Изповядвам

* * *

Райхсфюрер Хайнрих Химлер, пристигнал от Берлин, прояви разбиране. Той е мъдър мъж, даде си сметка при какво напрежение живееха хората на Рудолф Хьос и деликатно подмина, каква деликатност, пропуските, които така ме измъчват. Одобри дневната бройка за елиминиране, макар че видях на благородното му чело сянка на тревога, защото, види се, спешно трябва да се приключи с еврейския проблем, а сме едва на средата на процеса. Не оспори нито една моя инициатива и на една вълнуваща среща с ръководството на Лагера даде моята скромна личност за пример как трябва да постъпват от първия до последния служител на високия съд на Инквизицията. Можех да се смятам за щастлив човек, защото бях верен на най-светите клетви, които бях дал в живота си. Във всеки случай проблемът беше онази жена.

В сряда, когато фрау Хедвиг Хьос беше излязла с група жени да купуват хранителни продукти в градчето, оберщурмбанфюрер Хьос почака тя да дойде в къщата заедно със своята надзирателка, с онези очи, с онова толкова мило лице, с онези толкова съвършени ръце, че чак изглеждаше като истинско човешко същество. Престори се, че има много работа на писалището и я наблюдаваше как мете пода, който, макар да го премитаха два пъти дневно, винаги беше покрит с много фин слой пепел.

– Ваше Превъзходителство... Не знаех, че сте тук.

– Няма значение, продължавай.

Най-после, след дни напрежение, коси погледи, демонични натрапливи фантазии, все по-силни и непоносими, дяволът на плътта покори желязната воля на брат Николау Еймерик и той, въпреки светото расо, което носеше, каза стига, край и прегърна онази жена откъм гърба, притисна с ръце онези изкусителни гърди, заби достолепната си брада в тила, който обещаваше хиляди наслади. Ужасената жена изпусна наръча дърва и застина, остана като вцепенена, без да знае какво да прави, притисната до стената на тъмния коридор, без да разбира дали трябва да вика, дали трябва да хукне да бяга, или напротив, трябва да направи едно неоценимо доб­ро дело за Църквата.

– Вдигни си полата – каза Еймерик, отвързвайки броеницата с петнайсет десетки, с която препасваше расото си.

Затворничката номер 615428, товар А27 с български евреи от Македония, март1943 година, спасена от газовата камера в последния момент, защото някой бе решил, че може да работи като домашна прислужница, ужасена, не посмя да погледне в очите този нацистки офицер и отново си помисли не, Господи, всевишни и милостиви Боже. Оберщурмбанфюрер Хьос, без да се дразни, с разбиране, повтори заповедта. Тъй като тя не реагира, по-скоро нетърпеливо, отколкото брутално, я бутна на креслото, разкъса дрехата й и погали очите й, лицето и така нежния поглед. Когато проникна в нея, изпаднал в екстаз от онази дива красота, родена от слабост и отчаяние, разбра, че номер 615428 се е запечатала на кожата му завинаги. Номер 615428 трябваше да бъде най-дълбоката тайна в живота му. Изправи се бързо, отново господар на положението, оправи си расото, каза на жената облечи се, шест, едно, пет, четири, две, осем. Бързо. Тогава й даде да разбере, че там нищо не се е случило, и се закле, че ако каже нещо някому, ще затвори Кривогледия от Салт, мъжа й, също така сина й и майка й, а нея ще обвини, че е вещица, защото си вещица и си се опитала да ме съблазниш със злотворните си способности. В продължение на няколко дни операцията се повтаряше. Затворничката 615428 трябваше да коленичи гола и оберщурмбанфюрер Хьос се сношаваше с нея, а Негово Превъзходителство Николау Еймерик й напомняше, като пъшкаше, само ако проговориш пред Кривогледия от Салт, ти ще отидеш на кладата като вещица, защото си ме омагьосала, и номер 615428 не можеше да каже нито да, нито не, защото единствено можеше да плаче от ужас.

– Виждала ли си броеницата, с която си препасвам расото? – попита Негово Превъзходителство. Мисли му, ако си ми я откраднала.

И така докато тъпият доктор Фойгт прояви интерес към цигулката му и премина чертата, която никой главен инквизитор не може никому да позволи да премине. Въпреки това Фойгт спечели партията и оберлагерфюрер Еймерик трябваше да тръсне инструмента на масата.

– После пак приказвай за тайната на изповедта, мръснико.

– Не съм свещеник.

Щурмбанфюрер Фойгт грабна жадно цигулката, а Рудолф Хьос на излизане затръшна силно вратата и забърза към параклиса в седалището на Инквизицията, остана на колене два часа, оплаквайки слабостта си пред изкушенията на плътта, и новият главен секретар, разтревожен, защото не беше се явил на първото гледане на делото, го свари в онова просветляващо състояние на свято благочестие и богобоязливост. Брат Николау се изправи, каза на секретаря да не го чакат до следващия ден и се отправи към службата за регистрация.

– Затворничка 615428.

– Момент, оберщурмбанфюрер. Да. Товар А27 с български евреи от Македония, март 1943 година.

– Как се казва?

– Елисавета Мейрева. Я гледай, тя е от малкото, които имат досие.

– Какво пише?

Старшина Хенш провери при досиетата, извади едно и каза Елисавета Мейрева, осемнайсет години, дъщеря на Лазар Мейрев и Сара Мейрева, родени във Варна, но живеещи в Македония. Има ли някакъв проблем, оберщурмбанфюрер?

Елисавета, миловидна, с очи на фея, очи на вещица, устни като свеж мъх, жалко, че си толкова слаба.

– Някакво оплакване, оберщурмбанфюрер?

– Не, не... Но още днес да бъде изпратена отново и да влезе в бързата процедура.

– Остават й шестнайсет дни в Службата за домашна прислуга...

– Това е заповед, старшина.

– Аз не мога...

– Знаете ли какво е заповед на висшестоящ по чин, старшина? И станете, когато ви говоря.

– Да, оберщурмбанфюрер!

– Действайте тогава!