Изповядвам

* * *

Определи му среща в прашна класна стая в другата сграда, където малките учеха солфеж. Когато влезе в тъмния коридор, натрупаният прах на пода и тишината заглушиха виковете на съучениците му, които се потяха, тичайки подир топката. В класната стая в дъното на коридора – запалена лампичка.

– Ето го музиканта.

Отец Бартрина беше мъж с ъгловати черти, висок и слаб, навлякъл расо, вечно по-късо от необходимото, от чийто долен край се показваха изтъркани панталони. Тъй като все трябваше да се навежда, изглеждаше, че всеки момент ще връхлети върху събеседника си. В замяна на това беше приветлив и бе приел, че нито един ученик не проявява интерес към солфежа. А тъй като беше учител по музика, просто преподаваше солфеж, и толкоз. Въпросът бе как да крепи поне донякъде авторитета си, при положение че нито един ученик, даже и да пееше фалшиво, даже да нямаше представа къде се пише фа, никога не повтаряше годината заради музиката. Това го караше да свива рамене пред живота и да продължава нататък, с онази огромна дъска, разчертана на четири червени петолиния, върху които рисуваше абсурдната разлика между една черна нота (която, написана с тебешир, се получаваше бяла) и една бяла нота (кръг, черен на цвят като дъската). И минаваха ли, минаваха учениците, и минаваха ли, минаваха годините.

– Здравейте.

– Казаха ми, че свириш на цигулка.

– Да.

– И че си отказал да излезеш на сцената в Дома на лекаря.

– Да.

– Защо?

Адриа му обясни теорията си за съвършенството, което се изисква от изпълнителя.

– Остави съвършенството. Ти имаш сценична треска.

– Какво?

Отец Бартрина му обясни своята теория за сценичната треска на артистите, която беше почерпил от едно английско музикално списание. Не, не е същото, помислих си аз. Но ми беше трудно да му го обясня. Не се страхувам, просто не искам да поема по пътя към съвършенството. Не желая да върша работа, която не допуска грешка или съмнение.

– Грешката и съмнението са присъщи на изпълнителя. Но той ги пази за репетициите. Когато свири пред публика, вече е преодолял съмненията. И точка.

– Това е лъжа.

– Какво каза?

– Извинете. Не съм съгласен с това. Твърде много обичам музиката, за да я оставя да зависи от един зле поставен пръст.

– На колко години си?

– На тринайсет и половина.

– Не говориш като дете.

Караше ли ми се? Погледнах го втренчено в очите, но не можах да си отговоря.

– Защо никога не се причестяваш?

– Не съм кръстен.

– Боже мой!

– Не съм католик.

– А какъв си? – Внимателно, докато Адриа мис­леше: – Протестант? Юдаист?

– Никакъв не съм. Вкъщи не сме никакви.

– Ще трябва да поговорим за това по-спокойно.

– Моите родители постигнаха споразумение с училището да не ми говорят на тази тема.

– Боже мой! – На себе си: – Ще трябва да проверя това. После продължи с тона на обвинител.

– Казаха ми, че по всичко изкарваш отличен.

– Да. Не е голяма заслуга – защитих се аз.

– Защо?

– Защото е лесно. Имам много добра памет.

– Така ли?

– Да. Всичко запомням.

– Можеш ли да свириш без партитура?

– Разбира се. Ако я прочета веднъж.

– Изключително.

– Не. Защото нямам абсолютен слух. Пленса има.

– Кой?

– Пленса от четвърти В. Свири цигулка с мен.

– Пленса ли? Оня височкият, русият?

– Да.

– И свири на цигулка?

Какво искаше този човек? Защо беше този разпит? Кимнах утвърдително и си помислих, че може да навредя на Бернат с тези приказки.

– Казаха ми освен това, че знаеш езици.

– Не.

– Не?

– Е... френски... Учим го в училище.

– От една година, но казват, че ти вече го говориш.

– Ами... – Ами сега какво да му кажа?

– И немски.

– Да, аз...

– И английски.

Говореше като човек, който слага пръст в раната, след като ме е хванал на местопрестъплението, и Адриа застана нащрек. Трябваше да признае, че наистина знае и английски.

– И си го научил сам.

– Не – отговорих с облекчение. – Не е вярно. – Взимам уроци.

– Но мен ме информираха, че...

– Не, това е италианският. – Разкаян: – Уча го сам.

– Невероятно.

– Не, много е лесно. Романска лексика. Ако знаеш каталонски, испански и френски, става от само себе си, искам да кажа, много лесно.

Отец Бартрина го погледна изкосо, сякаш преценяваше дали това хлапе го премята. Адриа, извинително:

– Но произношението ми на италиански наистина е лошо.

– А, така ли?

– Да. Слагат ударението там, където аз никога не бих го сложил.

След предълга минута мълчание:

– С какво искаш да се занимаваш, като порас­неш?

– Не знам. Да чета. Да изследвам. Не знам.

Мълчание. Отец Бартрина направи няколко крачки към балкона. Извади чисто бяла носна кърпа изпод расото и изтри устните си замислен. Движението по улица „Люрия“ беше оживено, а в някои часове много натоварено. Отец Бартрина се обърна към момчето, което все още стоеше право насред класната стая. Чак тогава, изглежда, се сети.

– Седни, седни.

Седнах на един чин, без да знам какво всъщност иска този човек. Приближи се и седна на съседния чин. Погледна ме в очите.

– Аз свиря на пиано.

Мълчание. Предполагах, защото в клас свиреше акордите на пианото, докато ние солфежирахме полузаспали. Така ни помагаше да пеем точно. Изглежда, му беше трудно да продължи. Но накрая се реши:

– Бихме могли да разучим Кройцеровата соната за края на учебната година, за обявяването на годишните оценки. Какво ще кажеш? В Двореца на музиката! Не ти ли се иска да свириш в Двореца на музиката?

Аз мълчах. Представях си как всички деца ми викат педал, а аз се опитвам да бъда съвършен горе на сцената. Пълен ад.

– Това трябваше да свириш в Дома на лекаря. Знаеш я наизуст, нали?

За пръв път изобрази нещо като усмивка, за да ме окуражи. За да ме убеди. За да му кажа да. Аз продължавах да мълча – беше ми хрумнала една гениална идея. Хрумна ми, че като музикант той би могъл да ми помогне, и го попитах отец Бартрина, и на вас ли ви викат педал?

Адриа Ардевол-и-Боск от трети А беше изключен за три дни поради неясни причини, които не пожелаха да обяснят даже на майка му. За съучениците му беше ангина. А Бернат, като го попитах дали е педал като мен, побесня.

– Ти педал ли си?

– Откъде да знам! Естебан казва, че съм, защото свиря на цигулка. Така че ти също си педал, и отец Бартрина, ако важи и за пианото.

– И Яша Хайфец.

– Да. Предполагам. И Пау Казалс.

– Да. Ама на мен никой не ми е викал така.

– Защото не знаят, че свириш на цигулка. Бартрина не знаеше.

Преди да стигнат до сградата на консерваторията, двамата приятели се спряха, без да забелязват оживеното движение на улица „Брук“. На Бернат му хрумна една идея.

– Защо не питаш майка ти?

– А защо не попиташ ти твоята майка? Или баща ти, ти имаш баща. А?

– Ама мен не са ме изключили, задето съм нарекъл някого педал.

– Да вземем да питаме Трульолс?