Изповядвам

* * *

– Sie wünschen?400

– Адриа Ардевол? Адриа? Ти ли си?

– Ja.401 Да. Бернат?

– Здравей. Можеш ли да говориш?

Адриа погледна към Сара, която си сваляше анорака и се готвеше да дръпне пердетата на стаята в хотелчето „Ам Шлос“.

– Какво правим? Какво искаш?

В това време Сара успя да си измие зъбите, да си облече пижамата и да си легне. Адриа повтаряше аха, да, разбира се, разбира се, да. Накрая реши да не казви нищо и само да слуша. След пет минути в мълчание погледна към Сара – тя гледаше тавана и се оставяше да я люлее тишината.

– Слушай, ами... Да. Да. Разбира се.

Още три минути. Струва ми се, че ти, любима, мис­леше за нас двамата. От време на време те поглеждах с крайчеца на окото и виждах как криеш доволната си усмивка. Струва ми се, любима, че се гордееше с мен, и аз се чувствах най-щастливият мъж на света.

– Какво, какво?

– Малкия, ама ти слушаш ли ме?

– Разбира се.

– Тогава виж: това е. И аз съм...

– Бернат, може би трябва да помислиш дали да не се разведеш. Като не става, значи не става. – Пауза. Адриа чуваше дишането на приятеля си от другата страна на линията. – Нали?

– Да, обаче...

– Как върви романът?

– Никак. Как искаш да върви при тая бъркотия? – Далечно мълчание. – Освен това не мога да пиша и на всичко отгоре ти искаш да се разведа.

– Аз не искам да се развеждаш. Нищо не искам. Искам само да те видя щастлив.

Още три минути и половина, накрая Бернат каза благодаря, че ме изслуша, и реши да затвори. Адриа поседя още няколко секунди пред телефона. Стана и дръпна леко тънкото перде. Навън валеше тихо сняг. Почувства се защитен до Сара. Почувствах се защитен до теб, Сара – тогава беше невъзможно да си представя, че сега, когато ти пиша, ще живея на открито, незащитен.

400 Какво желаете? (нем.). – Б. пр.

401 Да (нем.). – Б. пр.