Изповядвам

* * *

– „Или в състояние, което аз самата по своя воля смятам, че не е достойно за мен.“ Пише точно това.

– Лесно е да се каже.

– Не, така е. Беше ми много трудно да го съчиня, но това е завещанието на моя живот. И съм с напълно ясно съзнание, за да мога да го препотвърдя.

– Не си с ясно съзнание. Отчаяна си.

– Ти бъркаш понятията.

– Какво?

– С ясно съзнание съм.

– Жива си. Можеш да продължиш да живееш. Аз ще бъда винаги до теб.

– Не те искам до мен. Искам да бъдеш смел и да направиш това, за което те моля.

– Не мога.

– Ти си страхливец.

– Да.

Чухме гласове, казваха cinquantaquattro.Тук е, да. Вратата се отвори и аз се усмихнах на хората, които влязоха в този момент в стаята и прекъснаха разговора ни. Приятели от Кадакес. И те знаеха за розите.

– Виж колко са красиви, Сара – каза жената.

– Много са красиви.

Сара се усмихна леко и беше много вежлива. Каза им, че е добре, бъдете спокойни. И приятелите от Кадакес си отидоха след половин час малко по-спокойни, защото бяха влезли, без да знаят какво да кажат, горкичката.

Дни наред много посетители прекъсваха нашия разговор, който беше все един и същ. И петнайсет или двайсет дни след като Сара се събуди, една вечер, когато се готвех да тръгвам за вкъщи, Сара ме помоли да сложа пред нея картинката на Миньон. Няколко минути жадно я разглеждаше, без да мигне. И изведнъж се разплака. Сигурно тези сълзи ми дадоха смелост.