Изповядвам

* * *

Лекцията мина нормално, почти добре. Говорих за музиката, композирана по времето на Лайбниц. Пренесох ги в Лайбницовия Хановер314 и им пуснах да слушат музика от Дитрих Букстехуде315, по-точно вариациите за клавесин върху арията La Capricciosa (BuxWV 250), и ги помолих да помис­лят дали не им напомня една по-късна творба (но не много, нали така?) от един по-известен композитор. Мълчание. Адриа стана, върна назад лентата на касетата и им пусна да послушат още една минута изпълнението на Тревор Пинок316.

– Знаете ли кое произведение имам предвид? – Мълчание. – Не? – попита.

Един студент гледаше през прозореца. Някои бяха забили очи в записките си. Едно момиче клатеше отрицателно глава. За да ги подсети, им разказа за град Любек през онази епоха и отново попита не се ли сещате? Тогава свали скандално ниско летвата и каза е, хайде, не ми казвайте произведението, само автора. Един студент, когото не беше виждал досега, седнал на средните редици, без да вдига ръка, каза с въпросителен тон Йохан Себастиан Бах317? И Адриа отвърна браво! Произведението има подобна структура. Една тема, тази, която ви пуснах повторно, която напомня развитието на една вариация... Знаете ли какво? За лекцията в сряда се постарайте да разберете за кое произведение става дума. И го изслушайте два пъти.

– А ако не отгатнем кое е? – Момичето, което клатеше отрицателно глава.

– 988-то от неговия каталог. Доволни ли сте? Искате ли още помощ?

Въпреки че постоянно трябваше да свалям летвата, по онова време ми се искаше лекциите да траят по пет часа. Освен това ми се искаше студентите да се интересуват живо от всичко и да ми задават такива въпроси, на които ще мога да отговоря на следващата лекция, тъй като ми е нужна предварителна подготовка. Но Адриа трябваше да се примири с реалното положение на нещата. Студентите слизаха по стълбите към изхода. Всички, с изключение на този, който беше отгатнал отговора – той още седеше на мястото си. Докато вадеше касетата, Адриа, му каза струва ми се, че не съм те виждал досега. Понеже младежът не му отговори, вдигна глава и видя, че се усмихва мълчаливо.

– Как се казваш?

– Не съм твой студент.

– Тогава какво правиш тук?

– Слушам лекцията ти. Не ме ли позна?

Стана и слезе, без чанта и без записки, до катедрата на професора. Адриа, който вече беше прибрал всички книжа в чантата си, пъхна в нея и касетата.

– Не. Трябва ли да те познавам?

– Как иначе... Всъщност ти си ми вуйчо.

– Аз твой вуйчо?

– Тито Карбонел – представи се и протегна ръка. – Видяхме се в Рим, в дома на майка ми, когато ти й продаде магазина.

Спомни си го: мълчалив юноша с гъсти вежди, който подслушваше зад вратата, сега вече хубав младеж, уверен в себе си.

Адриа попита как е майка ти, той отвърна доб­ре, изпраща ти поздрави – и разговорът замря. Тогава попита:

– Защо дойде на тази лекция?

– Исках да те опозная по-добре, преди да ти нап­равя предложението.

– Какво предложение?

Тито се огледа, за да се убеди, че в аудиторията няма никой друг, и каза искам да купя сторионито.

Адриа го погледна изненадан. Не реагира веднага.

– Не се продава – каза накрая.

– Като чуеш колко давам, ще я обявиш за продан.

– Не искам да я продавам. Не ме интересува колко даваш.

– Двеста хиляди дуро318.

– Казах ти, че не я продавам.

– Двеста хиляди дуро са много пари.

– И два пъти повече да ми предложиш, все тая. – Наведе се към самото му лице: – Не-я-про-да-вам. – Изправи се: – Разбра ли ме?

– Напълно. Два милиона песети.

– Ти слушаш ли, когато ти говорят?

– С два милиона песети можеш да си живееш прекрасно, без да четеш лекции на хора, които хабер си нямат от музика.

– Тито ли каза, че се казваш?

– Да.

– Тито, не.

Взе чантата и тръгна към изхода. Тито Карбонел не мръдна от мястото си. Може би Адриа очак­ваше, че ще го спре. Като видя, че никой не го задържа, се обърна:

– Защо проявяваш такъв интерес?

– Заради магазина.

– Аха. А защо майка ти не ми направи предложението?

– Тя не се занимава с тези неща.

– Аха. Значи тя нищо не знае.

– Говори каквото искаш, професор Ардевол.

– На колко години си?

– На двайсет и шест – излъга, само че аз разбрах това много по-късно.

– Значи покрай магазина си плетеш кошницата?

– Два милиона и сто хиляди песети, последно предложение.

– Майка ти трябва да бъде информирана.

– Два милиона и половина.

– Ти май не слушаш, когато ти се говори?

– Бих искал да знам защо не искаш да я продадеш...

Адриа отвори уста и отново я затвори. Не знаеше какво да отговори. Не знаеше защо не иска да продаде Виал, цигулката, която беше толкова тясно свързана с нещастията, но бях свикнал с всеки ден да свиря все по-дълго на нея. Може би заради всичко, което ми беше разказал баща ми, или заради историите, които си представях, като я докосвах... Сара, понякога само като погаля с пръст кожата на цигулката, се пренасям във времето, когато това дърво е расло, без да подозира, че един ден ще приеме форма, която ще го превърне в цигулка, в сториони, във Виал. Не го казвам като оправдание, но Виал беше като прозорец за въображението. Ако Сара беше тук, ако я виждах всеки ден... може би всичко щеше да бъде другояче... разбира се... де да бях я продал тогава на Тито, ако ще и за двайсет дуро. Но аз по онова време не можех и да подозирам за това.

– Е? – попита търпеливо Тито Карбонел. – Защо не искаш да я продаваш?

– Боя се, че нищо не можеш да направиш по въп­роса.

Излязох от аудиторията с усещането за студ в тила, сякаш очаквах всеки момент предателски изстрел. Тито Карбонел не ме застреля в гръб и си въобразих, че съм оцелял.

314 Немският философ и учен Готфрид Лайбниц живее в Хановер от края на 1676 до смъртта си през 1716 г. – Б. р.

315 Немско-датски композитор и органист (1637–1707). – Б. пр.

316 Английски клавесинист и диригент (1946). – Б. р.

317 В края на 1705 г. младият Бах посещава Любек, за да присъства на един от знаменитите органни концерти, устройвани в църквата „Света Мария“, чийто дългогодишен органист е Букстехуде. – Б. р.

318 Едно дуро се равнява на пет песети. – Б. пр.