Изповядвам

19

Et in Arcadia ego. Пусен е нарисувал картината с мисълта, че говори не друг, а смъртта, която присъства навсякъде, даже в щастливите кътчета, но аз винаги съм бил склонен да вярвам, че това „ego“ се отнася за мен: аз бях в Аркадия, Адриа има своята Аркадия. Толкова тъжният, плешив, нещастен, дебел и страхлив Адриа е живял в не една Аркадия, защото е имал няколко, но първата Аркадия, тази, която има човешки образ, е твоето присъствие. Тази Аркадия вече съм я загубил завинаги. Бях изгонен от един ангел с огнен меч и Адриа, като си прикриваше срамотите, си мислеше от сега нататък ще трябва да работя, за да си изкарвам прехраната сам, без теб, моя Сара. Но като място Аркадия е Тона, най-грозното и най-красивото село на света, където прекарах петнайсет лета, където се търкалях край нивите на имението Казик и цялото тяло ме сърбеше от житните класове, падащи от снопите, където се гмурках, за да се скрия от Шеви, Кико и Роза, неразделните ми другари през осемте седмици летуване далече от Барселона, далече от камбанния звън на „Непорочно зачатие“, от такситата в черно и жълто и от всичко, което би ми напомнило за училище, първо далече от майка и татко, после далече от майка, далече от книгите, които Адриа не е могъл да си вземе. Качвахме се тичешком до замъка и гледахме имението Жес, къщата, плевните, а в дъното фермите – всичко беше като макет на Рождество. Също и нивите, осеяни със снопове, и имението Казик, и малката къща със старата проядена плевня. В дъното – корковите планини188, Колсакабра на североизток и Монтсен на изток. А ние почвахме да викаме и бяхме господари на света, особено Шеви, който беше шест години по-голям от мен и винаги във всичко ме побеждаваше, но накрая отиде да помага на баща си при кравите и вече не играеше с нас. Кико също ме побеждаваше, но един ден, като тичахме до бялата стена, успях да го надбягам. Вярно че той се спъна, но аз все пак спечелих честно. Роза беше много красива и също ме побеждаваше във всичко. В къщата на леля Лео се живееше другояче. Живееше се без мърморене и без мълчания. Хората си говореха и се гледаха в лицето. Къщата беше огромна и леля Лео царуваше там, без да се разделя с вечната си безупречно чиста бежова престилка. В имението Жес се намира къщата на рода Ардевол, огромна, с повече от тринайсет стаи, отворена за всички въздушни течения през лятото и с всички градски удобства през зимата, на достатъчно разстояние от оборите и конюшните; южната й фасада е украсена с портик, най-доброто място на света за четене, а и най-доброто кътче за свирене на цигулка; тогава тримата ми братовчеди, уж без да отдават голямо значение на това, идваха да ме слушат, а аз си свирех упражненията, но повече работех по пиесите от репертоара ми, което винаги е по-благодарно; веднъж един кос кацна на корниза на портика до саксията с мушкато и взе да ме наблюдава, докато свирех соната № 2 от Second livre de sonates189 на Льоклер, соната, претрупана с орнаменти, които, види се, много се харесаха на коса, същата, която Трульолс ме накара да свиря една година на откриването на курса в консерваторията на улица „Брук“. След като написа последната нота, Tonton Льоклер духна върху ръкописа, защото му се беше свършил попивателният прах. Стана доволен, взе цигулката и изпълни сонатата, без да гледа партитурата, като си мислеше за невъзможни продължения. Цъкна с език, горд от себе си. Седна отново и в празната долна половина на последния лист написа с най-помпозния си почерк: „Посвещавам тази соната на моя обичан племенник Гийом-Франсоа, син на обичната ми сестра Анет, в деня на неговото рождение. Да бъде лек пътят му през тази долина на сълзите“. Прочете посвещението, наложи се пак да духа и прокле всички слуги в къщата, неспособни да поддържат в готовност пособията му за писане. В имението Жес всеки знаеше какво трябва да върши. Всеки, както аз сега, беше добре дошъл, стига да изпълнява задълженията си. През лятото аз нямах друго задължение, освен да се храня добре, защото тези градски деца изглеждат слабички, гледай колко бледен пристига, горкичкият. Моите братовчеди бяха по-големи, Роза, най-малката, беше три години по-голяма от мен. С други думи, аз бях глезеното дете, което трябваше да пие истинско мляко от крава и да яде суджук, направен както подобава. И хляб със зехтин. И хляб с вино и захар. И с шарена сланина. Това, което безпокоеше чичо Синто, беше малко нездравият навик на Адриа да се затваря по цели часове да чете книги без образи на светии, само с букви, а на седем, десет или дванайсет години това си беше направо тревожно. Но леля Лео слагаше внимателно ръка върху ръката на чичо и той заговаряше за нещо друго, казваше на Шеви, че този следобед трябва да дойде с него, защото Пруденси идва да види кравите.

– И аз искам да дойда – каза Роза.

– Не.

– А аз?

– Да.

Роза излезе обидена, защото Адриа, който е най-малък, може да отиде, а аз не.

– Много е неприятно, дъще – каза леля Лео.

Аз отивах да видя как Пруденси вкарва юмрука и цялата си ръка в дупката на задника на Бланка и после казва не знам какво си на чичо, Шеви записва на лист хартия, а Бланка преживя, равнодушна към тревогите на...

– Пази се, пази се, пази се, почва да пикае! – викаше въодушевен Адриа.

Мъжете се отдръпваха, без да прекъсват разговора за своите си работи, а аз оставах на първия ред, защото да гледам как сере и пикае една крава съвсем отблизо, беше едно от големите зрелища, които ми предлагаше животът в Тона. Както и да гледам как пикае Парот, мулето на Казик. Това наистина заслужаваше да се види на живо, затова си мисля, че леля и чичо постъпваха несправедливо с горката Роза. И още приключения, като например да отидем да ловим попови лъжички на потока, близо до котловината Матамонжес. И да се върнем с осем-десет жертви, които слагахме в стъклена бутилка.

– Горките животинки!

– Не, лелче, аз ще ги храня всеки ден.

– Горките животинки!

– Ще им давам хляб, наистина.

– Горките животни!

Исках да видя как се превръщат в жаби или, по-често, в мъртви попови лъжички, защото не ни идваше на ум да им сменим водата, нито какво могат да ядат вътре в бутилката. И лястовичите гнезда в навеса до къщата. И неочакваните бури. И апотеозът по време на вършитба в имението, където не се работеше ръчно, а се вършееше с машини, които отделяха зърното и връзваха снопите, посипвайки селото и моя спомен с прах от слама. Еt in Arcadia ego, аз, Адриа Ардевол. Никой не може да ми отнеме този спомен. Сега си мисля, че леля Лео и чичо Синто сигурно бяха много добри хора, защото се държаха така, сякаш нищо не се бе случило след скарването между двамата братя. Беше минало много време от скарването. Адриа още не се беше родил. Научих за това, защото, за да не оставам сам с майка в Барселона през лятото, когато навърших двайсет години, реших да прекарам три-четири седмици в Тона, ако ме искате. А и бях малко тъжен, защото Сара, с която се срещах тайно и от двете семейства, трябваше да отиде в Кадакèс с родителите си и аз се чувствах много, много самотен.

– Какво значи „ако ме искате“? Повече да не съм чула това – каза ми възмутеният глас на леля Лео. – Кога идваш?

– Утре.

– Братовчедите ти ги няма. Е, Шеви е тук, но по цял ден е на фермата.

– Така и предполагах.

– Жозеп и Мария от имението Казик умряха тази зима.

– О, не.

– А Виола умря от мъка. – Мълчание от другата страна на телефона. Като утеха: много стари бяха и двамата. А Жозеп ходеше превит под прав ъгъл горкичкият. И кучката остаря.

– Много съжалявам.

– Донеси цигулката.

И така, казах на майка, че леля Лео ме е поканила и аз не съм могъл да й откажа. Майка не ми каза нито да, нито не. Бяхме се отчуждили и разговаряхме малко. Аз учех и четях по цял ден, тя беше в магазина. А когато си беше вкъщи, погледът й все още ме обвиняваше за това, че съм се отказал от блестящата кариера на цигулар само от каприз.

– Чу ли ме, майко?

Изглежда, че както винаги в магазина имаше проблеми, за които не искаше да говори. Затова, без да ме погледне, ми каза занеси им нещо за подарък.

– Какво например?

– Не знам. Някакъв подарък, какъвто избереш.

Още първия ден след като пристигнах в Тона, с ръце в джобовете, отидох до селото да потърся подарък в магазина на Бердагè. Като стигнах на площада, я видях – седнала на една маса в „Ракò“, пиеше орчата190 и ме гледаше усмихната, сякаш ме очакваше. Наистина ме очакваше. Отначало не я познах, но после, чакай! Аз я познавам, коя е, коя е, коя е. Познавах тази усмивка.

– Ciao – поздрави ме тя.

Тогава вече я познах. Вече не беше ангел, но имаше същата ангелска усмивка. Сега беше зряла жена, истинска красавица. Направи ми знак да седна до нея и аз се подчиних.

– В моя каталонски все още има много бели петна.

Отговорих й, че може да говорим на италиански. А тя ме попита caro Adrià, sai chi sono, vero?191

Не купих никакъв подарък за леля Лео от магазина на Бердаге. Първия час тя пиеше орчата, а Адриа преглъщаше слюнката си. Тя не спря да говори и да ми разказва всичко, което Адриа не знаеше или се преструваше, че не знае, защото, макар че беше навършил двайсет години, вкъщи нещата от живота никога не се обсъждаха. Тя, на площада в Тона, ми каза, че моят ангел и аз сме брат и сестра.

Погледнах я леко замаян. За пръв път някой го казваше гласно. Тя отгатна объркването ми.

– È vero192 – настоя.

– Също като в розовите романи – казах, за да отклоня вниманието й.

Тя не трепна. Уточни, че на своята възраст би могла да ми бъде майка, но всъщност е моя полусестра, и ми показа свидетелство за раждане или за не знам какво, където моят баща припознаваше като своя дъщеря някоя си Даниела Амато, която е тя самата според паспорта, който също ми показа. С една дума, действително ме е чакала и се е подготвила за разговора със съответната документация. Следователно това, което предугаждах, но никой не беше ми казал, бе вярно; аз, в пълния смисъл на думата единствен син, имах по-голяма сестра, много по-голяма. Почувствах се измамен от баща ми, от майка ми, от Лола Чика и от толкова тайни. Струва ми се, че ме заболя и защото шериф Карсън никога не беше ми намеквал за това. Имах сестра. Отново я погледнах: бе все така красива, както когато се появи вкъщи в образа на ангел, но беше дама на четирийсет и шест години, моя сестра. Не бихме могли да играем на нищо през скучните неделни следобеди. Сигурно би отишла с приятелките на Лола да се смеят и да закриват устата си с ръка, щом видят, че някой мъж ги гледа.

– Ама ти си на годините на майка ми – казах колкото да кажа нещо.

– Малко по-млада съм.

Долових нотка на раздразнение в отговора.

Казваше се Даниела. Каза ми, че майка й... и ми разказа една много красива любовна история, а аз не можех да си представя баща ми влюбен, мълчах и слушах, слушах каквото ми казваше и се опитвах да си го представя, и не знам защо започна да говори за отношенията между двамата братя, защото баща ми, преди да влезе в семинарията във Вик, се бил научил, ще не ще, да отвява пшеницата, да я очуква, както си му е редът, и да опипва корема на Естреля, за да разбере дали най-после е забременяла. Дядо Ардевол бил научил и двамата си синове да връзват добре дисагите на мулето и да знаят, че ако облаците са тъмни, но идват откъм Колсуспина193, винаги отминават, без да вали. Чичо Синто, който бил наследникът194, влагал повече старание в работата в имението. И в управлението на земите, реколтите и надниците. А пък нашият баща все витаел из облаците, мислел и четял, скрит в разни кътчета, като теб. Когато, почти отчаяни, изпратили баща ни в семинарията във Вик, въпреки липсата на интерес, той вече бил половин земеделец. Тогава наистина проявил старание и започнал да учи латински, гръцки и други дисциплини, преподавани от големите учители. Из семинарията още се усещала свежата сянка на Вердагер и двама от всеки трима семинаристи се опитвали да пишат стихове, но нашият баща – не, той искал да се задълбочи във философията и теологията, които там се поднасяли на час по лъжичка.

– А ти откъде знаеш всичко това?

– Разказвал го е на майка ми. Нашият баща на млади години е бил много приказлив. После, както изглежда, се е превърнал в затворен чадър, в мумия.

– И по-нататък?

– Изпратили го в Рим, защото, види се, бил много умен. И направил бебе на майка ми. Избягал от Рим, защото бил голям страхливец. И съм се родила аз.

– Гледай ти... Като в розов роман – повторих аз.

Даниела, вместо да се разсърди, се усмихна очарователно и продължи разказа си с думите: и твоят баща се скарал с брат си.

– С чичо Синто?

– Можеш да си завреш в задника идеята да ме ожениш за тази крава – каза Феликс, като му върна ядосан снимката.

– Ама няма да става нужда пръста си да мръднеш! Тези стопанства сами се управляват. Информирал съм се най-подробно. И ще можеш да си се занимаваш с твоите книги, по дяволите, какво повече искаш?

– А защо искаш да ме видиш женен?

– Майка и татко ми заръчаха, в случай че хвърлиш расото... да се ожениш, аз да те накарам да се ожениш.

– Ами ти самият не си женен! Какво си дошъл да...

– Ще се оженя. Хвърлил съм око на една...

– Говориш така, сякаш са крави.

– Не можеш да ме засегнеш. Мама знаеше, че ще бъде трудно да те убедя.

– Ще се оженя когато реша. Ако изобщо се оженя.

– Мога да ти потърся друга, по-хубава – казал чичо Синто, прибирайки сивата снимка на наследницата на имението Пуч.

Тогава нашият баща поискал много сухо от брат си, да му плати полагащата му се част от наследството, защото искал да се устрои да живее в Барселона. В този момент започнали виковете и обидните думи, хвърляни като камъни. Двамата братя се погледнали с омраза. Не стигнали до бой. Феликс Ардевол си взел полагаемото от наследството и двамата живели скарани няколко години. Благодарение на настойчивостта на Лео баща ни се съгласил да се яви на сватбата на брат си. Но оттогава двамата братя се отчуждили. Единият купувал земи в околностите, отглеждал добитък, произвеждал фураж, а другият си харчел наследството в тайнствени пътувания из Европа.

– Какво искаш да кажеш с тези тайнствени пътувания из Европа?

Даниела допи каквото беше останало от орчатата и не каза нищо повече. Адриа отиде да плати и като се върна, каза защо не се поразходим, а Тори от „Рако“ цапаше масата с парцала за чистене и на лицето му беше изписано тая французойка само да ми падне...

Застанала права на площада пред него, Даниела си сложи тъмните очила, които решително й придаваха моден вид на чужденка. Приближи се до него и сякаш бяха интимни, разкопча първото копче на ризата му.

– Scusa195 – каза.

А Тори от „Рако“ си помисли как така един хлапак като тоя може да има нещо общо с такава засукана французойка. Завъртя глава учуден, че светът се върти толкова бързо, а Даниела зърна верижката с медальона.

– Не знаех, че сте вярващи.

– Няма връзка с вярата.

– Мадоната от Пардак е света Богородица.

– Това е спомен.

– От кого?

– Не знам точно.

Даниела сдържа усмивката си, разтърка медальона с пръсти и го пусна на гърдите на Адриа, който го скри, ядосан от тази груба намеса в личния му живот. Затова добави а теб какво те засяга.

– Зависи.

Той не я разбра. Вървяха мълчаливо.

– Много е хубав медальонът.

Джакиам го свали от врата си, показа го на златаря и каза златен е. Верижката също.

– Да не си го откраднал?

– Не! Подари ми го малката Бетина, моята сляпа сестричка, за да не се чувствам никога самотен.

– А защо искаш да го продадеш?

– Учудва ли ви?

– Нали е семеен спомен...

– Семейството... Толкова ми е мъчно за живите и за мъртвите у дома. Майка ми, баща ми и всички Муреда: Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и слепичката Бетина. Мъчно ми е и за природата на Пардак.

– Защо не се върнеш там?

– Защото все още има хора, които ми желаят злото, и семейството ми е пратило вест, че не е разумно да...

– Ха... – каза златарят, навеждайки глава, за да разгледа по-добре медальона, без да проявява желание да слуша за проблемите на семейство Муреда от Пардак.

– Изпратих много пари на моите братя и сестри, за да им помогна.

– Аха.

Разглежда го още известно време. Върна го на собственика му.

– Пардак Предацо ли е? – попита, като го гледаше в очите, сякаш неочаквано му бе хрумнало нещо.

– Хората от равнината му казват Предацо, да. Но е Пардак... Не желаете ли да го купите?

Златарят поклати отрицателно глава.

– Имам нужда от пари.

– Ако прекараш зимата при мен, ще те науча на занаята и когато се стопят снеговете, върви където искаш. Но не си продавай медальона.

Джакиам се научи да топи металите, за да ги превръща в пръстени, медальони и обеци, и няколко месеца живя с мъката си в дома на този добър човек, докато един ден, клатейки глава, той му каза, сякаш отново подхващаше започнат разговор:

– Кому повери парите?

– Какви пари?

– Които си изпратил на семейството.

– На доверен човек.

– Окситанец ли беше?

– Да, защо?

– Не, нищо, нищо...

– Защо?

– Не, защото чух да говорят, че... Нищо.

– Какво сте чули?

– Как се казваше мъжът?

– Аз му казвах Блонд. Казваше се Блонд от Казиляк. Беше много рус196.

– Струва ми се, че не са го пуснали да мине през...

– Какво?

– Убили са го. И са го обрали.

– Кой?

– Хора от планината.

– От Моена?

– Мисля, че да.

Онази сутрин, със зимната заплата в джоба, Джакиам поиска благословията на златаря и пое нагоре, за да разбере какво се бе случило с парите на семейство Муреда и с горкия Блонд. Вървеше, подгонен от гнева си и без да вземе никакви предпазни мерки. На петия ден пристигна в Моена и зарева на площада. Да излязат семейство Броча, завика, и един Броча, който го чу, каза на братовчед си, братовчедът – на друг братовчед, и когато станаха десет души, слязоха на площада, хванаха Джакиам и го закараха на реката. Ужасените му викове не стигнаха до Пардак. Медальонът с Мадоната от Пардак го взе като награда оня Броча, който пръв го видя.

– Пардак е в Трентино – каза Адриа.

– Обаче вкъщи – отговори Даниела замислена – винаги са ми казвали, че го е донесъл от Африка един чичо моряк, когото аз не познавам, защото не съм била родена.

Разходиха се до гробището и до параклиса „Лурд“, без да разменят дума; следобедът беше много приятен за разходка. След половин час мълчание, докато седяха на каменните пейки в градината на параклиса, Адриа, който вече я чувстваше по-близка, посочи гърдите си и попита искаш ли го?

– Не. Твой е. Гледай никога да не го загубиш.

Слънцето в своя ход постепенно променяше сенките в градината и Адриа отново попита какво искаш да кажеш с тези тайнствени пътувания на баща ни.

Беше се настанил в едно хотелче в Борго, на пет минути от „Свети Петър“ във Ватикана, близо до Пасето197. Дискретно, скромно и икономично хотелче, казваше се „Браманте“ и го държеше една римска матрона с вид на жена, която дълго време с желязна ръка e отглеждала гъски198 и сякаш e дошла от годините на прехода между Юлий и Август199. Първото посещение, което направи, след като се настани в една тясна и влажна стая с изглед към „Виколо деле Палине“, беше на отец Морлен, който, когато го видя, няколко секунди го наблюдава прав до вратата на вътрешния двор на манастира „Санта Сабина“, като се мъчеше да си спомни кой беше този мъж, който... а, не!

– Феликс Ардеволе! – извика. – Il mio omonimo! Vero?200

Феликс потвърди и смирено целуна ръка на монаха, който се потеше в дебелото си расо. Морлен го погледна в очите, поколеба се за миг и вместо да го покани в една от стаите за гости или да му предложи да се разходят из градината, го въведе в един безлюден коридор с бели стени и тук-там няколко евтини картини на стената. Много дълъг коридор с малко врати. Като сниши инстинктивно глас, както в старите времена, попита какво искаш, и Феликс Ардевол отвърна искам връзки, само връзки. Искам да отворя магазин и смятам, че можеш да ми помогнеш да намеря първокласен материал.

Повървяха мълчаливо. Странно, въпреки голотата на помещението, нито стъпките, нито думите отекваха. Отец Морлен навярно знаеше, че мястото е сигурно. След като отминаха две картини, той спря пред едно съвсем скромно „Благовещение“, обърса челото си и погледна Ардевол в очите.

– Сега, когато сте във война? Как успя да излезеш?

– Мога да влизам и излизам без особени проб­леми. Имам си система. Имам и връзки.

Отец Морлен направи жест, сякаш искаше да му покаже, че не е в негов интерес да знае подроб­ностите.

Говориха надълго и нашироко. Идеята на Феликс Ардевол беше ясна: от няколко години насам много германски, австрийски и полски граждани бяха започнали да се чувстват неуютно заради плановете на Хитлер и търсеха начин да заминат.

– Търсиш богати евреи.

– Бягството винаги е изгодна сделка за антикваря. Заведи ме там, където има хора, които възнамеряват да заминат за Америка. Останалото е моя работа.

Стигнаха до края на коридора. Прозорецът гледаше към скромно дворче, украсено единствено с кървавочервено мушкато в саксии, поставени на земята. На Феликс му беше трудно да си представи как някой доминикански монах полива тази редица от мушката. На отсрещната страна на малкото дворче друг прозорец, подобен на този, беше като съвършена, сякаш нарочно направена рамка на купола на „Свети Петър“, там в далечината. За миг Феликс Ардевол си помисли колко хубаво би било да отнесе прозореца и гледката със себе си. Върна се към действителността, убеден, че Морлен го е завел там, за да му покаже прозореца.

– Имам нужда от три-четири адреса с подробности за хората.

– Откъде знаеш, скъпи Ардеволе, че аз мога да знам това, което те интересува?

– Имам си собствени източници на информация. Отделям много време, за да си върша работата, и знам, че ти непрекъснато разширяваш контактите си.

Отец Морлен преглътна забележката без видима реакция.

– Откъде идва този неочакван интерес към чуждите дела?

За малко да каже защото моята работа е моята страст; защото, ако намеря предмет, който ме интересува, светът се превръща в този предмет, било статуетка, картина, хартия или плат. А светът е пълен с предмети, които сами по себе си нямат нужда от обосновка. Има предмети, които...

– Станах колекционер. – Уточни: – Колекционер съм.

– Колекционер на какво?

– Колекционер. – Разпери ръце като свети Доминик, проповядващ от амвона. – Търся красиви предмети.

Разбира се, че отец Морлен имаше информация. Ако съществуваше човек на света, който да знае всичко почти без да мръдне от „Санта Сабина“, това беше отец Феликс Морлен, приятел на своите приятели и според мълвата опасен за неприятелите. Ардеволе беше приятел и затова бързо постигнаха съгласие. Преди това Феликс Ардевол трябваше да изтърпи една проповед за бурните времена, в които живеем и които никой не желае, и за да направи добро впечатление, повтаряше имаш пълно право, имаш пълно право; ако ги наблюдава отдалеч, човек би си помислил, че казват литанията на света Богородица. Заради бурните времена, които изживяваше Европа, много хора започваха да гледат към Америка и благодарение на отец Морлен Феликс Ардевол прекара няколко месеца, пътувайки из Европа отпреди пожара, като се мъчеше да спасява вещите от всевъзможни сътресения. Първият контакт беше на „Тифер Грабен“, в Innere Stadt201 на Виена. Много хубава къща, не много просторна, но със сигурност много дълбока. Натисна звънеца и се усмихна мило на госпожата, която му отвори вратата малко недоверчиво. При този първи контакт успя да изкупи цялата покъщнина и след като си отдели петте най-ценни предмета, я препродаде на двойна цена, без да напуска Виена, кажи-речи, без да пресече Рингщрасе202. Такъв страхотен успех би могъл да му завърти главата, но Феликс Ардевол освен умен, беше и хитър. Затова действаше предпазливо. В Нюрнберг купи колекция живопис от седемнайсети и осемнайсети век: два фрагонара, един ефирен вато и три риго203. А също, предполагам, онзи миньон с жълтите гардении, който е отделил от останалите. В Понтеградела, близо до Ферара, за пръв път държа в ръцете си ценен музикален инструмент. Беше виола, изработена от Никола Галиано от Неапол. Докато обмисляше дали да я купи, съжали, че не се е научил да свири на такива инструменти. Изчака мълчаливо, докато продавачът, виолист на име Давиде Фиордализо, който, според както му бяха разказали неговите източници, бил принуден да напусне Виенската филхармония поради новите расови закони и напоследък си изкарвал прехраната, като свирел в едно кафене във Ферара, много притеснен каза съвсем тихичко два милиона. Погледна към синьор Арау, който вече цял час преглеждаше виолата с лупа, и той направи утвърдителен знак. Феликс Ардевол знаеше, че това е моментът да върне предмета на собственика му и да обяви презрително някоя абсурдно ниска цена. Така и направи, но толкова много съжали, че е застрашил придобиването на тази виола, че след това трябваше да седне и да преосмисли начина си на действие. Едно нещо беше да купува и да продава с бистра глава и друго – да отвори магазин, ако изобщо го отвори. Купи виолата за duecentomila lire204. И отказа да пие кафе с продавача със силно треперливите ръце, защото на война се научаваш да не гледаш жертвата си в очите. Галиано. Синьор Арау му каза, че макар инструментите да не са силата му, предполага, че би могъл да изкара три пъти повече, ако дискретно я обяви за продан и не бърза. И ако желае, би могъл да го запознае с един сънародник, синьор Беренгер, млад талант, който се бил научил да прави изключително точни оценки, а когато испанската война свърши, защото все някой ден трябва да свърши, имал намерение да се прибере вкъщи.

Както предвидливо го посъветва отец Морлен, нае склад в едно селце близо до Цюрих и започна да прибира там дивани, канапета, конзоли, фрагонари, столове „Чипъндейл“ и вато. И виолата Галиано. Тогава не можеше да предположи, че един ден подобен струнен инструмент ще го погуби. Но вече имаше ясна представа, че едно е магазинът, а нещо съвсем друго неговата частна колекция, съставена от най-ценните предмети от каталога му.

От време на време се връщаше в Рим, в хотелчето „Браманте“, срещаше се с Морлен, говореха за възможни клиенти, говореха за бъдещето и Морлен му обясняваше, че испанската война никога няма да свърши, защото сега в Европа е дошъл моментът за силен трус, а един силен трус влече много неудобства. Картата на света трябва да се прекрои и най-бързият начин да се направи това е с бомби и окопи, каза той с нотка на безгрижно примирение.

– А ти откъде знаеш толкова много?

Не бях способен да задам друг въпрос освен този. Двамата с Даниела се бяхме качили до замъка по пътя от Бари205, както когато се качвахме с възрастни хора, които не искаха да вървят по по-стръмния път.

– Каква необятна гледка – каза тя.

Пред параклиса на замъка се спряха да съзерцават равнината и Адриа си помисли за своята Аркадия, но само за миг.

– Откъде знаеш толкова много неща за моя баща?

– Защото е и мой баща. Как се казва тази планина в далечината?

– Монтсен.

– Не ти ли прилича всичко на presepe206?

Какво знаеш ти за моите Рождества, които никога не сме празнували вкъщи, помислих си аз. Но Даниела имаше право, Тона приличаше на макет на Рождество повече от всякога. Не можа да се сдържи и посочи надолу.

– Имението Жес.

– Да. И Казик.

Стигнаха до Кулата на маврите. Вътре лайна и пикоч. Навън вятърът и гледката. Адриа седна на ръба на стръмнината, за да се наслади на пейзажа. Дотогава не беше ми хрумвал подходящият въпрос.

– Защо ми разказваш всичко това?

Тя седна до него и без да го погледне, каза, че сме брат и сестра, че трябва да се разбираме, че тя е собственица на имението Казик.

– Знам. Майка ми каза.

– Мисля да съборя къщата, да разчистя мръсотията, водоема, тора и вонята на гнила слама. И да построя нови къщи.

– Само да посмееш.

– Ще свикнеш.

– Виола умря от мъка.

– Коя е Виола?

– Кучката на имението Казик. Тъмнобежова с черна муцуна и клепнали уши.

Даниела положително не го разбра, но не каза нищо. Адриа я гледа мълчаливо няколко секунди.

– Защо ми разказваш това?

– Трябва да знаеш какъв е бил нашият баща.

– Ти го мразиш.

– Баща ни е мъртъв, Адриа.

– Но го мразиш. Защо си дошла в Тона?

– За да говоря с теб далече от майка ти. За да говоря с теб за магазина. Когато стане твой, ще ми бъде приятно да участвам като съдружничка.

– Защо ми разправяш това на мен? Обсъждай го с майка ми...

– С майка ти не може да се говори. Знаеш много добре.

Слънцето се бе скрило зад Колсуспина. Почувствах огромна празнота в гърдите. Здрачаваше се и ми се стори, че чувам щурците. Бледата ранобудна луна се разсънваше до Колсакабра.

– Когато магазинът бъде мой ли каза?

– Такъв е животът, рано или късно ще бъде твой.

– Върви на майната си!

Това последното го каза на каталонски. По леката й усмивка разбра, че е схванала отлично думите му, макар че остана невъзмутима.

– Имам да ти разказвам още много. Между другото, коя цигулка си донесъл?

– Смятам да работя съвсем малко. Всъщност вече не уча цигулка. Донесох я заради леля Лео.

Понеже скоро щеше да се стъмни, тръгнаха надолу. По най-стръмната пътека – за отмъщение; той с широки крачки, без да обръща внимание на урвите, а тя, макар и с тясна пола, го следваше без видимо затруднение. Луната беше се вдигнала високо, когато стигнаха до дърветата около гробището.

– Ама коя цигулка си донесъл?

– Учебната. Защо?

– Доколкото знам – продължи синьор Незнамкойси, застанал насред улицата, – на тази цигулка никой не е свирил системно, почти както в случая с Месия на Страдивари, разбирате ли ме?

– Не – отвърна Ардевол нетърпеливо.

– Искам да кажа, че това я прави по-ценна. Следите й се губят още в годината на изработката й, след като попада в ръцете на Гийом-Франсоа Виал. Възможно е хората, които са я притежавали, да са свирили на нея, но нямам сведения за това. И сега я намираме тук. Този инструмент няма цена.

– Това исках да чуя, caro dottore.

– Наистина ли е първата? – попита с нотка на любопитство господин Беренгер.

– Да.

– Аз бих се отказал, господин Ардевол. Това са много пари.

– Струва ли си парите? – попита Феликс Ардевол, като гледаше Незнамкойси.

– Аз бих платил без колебание. Ако ги имах. Има вълшебен звук.

– Все тая ми е какъв звук има.

– И изключителна символична стойност.

– Това вече ме интересува.

Сбогуваха се, защото започваше да вали. Сбогуваха се, след като синьор Незнамкойси получи своя хонорар за оценката насред улицата. Опустошителната война, освен че беше оставила след себе си милиони убити и разрушени напълно градове, беше научила хората да не се церемонят и да сключват на крак на всеки ъгъл сделки, които може би засягаха не един живот. Сбогуваха се, след като Феликс Ардевол каза съгласен съм, вземам предвид съвета на господин Беренгер, наистина, петдесет хиляди долара са прекалено много пари. Благодаря много и на двамата. И довиждане, в случай че се видим отново. Преди да завие зад ъгъла, господин Беренгер се обърна да погледне Ардевол. Престори се, че пали цигара, каквато не държеше в ръката си, за да може да го наблюдава по-добре. Феликс Ардевол усети в тила си погледа му, но не се обърна.

188 В макета, изобразяващ раждането на Младенеца Иисус, планините обикновено са направени от корк. – Б. р.

189 Втори сборник сонати (фр.). – Б. р.

190 Разхладителна напитка, приготовлявана от счукан земен бадем, захар и вода. – Б. пр.

191 Скъпи Адриа, знаеш коя съм, нали? (ит.). – Б. пр.

192 Вярно е (ит.). – Б. пр.

193 Селище в провинция Барселона. – Б. р.

194 Според тогавашната традиция в Каталония първородният син наследява цялата земеделска земя. – Б. пр.

195 Извинявай (ит.). – Б. пр.

196 На френски и окситански blond означава „рус“. – Б. р.

197 Укрепен коридор, който свързва Ватикана със замъка „Сант Анджело“. – Б. р.

198 Намек за свещените гъски, които според легендата спасили Рим. – Б. р.

199 Вероятно ироничен намек за прехода от диктатура към монархическа власт в Древния Рим и в съвременна Испания. – Б. р.

200 Моят съименник! Нали? (ит.). – Б. пр.

201 Историческият център на Виена. – Б. пр.

202 Улица, опасваща центъра на Виена. – Б. пр.

203 Картини от френските художници Жан-Оноре Фрагонар, Антоан Вато и Иасент Риго. – Б. р.

204 Двеста хиляди лири (ит.). – Б. пр.

205 Става дума за църквата „Санта Мария дел Бари“. – Б. р.

206 Макет на Рождество Христово (ит.). – Б. пр.