Изповядвам

* * *

Бернат влезе в cinquantaquattro тъкмо когато Уилсон беше обул съвсем нови маратонки на Адриа, който седеше на инвалидната количка.

– Вижте колко е хубав – каза болногледачът.

– Много е хубав. Благодаря, Уилсон. Здравей, Адриа.

Адриа не реагира. Сякаш се усмихваше. Стаята си беше както винаги, въпреки че отдавна не беше влизал тук.

– Донесох ти това – каза.

Подаде му една дебела книга. Адриа я взе малко уплашен. Погледна към Бернат, без да знае какво да прави с нея.

– Аз съм я написал – му каза. – Току-що е изляз­ла от печатницата.

– А, чудесно – отвърна Адриа.

– За теб е. И прости ми, прости ми, прости ми.

Като видя непознатия с наведена глава и почти разплакан, Адриа също се разплака.

– Аз ли съм виновен?

– Ама как, съвсем не. Плача за... Просто така.

– Извинете. – Погледна го разтревожен. – Хайде, не плачете, господине.

Бернат извади от джоба си една кутийка с компактдискове, взе един диск и го сложи на апарата на Адриа. Хвана го за ръцете и му каза чуй това, Адриа: това е твоята цигулка. Прокофиев. Вторият концерт. Зазвуча жалбата, която Джошуа Мак беше изтръгнал от сторионито на Адриа. Стояха така двайсет и седем минути. Хванали се за ръце, слушаха ръкоплясканията и всичко останало от записа на живо.

– Подарявам ти този диск. Кажи на Уилсон, че е твой.

– Уилсон!

– Не, сега няма нужда. Аз ще му кажа.

– Момчеее! – извика Адриа.

Сякаш беше очаквал този момент, сякаш ги беше шпионирал, Уилсон надникна в стаята.

– Какво става? Добре ли си?

– Само да ви кажа, че... донесъл съм му този диск и тази книга. Нали може?

– Спи ми се.

– Гълъбче, нали ей сега те облякох!

– Ака ми се.

– Ама че си досаден. – Към Бернат: – Ще ни позволите ли? Само пет минути.

Бернат излезе в коридора с книгата. Отиде на терасата и я запрелиства. Една сянка застана до него:

– Ааа, много добре, а? – доктор Валш сочеше книгата. – Ваша е, така ли?

– Да не би да сте...

– Ох! – прекъсна го лекарят. – Нямам време да чета. – И сякаш го заплашваше: – Но ви уверявам, че някой ден ще я прочета. –Правейки се на интересен: – Нищо не разбирам от литература, но ще я критикувам безпощадно.

Няма да страдаме от това, помисли си Бернат, докато гледаше как докторът се отдалечава. Мобилният телефон иззвъня. Застана в ъгъла на терасата, защото в клиниката беше забранено да се ползва мобилен телефон.

– Да, кажи.

– Къде си?

– В болницата.

– Искаш ли да дойда?

– Не, не, не – отвърна малко припряно. – В два часа ще бъда у вас.

– Наистина ли не искаш да дойда?

– Не, не, не... Наистина няма нужда.

– Бернат.

– Какво.

– Гордея се с теб.

– Аз... За какво?

– Тъкмо дочетох книгата. Успял си да пресъздадеш, доколкото мога да преценя, характера на твоя приятел...

– Амиии... благодаря от сърце. – Съвзема се: – В два ще бъда у вас.

– Няма да слагам ориза на паелята, докато не дойдеш.

– Добре, Шениа, сега трябва да затворя.

– Целуни го от мен.

Точно когато затваряше и докато си мислеше объркан за онази невъзможна фигура – бутилката на Клайн508, Уилсон изкарваше Адриа с инвалидната количка на терасата. Адриа си засенчи лицето с длан, сякаш грееше ослепително слънце.

– Здравей – каза Бернат. На Уилсон: – Ще го заведа в кътчето с глициниите.

Уилсон сви рамене и Бернат избута количката с Адриа до кътчето с глициниите. Оттам се виждаше доста голяма част от град Барселона и морето на заден план. Клайн. Седна и отвори книгата на последните страници. И прочете: Мина много време, откакто преживях това; и изтече доста време, откакто го написах. Сега е друго. Сега е утре.

И защо разказах всичко това? Защото, ако брат Микел не беше имал угризения на съвестта заради жестокостта на светия инквизитор, нямаше да избяга и нямаше да стане брат Жулиа със семената от клен в джоба, а Гийом-Франсоа Виал нямаше да продаде своята сториони на семейство Аркан на безбожно висока цена.

– Една сториони.

– Не ми е известно това име.

– Не ми казвайте, че не сте чували за Лоран Сториони!

– Не.

– Снабдява двора на Бавария и двора на Ваймар – импровизира.

– За мен е непознат. Нямате ли нещо от Черути509 или от Пресенда510?

– За бога! – Мосю Виал, крайно възмутен. – Пресенда е учил занаята при Сториони!

– А от Щайнер511?

– В момента нямам нищо. – Сочи цигулката върху масата. – Опитайте я. Свирете колкото желаете, heer Аркан.

Николас Аркан си свали перуката и взе цигулката с изражение на досада или може би на презрение, макар че умираше от желание да я опита. Подхвана разни неща с обичайния си лък; необикновено гъвкави пръсти и странна постановка при свирене. Но изключителен звук, почти от първата нота. Гийом-Франсоа Виал трябваше да изпита унижението да види как един фламандски цигулар свири по памет една от сонатите на омразния tonton Льоклер, но не показа никакво чувство, защото ставаше дума за сделка. След един час, с изпотено теме и чело, Николас Аркан върна цигулката на Гийом-Франсоа Виал, който вече смяташе, че продажбата е в кърпа вързана.

– Не. Не ми харесва – каза цигуларят.

– Петнайсет хиляди флорина.

– Не възнамерявам да я купувам.

Мосю Виал стана и взе инструмента. Прибра го внимателно в калъфа, на който все още личеше тъмно петно с неизвестен произход.

– Имам един клиент на час и половина път от Антверпен. Ще ми позволите ли да тръгна, без да се сбогувам с госпожата?

– Десет хиляди.

– Петнайсет хиляди.

– Тринайсет.

– Четиринайсет.

– Така да бъде, мосю Виал. – И понеже цената вече беше уговорена, heer Аркан тихо призна: – Изключителна звучност.

Виал сложи калъфа на масата и отново го отвори. Видя ненаситния поглед на heer Аркан, който прошепна на себе си:

– Едно нещо знам – този инструмент ще носи много радост.

Николас Аркан остаря до цигулката си и я предаде на дъщеря си, клавесинистка, а тя – на своя племенник Нестор, композитора на известните фолклорни танци, а Нестор – на своя син, а синът – на един племенник и така, докато след десетки години Жул Аркан не направи куп грешки на борсата и прахоса състоянието си. А настиналата тъща живееше в Антверпен, както Аркан. Чудесен звук, съвършени пропорции и форма, приятна на докосване... Истинска кремона. И ако баща ми беше имал скрупули, ако Фойгт беше почтен човек и не беше се интересувал от цигулката; ако... аз нямаше да ти говоря за всичко това. Ако нямах сторионито, нямаше да се сприятеля с Бернат. Нито щях да се запозная с теб на един концерт в Париж. Аз щях да бъда друг и сега нямаше да ти говоря. Знам, че ти разказах всичко безредно, но главата ми е малко празна. Стигнах точно дотук почти без да имам възможност да прегледам всичко, което съм ти написал. Нямам смелостта да погледна назад; от една страна, защото, докато пишех за някои неща, плачех; и от друга – защото забелязвам, че всеки ден от главата ми изчезва по някой стол или някой рог на изобилието. И се превръщам в персонаж на Хопър, който гледа през прозореца или през живота с празен поглед и обложен език от толкова цигари и уиски.

Бернат погледна Адриа, той се забавляваше с един лист от глициния, който почти докосваше главата му. След кратко колебание се осмели да попита:

– Познато ли ти е това, което ти чета?

Адриа, след няколко секунди нерешителност, с виновно изражение, отговори:

– Трябва ли да ми е познато, господине?

– Не съм никакъв господин, аз съм Бернат.

– Бернат.

Но листото на глицинията беше по-интересно. А Бернат продължи да чете оттам, докъдето беше стигнал, когато Адриа казваше искам да ти кажа нещо, което непрекъснато ме занимава, скъпа моя: след като цял живот съм се стремял да размишлявам върху културната история на човечеството и съм се опитвал да свиря добре на един инструмент, който не ти дава да свириш на него, искам да ти кажа, че всички ние, ние и нашите чувства, сме една шшибана случайност. И че фактите се преплитат с постъпки и събития; а ние, хората, се срещаме, намираме се едни други или не се намираме и се разминаваме също случайно. Случайността е всичко; а може би нищо не е случайно, а вече е било предначертано. Не знам кое твърдение да приема, защото и двете са верни. И както не вярвам в Бога, не мога да вярвам и в някаква предначертаност, било то съдба или нещо друго.

Любима, късна нощ е. Пиша пред твоя автопортрет, който изразява твоята същност, защото ти умееше да я уловиш. И пред двата пейзажа на моя живот. Един съсед, Каререс от трети етаж, струва ми се, оня, русият, високият, сещаш ли се?, зат­варя твърде шумно вратата на асансьора, като се има предвид кое време е. Лека нощ, Каререс. През всичките тези месеци пишех от другата страна на ръкописа, където се опитвах да размишлявам, безус­пешно, върху злото. Напразно пропиляно време. Листове, надраскани от двете страни. От едната страна – провалилото се разсъждение; от другата – разказът за моите дела и моите страхове. Успях да ти кажа хиляди неща за моя живот, може да не са точни, но са истински. И мога да ти говоря, мога да допускам или да измислям разни неща за живота на моите родители, които съм мразил, осъждал, презирал, а сега малко ми липсват.

Този разказ е за теб, за да бъдеш жива някъде, макар и само в моето писание. Не е за мен – аз няма да изкарам до утрешния ден. Чувствам се като Аниций Манлий Торкват Северин Боеций512, роден в Рим около четиристотин седемдесет и пета година, получил много почести в живота си, посветен на изучаването на гръцката философия; защитих докторат през хиляда деветстотин шейсет и шеста година в Тюбингенския университет, а след това бях преподавател в Барселонския университет, на четвърт час пеша от къщи. Публикувах различни книги, плод на моите размишления на глас по време на лекции. Заемах политически длъжности и именно те ме доведоха от славата до нещастието; хвърлен в затвор в Агер Калвентианус в Павия, когато още не се казваше Павия, очаквам решението на съдиите, макар да знам, че то ще бъде смъртна присъда. Затова спирам времето, като пиша De consolatione philosophiae513, докато чакам края, пишейки за теб тези спомени, които няма как да се нарекат по друг начин. Моята смърт ще бъде бавна, за разлика от смъртта на Боеций. Моят император убиец не се казва Теодорих, а Алцхаймер Велики.

Заради моята вина, заради моята вина, заради моята най-голяма вина – така ме учеха в училище, мен, който дори не съм кръстен, струва ми се. И го гарнираха с една невероятна история за първородния грях. Виновен съм за всичко; ако трябва, виновен съм за всички земетресения, пожари и наводнения в историята. Не знам къде е Бог. Нито моят, нито твоят, нито Богът на семейство Епстейн. Чувството на самота ми причинява остра болка, скъпа, любима моя.

Няма спасение за грешника. Най-многото, което може да получи, е прошка от жертвата. Но често даже и с прошка не може да се живее. Мюс избра да поправя злото, без да чака прошка от никого, дори от Бога. Чувствам се виновен за много неща, но се опитах да продължавам да живея. Confiteor. Пиша много трудно, уморен съм, объркан съм, защото вече започват да се появяват тревожни пропуски в паметта ми. Според това, което разбрах от лекаря, когато тези листове бъдат отпечатани, любима моя, аз ще бъда във вегетативно състояние, неспособен да помоля никого, не от любов, а поне от състрадание, да ми помогне да сложа край на живота си.

Бернат погледна приятеля си, а той му отвърна с мълчалив поглед. За момент се уплаши, защото му се стори, че това е погледът на Гертруд. Все пак продължи да чете написах всичко това в отчаян опит да те задържа. Слязох в ада на паметта и боговете ми позволиха да те освободя при едно условие, невъзможно за изпълнение. Сега разбирам жената на Лот514, която в лош час също се обърна. Кълна се, че се обърнах, за да гледам да не се спънеш на неравното стъпало на стълбището. Неумолимите богове на Хадес515 те върнаха в ада на смъртта. Не успях да те възкреся, любима Еуридика.

– Евридика.

– Какво?

– Не, нищо, извинете.

Бернат помълча няколко минути. Студена пот. Уплаха.

– Ти разбираш ли ме?

– А?

– Знаеш ли какво е това, което ти чета?

– Не.

– Наистина ли?

– Момчеее!

– Един момент – реши се Бернат. – Веднага се връщам. – Без капка ирония: – Ти не мърдай оттук. И не викай Уилсон, веднага се връщам.

– Уилсон!

От уплаха сърцето му всеки момент щеше да изскочи през устата; Бернат влетя, без да поиска разрешение, в кабинета на лекаря и сепна доктор Валш с думите поправи ми една неправилно произнесена дума.

Докторът вдигна глава от документа, който четеше. Забави се няколко секунди, докато осмисли информацията, сякаш се беше заразил от мудността на болните.

– Рефлекторна реакция. – Погледна своите книжа, а после Бернат. – Господин Ардевол не може да си спомни нищо. Сега вече не може. Това е случайност. За всеобщо съжаление.

– Но каза Евридика, когато аз казах Еуридика.

– Случайност. Уверявам ви, че е случайност.

Бернат се върна при приятеля си, в ъгъла с глициниите, и му каза извини ме, Адриа, много съм разтревожен, защото...

Адриа го погледна малко изкосо.

– Това добро ли е, или лошо? – попита малко уплашен.

Бернат си помисли горкият ми приятел, цял живот мисли и разсъждава, а сега може само да зададе един въпрос относно морала. Добро ли е, или лошо. Сякаш животът се свежда до едно: да вършим или да не вършим зло. Може би има право. Не знам.

Постояха още известно време мълчаливо, накрая Бернат, високо и ясно, продължи да чете сега вече стигнах до края. Изкарах няколко месеца в напрегнато писане, преглед на живота ми; време е да свършвам, но вече нямам сили да подредя написаното според установените правила. Докторът ми обясни, че светлината ще гасне постепенно, не могат да предскажат с каква скорост, защото всеки случай е различен. Решихме, докато аз съм аз, онази, как беше... ами тя да бъде на пълен работен ден, защото казват, че трябва да ме наглеждат. И скоро ще трябва да наемем още двама души, за цялото денонощие... Виждаш ли за какво харча парите от продажбата на магазина? Реших, докато имам мъничко разсъдък, да не се разделям с книгите си. Когато го загубя напълно, боя се, че нищо няма да ме интересува. Понеже теб те няма, за да се грижиш за мен, понеже Лола Чика побърза да си тръгне преди много години... налага се аз самият да подготвя всичко. В санаториума в Колсерола, близо до обичната ми Барселона, ще се погрижат за моето тяло, когато аз вече ще съм отишъл в един свят, за който не знам дали е свят на тъмнината. Уверяват ме, че четенето няма да ми липсва. Каква ирония на съдбата – аз, който цял живот съм се стремил да постъпвам съзнателно, цял живот съм носил голямата си вина, както и вината на цялото човечеството, накрая ще си отида, без да знам, че си отивам. Сбогом, Адриа. Казвам си го сега за всеки случай. Поглеждам наоколо, кабинета, където съм прекарал толкова часове. „Нека още за миг погледаме заедно познатите брегове и всичко, което безсъмнено не ще видим никога вече... Нека се опитаме да прекрачим прага на смъртта с отворени очи...“516, казва император Адриан преди смъртта си. Малка душа. Душа нежна и блуждаеща, Сара, другарка на моето тяло; ти отиде първа в бледите, заледени и голи места.517 Колко е долно. Взимам телефона и преставам да пиша. Набирам номера на мобилния телефон на моя приятел: от месеци не сме се виждали, аз, затворен тук, ти пиша.

– Здравей! Адриа съм. Как си? О, извинявай, спеше ли вече? Не. Колко е часът? Какво? Четири часа призори... Уф, прощавай!... Ама че работа... виж, искам да те помоля за една услуга и да ти обясня едно-две неща. Да. Да. Не, ако можеш да дойдеш утре, искам да кажа, днес. Ами да, по-доб­ре да дойдеш ти, да. Когато ти е удобно, разбира се. Няма да мърдам никъде. Да, да. Благодаря.

Току-що разказах hic et nunc за това, което преживявам. Трябваше да напиша това, последното, в сегашно време, нещо, което много ме измъчва. Вече съм почти в края на моя текст. А навън розовите пръсти на зората оцветяват все още тъмното небе. Ръцете ми са премръзнали от студ. Прибирам изписаните листове, мастилницата и приборите за писане и поглеждам през прозореца. Какъв студ, каква самота! Братята от Жери ще се качат по пътеката, която ще съзра, когато зората надделее. Гледам Светото ковчеже и си мисля, че няма нищо по-тъжно от това да обявиш за отмрял един манастир, който никога не е преставал да възхвалява Бога. Не мога да не се чувствам виновен за това нещастие, любима. Да, знам. Всички ще умрем. Но ти, благодарение на великодушието на моя приятел, който е имал търпението да дружи с мен в продължение на толкова години, ти ще продължаваш да живееш в тези редове всеки път, когато някой чете тези листове. И един ден, така ми казват, моето тяло също ще деградира. Прости ми, но и аз като Орфей не можах да отида по-нататък. Възкресението е отредено само за боговете. Confiteor, скъпа моя. Leshana Haba’ah B’Ierushalayim.518 Сега е утре.

Дългото писмо, което ти пиша, стигна до своя край. Je n’ai fait celle-ci plus longue que parce que je n’ai pas eu le loisir de la faire plus courte.519 След толкова напрегнати дни дойде време за почивка. Настъпва есента. Ранна утрин, край на равносметката. Сега е утре завинаги. Включих телевизора и се появи синоптикът със сънено лице, за да ме увери, че в близките часове ще има рязко спадане на температурите и превалявания на отделни места. Напомни ми за Шимборска520, която казваше, че макар слънцето да грее в по-голямата част от страната, на тези, които ще продължат да живеят, чадърът още ще им бъде много полезен. На мен, без съмнение, изобщо няма да ми трябва.

508 Абстрактна затворена двумерна повърхнина, която има само една страна; описана е за първи път през 1882 г. от немския математик Феликс Клайн. – Б. пр.

509 Джовани Батиста Черути (1756–1817) – италиански лютиер, представител на Кремонската школа. – Б. р.

510 Джовани Франческо Пресенда (1777–1854) – основател на Торинската лютиерска школа, ученик на Сториони. – Б. пр.

511 Якоб Щайнер (ок. 1617–1683) – австрийски лютиер. – Б. пр.

512 Римски философ и държавник (ок. 480–524). – Б. пр.

513 „Утешението на философията“ (лат.) – главното философско съчинение на Боеций. – Б. пр.

514 Когато Лот и близките му бягат от Содом, жена му пог­лежда назад въпреки Божията повеля и се превръща в стълб от сол (Битие, 19:26). – Б. пр.

515 Според гръцката митология – бог на подземното царство. Така се нарича и самото царство на мъртвите. – Б. пр.

516 Последните изречения от „Мемоарите на Адриан“; превод Нели Захариева. – Б. р.

517 Леко изменен цитат от същия роман. – Б. р.

518 Догодина в Йерусалим (иврит) – с това пожелание евреите се поздравяват на Песах (Пасха), празника в памет на избавлението от египетското робство. – Б. пр.

519 Написах това [писмо] по-дълго само защото нямах време да го напиша по-кратко (фр.) – фразата е от „Писма до един провинциал“ на френския мислител Блез Паскал. – Б. пр.

520 Вислава Шимборска (1923–2012) – полска поетеса, есеистка и преводачка. Става дума за стихотворението „Утре – без нас“. – Б. пр.