Изповядвам

* * *

Пристигнаха в „Сант Пере де Бургал“ след седем-осем дни в края на лятото, по пътечката откъм Ескало, откъдето по времето на прадедите на прапрадедите, когато върлуваше студ, се беше качил пратеникът на смъртта. Горе – манастирът, чиито стени показваха всички белези на разрухата. Когато заобиколи сградата, се смая. Пред очите му се разкри гледката, така си помисли той, на най-хубавото кътче от гората на Паневеджо отпреди пожара. Прекрасна горичка от десетина-петнайсет огромни ели, а по средата, като кралица, клен с подходяща дебелина на ствола. Докато неговите хора си почиваха от пътя, Джакиам благослови името на брат Габриел от Лаграс, разходи се, опи­па кората, накара дървото да пее, както го беше учил баща му, и го помириса, както го беше научил брат Габриел. И в този миг се почувства щастлив. Когато неговите хора задрямаха, се разходи из напуснатите помещения и накрая стигна до заключената врата на черквата. Бутна я с длан и вратата, изгнила и проядена, се разпадна на парчета. Вътре беше толкова тъмно, че хвърли само един разсеян поглед, преди да отиде и той да дремне.

Установиха се зад манастирските стени, под мухлясалия и полуизгнил покрив, и купиха храна от селяните от Ескало и Естарон, които не разбираха какво търсят онези мъже в развалините на „Бургал“. Работиха от новолуние до новолуние, докато направят яки каруци долу до реката, където пътят беше по-равен. Джакиам прегърна всички живи стволове, след като им изряза долните клони. Потупа ги с длан и ги прослуша насред скептичното и стреснато мълчание на мъжете. Когато каруците бяха готови, Джакиам от Пардак вече беше решил коя ела ще отсече освен клена. Беше убеден, че това дърво е расло изключително равномерно; въпреки че години наред бе живял откъснат от занаята, знаеше, че това дърво пее. Джакиам прекара много часове загледан в тайнствените рисунки върху абсидата на черквичката, които сякаш му разказваха непознати истории. Пророци и архангели, свети Петър, покровител на манастира, и свети Павел, свети Йоан и другите апостоли със света Богородица, славещи заедно с архангелите строгия Вседържител. Не почувства разкаяние.

После взеха да секат избраната ела. И наистина, растежът й беше равномерен, белязан от силния и най-вече постоянен студ, който, види се, беше присъщ на това място. Дърво с еднаква плътност при всички годишни кръгове, въпреки възрастта. Боже мой, какво дърво! Когато дървото падна, отново под скептичния поглед на помощниците си, Джакиам опипа, помириса, потупа ствола и накрая намери подходящите места. Отбеляза с креда две, едното дванайсет стъпки, а другото десет. Местата, където дървото пееше най-много. Нареди да ги отрежат, макар да знаеше, че не беше януарското новолуние, когато по думите на мнозина трябва да се сече дървото, за да се направи хубава цигулка. Семейство Муреда бяха забелязали, да прощават дървоядите, че малко смола освежава дървото, когато трябва да пътува дълго.

– Струва ми се, че ме будалкаш – каза Бернат.

– Щом така смяташ.

Млъкнаха. Но ученикът, който свиреше фалшиво, свиреше толкова фалшиво, че беше по-зле да седят и да мълчат. Накрая Адриа:

– Щом така смяташ. Но по-забавно е да си мис­лиш, че цигулката те командва, защото е жива.