Изповядвам

14

Майка прекарваше сутрините в магазина. Щом влезеше, вдигаше вежди и не ги сваляше, докато не излезеше. Щом влезеше, смяташе всекиго за враг, комуто не бива да има доверие. Види се, това е добър принцип. Като начало нападна господин Беренгер и спечели, защото изненадата свари господин Беренгер със свален гард и неподготвен за отбрана. Когато вече беше много стар, самият той ми разказа това, струва ми се, с известно възхищение от своята интимна противница. Никога не бих си помислил, че майка ти знае какво е фактура или каква е разликата между махагон и черешово дърво. Но знаеше това, както и много неща за сивите операции на баща ти.

– Сиви операции?

– Или по-скоро черни.

Така че майка пое юздите на магазина и започна да нарежда ти направи това, а вие направете онова, без да е нужно да ги гледа в очите.

– Госпожо Ардевол – каза господин Беренгер един ден, влизайки в кабинета на господин Ардевол, който напразно се беше опитал да превърне завинаги в кабинет на господин Беренгер, така че каза „госпожо Ардевол“ със задавен от ярост глас. Тя го погледна мълчаливо, повдигнала едната вежда.

– Смятам, че съм придобил някакви права след толкова години служба на най-високо ниво. Аз съм специалистът в този магазин; аз пътувам, аз купувам и знам на какви цени се купува и продава. Аз мога да се пазаря и ако трябва, мога и да измамя. Аз! Вашият съпруг винаги ми имаше доверие! Несправедливо е сега аз... Аз знам да си върша работата!

– Ами тогава вършете си я. Но отсега нататък аз ще ви казвам коя е вашата работа. Например: от трите конзоли от Торино купете две, третата само като подарък.

– По-добре трите. Така цената ще бъ...

– Две. Казах на Отавиани, че ще отидете още утре.

– Утре?

Нямаше нищо против да пътува, даже много обичаше. Но да замине за Торино за два дни, означаваше да остави целия магазин в ръцете на тази вещица.

– Да, утре. Сесилия ще отиде да купи билетите днес следобед. Върнете се вдругиден. Ако смятате, че трябва да се вземе друго решение, различно от това, което сме обсъдили, ще се съветвате с мен по телефона.

Нещата в магазина се бяха променили. Господин Беренгер вече от няколко седмици не можеше да затвори зяпналата си от изненада уста. А Сесилия вече от няколко седмици внимаваше да не се забелязва твърде много усмивката й на света вода ненапита; да не се забелязва твърде много; но малко, да, защото господин Беренгер трябваше да усети, че тя си дава сметка, че поне веднъж в живота нещата са си дошли на мястото. Колко сладко е отмъщението!

Но господин Беренгер беше на друго мнение и онази сутрин, преди госпожа Ардевол да отиде в магазина, за да обърне всичко с главата надолу, застана пред Сесилия с ръце на бюрото, наклони се към нея и попита на теб какво, мътните те взели, ти е толкова смешно?

– Нищо. Просто най-после се намери някой да сложи ред и да те държи изкъсо.

Господин Беренгер не знаеше дали да й удари плесница, или да я удуши. Тя го погледна в очите и добави затова, мътните те взели, ми е толкова смешно.

Това беше един от малкото случаи, когато господин Беренгер загуби контрол. Заобиколи бюрото и дръпна Сесилия за ръката толкова грубо и с такава сила, че я изкълчи и тя извика от болка. Затова, когато госпожа Ардевол влезе в магазина точно в десет, от настъпилата тишина, която и едно бръс­нарско ножче би могло да среже, на човек можеше да му призлее.

– Добър ден, госпожо Ардевол.

Сесилия не можа да отдели много време за шеф­ката, защото влезе една клиентка, която спешно се нуждаеше да купи два стола в тон със скрина на снимката, виждате ли, с такива крака, нали виждате?

– Елате в кабинета ми, господин Беренгер.

За пет минути приключиха с пътуването до Торино. Тогава госпожа Ардевол отвори чантата на господин Ардевол, извади една папка, сложи я на масата и без да погледне жертвата си, каза сега ще трябва да ми обясните защо има разминаване между това, това и това. Купувачът плаща двайсет, а в касата влизат петнайсет.

Госпожа Ардевол взе да барабани с пръсти по бюрото, като нарочно имитираше най-добрия детектив в света159. После погледна господин Беренгер и му подаде това, това и това – списъци на стотина предмета, с които е измамил фирмата. Господин Беренгер погледна с отвращение първото „това“ и вече му беше достатъчно. Откъде, мътните я взели, тази жена е могла...

– Помогна ми Сесилия – каза майка, сякаш можеше да чете мислите му, както когато разговаряше с мен. – Сама не бих могла.

Долни курви, и едната, и другата. Така ми се пада, като работя с жени, мамка им мръсна.

– Откога прилагате тази незаконна практика срещу интересите на фирмата?

Достойно мълчание, като на Иисус пред Пилат.

– От самото начало?

Още по-достойно мълчание, надминава Иисуса.

– Ще трябва да ви предам на полицията.

– Правех го с позволението на господин Ардевол.

– Сигурно си вярвате.

– Съмнявате се в моята почтеност?

– И още как. Поради каква причина моят съпруг ви позволяваше да ни мамите?

– Това не е измама, а нагаждане на цените.

– А поради каква причина съпругът ми ви е позволявал да нагаждате цените?

– Защото признаваше, че заплатата ми е ниска, като се има предвид какво вършех за фирмата.

– А защо не ви я повиши?

– Ами питайте него. Извинете. Но е така.

– Имате ли документ, с който да удостоверите това?

– Не. Уговорката беше устна.

– Тогава ще трябва да ви предам на полицията.

– Знаете ли защо Сесилия ви е дала тези разписки?

– Не.

– Защото иска да ме съсипе.

– Защо? – Заинтересована, майка се обляга на креслото и гледа въпросително.

– Това е много стара история.

– Продължавайте. Имаме време. Вашият самолет излита чак следобед.

Господин Беренгер седна. Госпожа Ардевол облегна лакти на бюрото и подпря брадичката си на ръцете. Погледна го в очите, за да го подкани да говори.

– Ела, Сесилия, че нямаме време.

Сесилия се усмихна отвратително, както се усмихваше, когато никой не я виждаше, и се остави господин Ардевол да я хване за ръката и да я заведе в кабинета, тук.

– Къде е Беренгер?

– В Сариà160. Изпразва жилището на семейство Перикас-Сала.

– Не сте ли изпратили Кортèс?

– Няма доверие на наследниците. Искат да скрият някои неща.

– Какви нещастници. Съблечи се!

– Вратата е отворена.

– Още по-вълнуващо. Събличай се!

Сесилия, гола насред кабинета, свела поглед и с онази усмивка на света вода ненапита, която също владее. А аз не бях да изпразвам жилището на Перикас-Сала, защото инвентаризацията беше окончателна и едно габърче да липсваше, щях да го изискам. Тази гнусна мръсница, седнала на това бюро да мърсува с вашия съпруг.

– От ден на ден ставаш все по-добра.

– Може да влезе някой.

– Ти сега прави каквото трябва. Ако дойде някой, ще го обслужа аз. Представяш ли си?

Взеха да се смеят като луди, оставяха наоколо такъв хаос, мастилницата падна на земята, още си стои петното, нали виждате.

– Обичам те.

– Аз също. Ще дойдеш с мен в Бордо.

– А магазинът?

– Господин Беренгер.

– Ама той няма представа къде са…

– Ти се съсредоточи в това, което вършиш сега. Ще дойдеш с мен в Бордо и всяка нощ ще бъде празник.

В този момент звънна камбанката на вратата и влезе един клиент, който много искаше да купи японското оръжие, което вече беше огледал предишната седмица. Докато Феликс го обслужваше, Сесилия оправи, доколкото можа, външния си вид.

– Можеш ли да го обслужиш, Сесилия?

– Един момент, господин Ардевол. Без долно бельо, като гледаше да изтрие следите от червило, размазано по цялото й лице, Сесилия излезе от кабинета силно зачервена и направи знак на клиента да я последва, докато Феликс наблюдаваше сцената и се забавляваше.

– А защо ми разказвате това, господин Беренгер?

– За да знаете всичко. Тази история продължи години.

– Не ви вярвам нито дума.

– Ама не е само това. На всички ни е дошло до гуша.

– Хайде, вече ви казах, че имаме време.

– Ти си подлец. Не, не, остави ме да говоря: подлец. Пет години ме залъгваш с една и съща песен, да, Сесилия, следващия месец ще й обясня всичко, обещавам ти. Подлец. Пет години ме размотаваш с празни приказки. Пет години! Аз не съм момиченце. (...) Не, не, не! Сега говоря аз: никога няма да се съберем да живеем заедно, защото ти не ме обичаш. Не, ти мълчи, сега е мой ред да говоря. Казах ти да мълчиш! Ами тогава може да си зав­реш в задника всички красиви думи. Край. Чу ли? Какво? (...) Не. Нищо не ми казвай. Какво? Защото ще затворя когато си искам. (...) Да, точно така, когато ми се оригва.

– Вече ви казах, че не вярвам нито дума от това. И знам какво говоря.

– Както искате. Предполагам, че трябва да си търся друга работа.

– Не. Всеки месец ще ми връщате откраднатото и може да продължите да работите тук.

– Предпочитам да напусна.

– Тогава ще ви предам на полицията, господин Беренгер.

Майка извади от чантата си един лист с изписани цифри.

– Това ще бъде заплатата ви отсега нататък. А тук, хм, частта, която няма да получите, докато не възстановите откраднатото. Държа да ми върнете всичко, до последната пара, а от затвора няма как да ми връщате. Нямате избор, господин Беренгер?

Господин Беренгер отваряше и затваряше уста като риба. И това не беше всичко – трябваше да усети дъха на госпожа Ардевол, която се беше изправила и облегната на масата, лице в лице, с мек глас му каза ако с мен се случи нещо странно, знайте, че съм оставила на съхранение цялата информация и всички указания за полицията в сейфа на един нотариус в Барселона, на двайсет и първи март хиляда деветстотин петдесет и осма година, подпис Карме Боск д’Aрдевол. Аз, многоточие, нотариус, удостоверявам... След още една пауза повтори е, господин Беренгер?

И тъй като беше набрала скорост и се беше пресрамила, възползва се от импулса и поиска да я приеме управителят на провинция Барселона, отвратителният Аседо Колунга. В ролята си на вдовица на генерал Морагес, госпожа Карме Боск д’Aрдевол поиска възмездие пред личния секретар на управителя.

– Възмездие за какво, госпожо?

– За убийството на моя съпруг.

– Ще трябва добре да се информирам, за да разбера за какво става въпрос.

– В заявлението, което ме накараха да попълня, трябваше да посоча по какъв въпрос моля да бъда изслушана. Много подробно. – Пауза. – Не сте ли го прочели?

Секретарят на управителя погледна книжата пред себе си. Прочете ги внимателно. Докато се мъчеше да успокои дишането, черната вдовица си помисли какво правя тук, да си давам здравето заради един мъж, който ме е пренебрегвал от самото начало и не ме е обичал никога през целия си скапан живот.

– Много добре – каза секретарят. – И какво желаете?

– Да говоря с негово превъзходителство управителя.

– Вече разговаряте с мен, то е същото.

– Искам да говоря лично с управителя.

– Това е невъзможно, избийте си го от главата.

– Но...

– Няма да стане.

И наистина не стана. На излизане от управата, разтреперана от яд, реши да зареже всичко това. Изглежда, натежа чудодейната поява на моя ангел хранител, а не унизителното отношение на франкистката власт. Или пък дразнещото упорство, с което и едните, и другите се опитваха да превърнат Феликс в невъзможен компулсивен развратник. Кой знае, може пък в края на краищата да е стигнала до заключението, че не си струва да търси възмездие за мъжа, който е бил толкова несправедлив с нея. Да. Или не. Нямам представа, защото след баща ми най-голямата загадка в моя живот, преди да те срещна, беше майка ми. Работата е там, че само след два дни известен обрат в развоя на нещата я накара да промени плановете си и за това вече мога да говоря като свидетел, а не да си измислям.

– Рсрсрсрсрсрсрсрс.

Отворих аз. Майка беше се върнала преди малко от магазина, където бе вилняла както обикновено, и май че беше в тоалетната. Най-напред влезе вонята на тютюн от комисаря Пласенсиа.

– Госпожа Ардевол? – Направи някаква гримаса, която, предполагам, искаше да мине за усмивка. – Познаваме се, нали? – попита.

Майка въведе комисаря заедно с миризмата му в кабинета. Сърцето й биеше бум-бум-бум, а моето бам-бум-бом, защото свиках по спешност Черния орел и Карсън, без коне, за да не се вдига шум. Задният балкон с прозореца беше зает от Лола Чика, така че направих глупостта да се промъкна като крадец зад дивана, в момента когато майка и полицаят сядаха и вдигаха шум със столовете. Това беше последният път, когато използвах дивана като шпионска база – краката ми бяха доста порасли. Майка излезе да каже на Лола Чика никой да не ме безпокои, ако ще магазинът да се запали, чу ли ме, Лола Чика? Върна се и затвори вратата с петима ни вътре.

– Кажете, господин комисар.

– Изглежда, сте искали да ме злепоставите пред негово превъзходителство управителя.

– Никого не злепоставям, нито критикувам. Единствено настоявам за правото си да бъда информирана.

– Добре, сега ще ви информирам и да видим дали ще се опитате да разберете положението.

– Да видим – каза тя иронично.

А аз й изръкоплясках безшумно, както правеше най-добрата жена на най-добрия палеограф в света.

– За съжаление, трябва да ви кажа, че ако се разровим в живота на вашия съпруг, ще открием неприятни неща. Искате ли да ги чуете?

– Разбира се.

Предполагам, че след появата на моя италиански ангел (докоснах нежно медальона, който тайно носех на врата си) на майка й беше все едно. Затова добави продължавайте, господин комисар.

– Предупреждавам ви: положително ще кажете, че си измислям, и няма да ми повярвате.

– Да видим дали е така.

– Добре.

Комисарят направи пауза и започна да й разказва истината и нищо друго освен истината. Разказа й, че господин Феликс Ардевол е бил извратен тип, който държал два публични дома в Барселона и се бил забъркал в тъмна афера за скланяне към проституция на една малолетна. Знаете ли какво е проститутка, госпожо?

– Продължавайте.

– Il fait déjà beaucoup de temps que son mari mène une double vie, madame Agdevol. Deux prostíbuls (prostiboules?) amb l’agreujant (agreujant?) de faire, de... de... d’utiliser des filles de quinze ou seize ans. Je suis désolé d’être obligé de parler de tout ça.161

Добре че кракът ми вече се беше успокоил, защото този ден френският никак не ми се удаваше, и можех да се върна към трудния и фъфлещ испански на комисаря. Струва ми се, че Карсън ми намигна, като видя, че успях да овладея движението на крака си.

– Да продължа ли, госпожо?

– Да, моля.

– Изглежда, че отмъщението срещу вашия съп­руг е дело именно на бащата на едно от момичетата, които съпругът ви е принуждавал да проституират. Защото преди да ги затвори в публичния дом, той ги е пробвал лично. Разбирате ли? – Натъртвайки: – Отнемал им е девствеността.

– Ами!

– Да.

– Дотук две престъпления.

– Да, публичен дом и обезчестяване.

– Не е за вярване, ужасно!

– Влезте в положението на тези момичета. Или на бащите на тези момичета. Може ли да запуша?

– Не, господин комисар, и дума да не става.

– Ако желаете, може да разследваме в тази посока и да намерим отчаяния баща, който е решил сам да въздаде правосъдие, а след това е изчезнал. Но всяка стъпка от наша страна ще доведе до нови разкрития за недотам примерния живот на вашия съпруг.

Мълчание. Кракът заплашва да bouger encore une fois162. Шумолене. Вероятно комисарят прибираше неизпушената си пуричка. Неочаквано майка:

– Знаете ли какво, господин комисар?

– Да?

– Вие имате пълно право. Не вярвам нито дума. Измисляте си. Само не знам защо.

– Виждате ли? Виждате ли? Аз ви предупредих какво ще кажете.

Повишава глас.

– Казах ли ви, или не? А?

– Това не е никакъв аргумент.

– Ако не се боите от последствията, аз мога да продължа да разплитам кълбото. Низостите, които ще открием... само вашият съпруг си ги е знаел.

– Всичко хубаво, господин комисар. Трябва да призная, че добре се постарахте.

Майка говореше като Поразяващата ръка, малко предизвикателно. Хареса ми. Карсън и Черния орел направо се побъркаха, дори вечерта Черния орел помоли да се прекръсти на Винету, но аз му отказах. Майка му беше казала всичко хубаво, а още не бяха станали от столовете! Откакто размахваше камшика в магазина, беше развила усет за сценично изпълнение. Защото комисарят Пласенсиа не можа да направи нищо друго, освен да стане и да измънка нещо неразбираемо. А аз си останах със съмнението дали това, което каза комисарят за баща ми и което не разбрах, беше вярно, или не.

– Хау.

– Да. Публичен дом, а коя беше другата?

– Обез... какво? – опита се да налучка Карсън.

– Не знам. Нещо такова.

– Тогава да видим публичен дом. В речника, да.

– Публичен дом: вертеп, бардак, бордей.

– Сега ще трябва да търсим вертеп.

– Вертеп: бардак, бордей, дом за безпътни жени.

Мълчание. И тримата са объркани.

– А бардак?

– Бардак: вертеп, бордей, публичен дом. Колко е досадно само! Място или заведение, което служи за свърталище на пропаднали типове.

– А сега бордей.

– Бордей: публичен дом, бардак.

– Е, няма що.

– Ей, чакай. Заведение или място, където не се спазва благоприличие, цари шум и хаос.

Значи баща ми е държал домове, които са шумни и публични. И затова са го убили?

– Нека да погледнем, как беше, обез...?

– Хау.

– Да.

– Тук не става дума за шум, а за секс.

– Сигурен ли си?

– Сигурен съм. Когато воинът достигне зряла възраст, шаманът му разкрива тайните на секса.

– Когато аз достигна зряла възраст, никой няма да ми разкрие тайните на секса.

Леко горчиво мълчание. Чух сухо плюене.

– Кажи, Карсън.

– Ако аз се разприказвам…

– Ами разприказвай се тогава, дявол те взел.

– Не. Малък си още за някои неща.

Шериф Карсън имаше право. На мен все така ми се случваше. Или бях много млад преди, или съм много стар сега.

159 Намек за навика на Шерлок Холмс да барабани с пръсти. – Б. р.

160 Богаташки квартал в Барселона. – Б. пр.

161 Вашият съпруг отдавна води двойствен живот, госпожо Агдевол. Два публични дома, с утежняващото обстоятелство да използва момичета на петнайсет-шестнайсет години. Много съжалявам, че трябва да ви говоря за всичко това (фр., кат.). – Б. пр.

162 Пак да започне да мърда (фр.). – Б. пр.