Изповядвам

23

– Не си наред, сине.

Майка седна на креслото за пиене на кафе. Адриа беше започнал разговора по възможно най-лошия начин. Понякога се чудя как не са ме отпращали по-често с едно разкарай се. Защото, вместо да започна с думите майко, реших да продължа следването в Тюбинген, а тя да ми отговори в Германия? Тук не се ли чувстваш добре, сине? Вместо това започнах с думите майко, имам да ти кажа нещо.

– Какво? – Уплашена, тя седна на креслото за пиене на кафе; уплашена, защото от години живеем заедно, без да има нужда от много приказки, но най-вече без да има нужда да си казваме майко, имам да ти кажа нещо.

– Ами преди известно време говорих с някоя си Даниела Амато.

– С кого казваш, че си говорил?

– С моята полусестра.

Майка подскочи като ужилена. Вече се беше нас­троила против това, което щях да кажа, абе, магаре такова, ама хич не знаеш как да се държиш.

– Ти нямаш никаква полусестра.

– Като сте скрили от мен, това не значи, че нямам. Даниела Амато, от Рим. Имам телефона и адреса й.

– Какво, заговорничиш ли?

– Хайде сега. За какво?

– Не се доверявай на тази крадла.

– Каза ми, че би желала да стане съдружничка в магазина.

– Знаеш ли, че ти е откраднала имението Казик?

– Ако добре съм разбрал, баща ми й го е дарил, не ми е откраднала нищо.

– Като вампир е. Иска й се да си присвои магазина.

– Не, иска да участва.

– Защо мислиш, че иска?

– Не знам. Защото беше на баща ми ли?

– Да, ама сега е мой и моят отговор на всяко предложение от страна на тази гримирана курва е не.

Е, няма що, много хубаво започнахме. Хареса ми лингвистичната изтънченост на майка. Все още права, крачеше из столовата, смълчана, мислеше дали да продължи да ругае, или да мине на нещо друго. Продължи с „нещо друго“:

– Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

– Не. Освен това исках да ти кажа, че си тръгвам от къщи.

Майка отново седна на креслото за пиене на кафе.

– Не си наред, сине. – Мълчание. Ръцете нервничат. – Тук имаш всичко. Какво съм ти направила?

– Нищо. Защо трябва да си ми направила нещо.

От нерви кършеше ръце. Накрая пое дълбоко дъх, за да се успокои, и сложи длани в скута си.

– А магазинът? Не мислиш ли някога да се заемеш с него?

– Не ме влече.

– Не е вярно. Той е твоето любимо място.

– Не. Харесват ми вещите в магазина. Но работата...

Погледна ме като че ли малко неприязнено.

– Ти просто искаш да ми противоречиш. Както винаги.

Защо ние с майка така и не можахме да се обикнем? Това за мен е загадка. Цял живот съм завиждал на нормалните деца, които могат да кажат майко, ох, как ме боли коляното, а майка им лекува болката само с една целувка. Моята майка нямаше такава дарба. Когато се осмелявах да й кажа, че съм си ударил коляното, вместо да се опита да направи чудото, ме отпращаше при Лола Чика, докато чакаше с нетърпение моята интелектуална свръхнадареност да започне да прави друг вид чудеса.

– Ама не се ли чувстваш добре тук?

– Реших да продължа следването си в Тюбинген.

– В Германия? Ама не се ли чувстваш добре тук?

– Искам да слушам лекциите на Вилхелм Нестле.

За да бъдем точни, аз нямах представа дали Нестле все още преподаваше в Тюбинген. Строго погледнато, не знаех дори дали е жив. Всъщност в момента, в който разговаряхме, имаше малко повече от осем години, откакто бе умрял. Наистина беше чел лекции в Тюбинген и затова бях решил, че искам да следвам в Тюбинген.

– Кой е той?

– Един историк на философията. Също така искам да се запозная с Косериу.

Този път не лъжех. Казваха, че е непоносим, но гениален.

– Кой е той?

– Един езиковед. Един от най-големите филолози на века.

– Ученето няма да те направи щастлив, сине.

Я да видим: от перспективата на времето ще трябва да се съглася с нея. Нищо не ме е направило щастлив, освен ти, която най-много си ме карала да страдам. Много пъти съм бил само на една крачка от щастието, преживял съм и немалко радости. Наслаждавал съм се на мигове на мир и на огромна благодарност към света и към някои хора. Бил съм близо до красиви вещи и идеи. Понякога ръцете ме сърбят да притежавам ценни предмети и това ми помага да разбера страстта на баща ми. Както и да е, поради младостта си се усмихнах самонадеяно и отговорих никой не е казал, че е задължително човек да бъде щастлив. И млъкнах, доволен от себе си.

– Ама че си глупав.

Погледнах я обезоръжен. Защото с четири думи ме накара да се почувствам напълно сразен. Тогава я нападнах злобно:

– Вие сте ме направили такъв. Искам да уча, независимо дали ще бъда щастлив, или не.

Такъв сноб беше Адриа Ардевол. Ако сега можех отново да започна живота си, най-напред щях да потърся територията на щастието и да се помъча така да я укрепя, че то да ме съпътства ей тъй цял живот. Ако мое дете ми беше отговорило както аз отговорих на майка, щях да му зашлевя плесница. Но нямам деца. Цял живот съм бил само син. Защо, Сара, никога не пожела да имаш деца?

– Ти искаш да си далеч от мен.

– Не – излъгах. – Защо ще искам това?

– Ти просто искаш да избягаш.

– Е, хайде сега! – отново излъгах. – Защо ще искам да бягам?

– Защо не ми кажеш какво става?

За нищо на света не бих й казал за Сара, за желанието ми да изчезна, да започна отначало, да претърся Париж от горе до долу, за двете посещения в дома на Волтес-Епстейн, чак на третото баща й и майка й ме приеха и ми казаха много вежливо, че дъщеря им по свое желание е отишла в Париж, защото по собствените й думи искала да бъде далеч от вас, тъй като й причинявате болка. С други думи, смятайте, че не сте добре дошъл в този дом.

– Но аз...

– Младежо, не настоявайте. Нямаме нищо против вас – излъга, – но разберете, наш дълг е да защитим дъщеря си.

Аз, отчаян, нищо не разбирах. Господин Волтес се изправи и ми направи знак да стана. Подчиних се бавно. Не можех да спра сълзите си, защото съм голям ревльо, и ми пареха, сякаш капки сярна киселина браздяха унизените ми бузи.

– Има някакво недоразумение.

– Смятаме, че не е така – каза на гърлен каталонски майката на Сара (висока, с леко побелели коси, които първоначално са били тъмни, и тъмни очи, сякаш беше снимка на Сара след трийсет години). – Сара не желае да има нищо общо с вас, абсолютно нищо.

Тръгнах да излизам от салона, принуден от жес­та на господин Волтес, но спрях.

– Не е ли оставила някаква бележка за мен?

– Не.

Излязох от този дом, който тайно бях посещавал, когато Сара ме обичаше, без да кажа довиждане на тези много вежливи, но непреклонни родители. Излязох, сдържайки плача си. Вратата тихо се затвори зад мен и за няколко секунди останах на площадката, сякаш така можех да бъда по-близо до Сара. Тогава заплаках неудържимо.

– Не искам да бягам, нито имам причина за това. – Направих пауза, за да подчертая думите си. – Чу ли ме, майко?

За трети път излъгах майка и кълна се, че чух да пее петел223.

– Много добре те разбрах. – Гледа ме в очите: – Слушай, Адриа.

За първи път ми казваше Адриа, а не сине. За първи път в живота ми. Дванайсети април хиляда деветстотин шейсет и някоя или седемдесета година.

– Кажи.

– Ако не искаш, недей да работиш. Занимавай се с цигулката и с твоите книги. А когато умра, назначи управител на магазина.

– Не говори, че ще умреш. А с цигулката е свършено.

223 Алюзия за трикратното отричане на апостол Петър от Иисус Христос. – Б. пр.