Изповядвам

* * *

След последната кола младият оберщурмфюрер от СС Франц Грюбе, начело на своето поделение, насочваше поглед към хълмовете вляво, над които кръжаха някакви птици, каквито никога не беше виждал. Гледаше нагоре не толкова да зърне някакъв враг, а защото си представяше Славния Миг, Когато Цяла Европа Ще Бъде Предвождана От Нашия Прозорлив Фюрер И Германия Ще Се Превърне В Образец За Идеално Общество, Който По-Нисшите Народи Ще Трябва Да Се Опитат Да Следват. И точно на левия хълм, почти пред първите къщи на Кранска гора, сто партизани, сливащи се с пейзажа, очакваха знак от хърватския командир. Знакът беше първият картечен откос срещу колите. Драго Градник, роден в Любляна на трийсети август хиляда осемстотин деветдесет и пета година, ученик в йезуитското училище в своя град, който реши да посвети живота си на Бога и изпълнен с пламенна набожност, постъпи в епархийската семинария във Виена, а благодарение на своята интелектуална надареност беше избран да учи теология в Папския грегориански университет и библейска екзегеза в Папския библейски институт, като човек, призван да осъществява високи начинания в лоното на Светата майка Църквата, Драго Градник в продължение на една предълга минута държа на мушката на своя наган оня отвратителен млад офицер от СС, който гледаше нагоре с гордостта на победител и проправяше път на онази рота?, поделение?, патрул?, който трябваше да спрат.

И започна веселбата. За момент войниците сякаш се изненадаха от неочакваната съпротива толкова далеч от Любляна. Градник хладнокръвно следеше с оптическия мерник движението на жертвата си и си помисли ако натиснеш спусъка, Драго, няма да имаш право да стъпиш в рая. Свързан си с човека, когото накрая трябва да убиеш. Потта искаше да замъгли погледа му, но той не прие да ослепее. Решението вече беше взето и трябваше да държи жертвата си в телескопичния визьор. Накрая всички войници грабнаха оръжието си, но не знаеха накъде да се целят. Най-големи поражения понесоха бронираните коли и пътуващите в тях.

– Давай, отче!

Двамата стреляха едновременно. Офицерът на Градник беше с лице към него, пушката му беше заредена и той още се озърташе, без да знае накъде да стреля. Изведнъж офицерът от СС се облегна на укрепения склон зад него, изпусна пушката и остана неподвижен, безразличен към всичко случващо се, с внезапно почервеняло от кръв лице. Младият оберщурмфюрер от СС Франц Грюбе нямаше време да помисли нито за Славната Битка, нито за Новия Ред, нито за Бляскавото Утре, което даряваше на оцелелите чрез своята смърт, защото един изстрел отнесе половината му глава и вече не можеше да мисли нито за непознатите птички, нито откъде идват изстрелите. И тогава Градник призна, че му е все едно дали ще иде в рая – просто той трябваше да прави, това, което правеше. Зареди нагана. Огледа с мерника редиците на врага. Един сержант от СС крещеше на войниците, за да се прегрупират. Прицели се в гърлото му, за да престане да крещи, и стреля. Хладнокръвно, без нерви, зареди отново и застреля още няколко подофицери.

Преди залез слънце колоната на Waffen-SS се беше оттеглила, изоставяйки убитите и железните останки от колите. Партизаните се спуснаха като лешояди да претърсват труповете. От време на време се чуваше леденият изстрел от пистолета на командира без униформа, който доубиваше ранените, с твърдо изражение на устните.

Следвайки строгите заповеди всички оцелели партизани трябваше да претърсят труповете и да съберат оръжие, боеприпаси, ботуши и кожени куртки. Драго Градник, сякаш воден от тайнствена сила, отиде да се срещне със своя първи убит. Беше младеж с добродушно изражение и покрити с кръв очи, гледаше напред, все още подпрян на склона, с разбита каска и червено лице. Не му беше дал никаква възможност. Каза му прости, синко. В този момент видя как Владо Владич с още двама другари събират идентификационни плочки; правеха го винаги когато беше възможно, за да затруднят работата по идентифицирането на враговете. Като стигна до неговия убит, изтръгна плочката, без да се церемони. Градник реагира:

– Чакай! Дай ми я!

– Отче, трябва да...

– Казах да ми я дадеш!

Владич сви рамене и му подаде плочката.

– Това е първият ви убит, нали?

И продължи работата си. Драго Градник погледна плочката. Франц Грюбе. Неговият първи убит се казваше Франц Грюбе, беше млад оберщурмфюрер от СС, вероятно със сини очи и руси коси. Представи си за за миг как отива да посети вдовицата или родителите на убития, за да ги утеши и да им каже на колене аз сторих това, аз, confiteor. Прибра плочката в джоба си.

Свих рамене, все още пред онзи гроб, и повторих да се връщаме, че е студено. А Бернат – както искаш, ти командваш, ти винаги си командвал в живота ми.

– Я се разкарай.

Бяхме се вкочанили от студ и да прескочим оградата на гробището, за да излезем на белия свят, ми струваше едни съдрани панталони. Оставихме мъртвите сами и студени, на тъмно със своите веч­ни истории.

Не прочетох текста му; Бернат заспа, щом сложи глава на възглавницата – сигурно беше капнал от пътуването. Предпочетох да си мисля за сблъсъка на култури по време на упадъка на Римската империя, докато чаках да ме унесе сънят, и се чудех дали това би било възможно в съвременна Европа. Внезапно Корнелия и Сара влязоха в моите щастливи мисли и почувствах дълбока тъга. Няма да имаш смелостта да го разкажеш на най-добрия си приятел.