите, не знаеше на какво се слага край, нито дали това го засяга; не можеше да разбере защо възрастните винаги се сърдеха, защото ти не ме обичаш, нали това с обичането, както започваше да открива, беше много досадно, с целувки и тем подобни.

– Нищо не ми казвай. Какво? Защото ще затворя когато си искам. Да, точно така, когато ми се оригва125.

За пръв път чувах този израз. Rotar, от латински ructare126, за изразяване на многократно действие, от (e)rugere127. И най-странното беше да го чуя от устата на най-възпитания човек от моето обкръжение. С времето става ruptare и оттам днешното rotar. Сесилия затвори телефона с такава ярост, че си помислих дали не го е разбила на парчета. Взе да поставя етикети на новия материал и да го вписва в двете входящи книги, сериозна, с очила, без никакъв външен признак, че е избухнала само преди няколко мига. Не ми беше трудно да изляза през малката врата и да вляза отново откъм улицата, да кажа здравей, Сесилия, и да се уверя, че няма и следа от сълзи на това винаги грижливо поддържано лице.

– Как си, чаровнико? – С усмивка.

А аз – с отворена уста, защото сякаш беше друга жена.

– Какъв подарък си поиска от Царете от Изтока128? –поинтересува се тя.

Свих рамене, вкъщи никога не празнувахме Деня на Царете от Изтока, защото Царете са родителите и не е хубаво да робуваме на примитивни суеверия; затова още първия ден, когато чух да се говори за Царете, вълнението, с което се очакват подаръците от Царете, за мен беше по-скоро примирено очакване на онова, което баща ми бе решил, че трябва да бъдат моите подаръци, а те нямаха никаква връзка с успеха ми в училище, той се смяташе за даденост, нито с доброто ми поведение, то също се смяташе за даденост. Понякога все пак получавах подарък като за дете, нещо, което влизаше в противоречие със сериозния дух на дома.

– Поисках една... – Спомних си, че баща ми ме беше осведомил, че ще получа камион, който вдига много шум със сирената си и горко ми, ако я пусна вкъщи.

– Хайде, дай ми една целувка – каза Сесилия, като махаше с ръка, за да отида при нея.

120 Числата от едно до десет на немски. – Б. пр.

121 Единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет (нем.). – Б. пр.

122 Числата от едно до десет на английски. – Б. пр.

123 Числата от едно до десет на латински. – Б. пр.

124 Числата от едно до десет на гръцки. – Б. пр.

125 На каталонски em roti (безлична форма на глагола rotar – оригвам се) означава кефва ми, кефне ми. – Б. пр.

126 Оригвам се (лат.). – Б. пр.

127 Да се оригна (лат.). – Б. пр.

128 В Испания децата получават подаръци на 6 януари, деня на влъхвите, наричани Царете от Изтока. – Б. пр.