Изповядвам

54

Бернат и Текла първи отидоха да я видят. В смущението си не знаеха какво да кажат. Сара нямаше желание да се усмихва, нито да се шегува. Каза благодаря, че дойдохте, и повече не отвори уста. А аз само повтарях при първа възможност ще се приберем вкъщи и ще се устроим така, че на нея да й бъде удобно; но тя лежеше, гледаше в тавана и не си даваше труд да се усмихне. А Бернат, с пресилено въодушевление, каза знаеш ли, Сара, бях в Париж с квартета и свирих в същата зала „Плейел“, средната, където е свирил Адриа преди хиляда години.

– А, така ли? – Адриа, изненадан.

– Да.

– И откъде знаеш, че съм свирил там?

– Ти ми каза.

Трябваше ли да му обясним, че там се запознахме? Със съучастието на маестро Кастелш и на твоята леля, която не си спомням как се казва. Или ще си запазим това за себе си?

– Както се казва, ние със Сара се запознахме там.

– А, така ли? Оо, колко е красиво това – сочейки гардениите на Миньон.

Текла в това време се приближи до Сара и докосна бузата й. Известно време мълчаливо я галеше, докато ние с Бернат се преструвахме, че всичко е толкова, ама толкова добре. А глупакът Адриа още не беше се досетил, че ако иска тя, ако иска Сара, ако иска да го усети, трябва да докосне лицето й, а не безжизнените ръце. Не са безжизнени. Просто са заспали.

После, когато останаха сами, Адриа докосна бузата й с ръка, но тя я отблъсна с много рязък, мълчалив жест.

– Сърдита си ми.

– Имам по-сериозни проблеми, отколкото да ти се сърдя.

– Прости ми.

Замълчаха. В живота ни взеха да се появяват счупени стъкла по пода и можехме да се нараним.

Вечерта вкъщи, отворил балконските врати заради жегата, Адриа бродеше като призрак, без да знае какво да прави, и се възмущаваше от себе си, защото, въпреки силната болка, му се струваше, че всъщност жертвата е той. Беше ми трудно да осъзная, че в случая има една жертва и това си ти. Затова след два-три дни седнах до теб, взех ръката ти, забелязах, че е безчувствена, сложих я отново където си беше, докоснах с връхчетата на пръстите бузата ти и казах Сара, правя постъпки, за да върна цигулката на собствениците й. Тя не отвърна нищо на моята полуистина, но не отблъсна пръстите ми. След пет безкрайни минути мълчание, някъде от много дълбоко, каза благодаря със слаб глас и усетих как сълзите ми щяха да бликнат, но се овладях навреме, защото знаех, че в тази болнична стая аз нямам право да плача.