Изповядвам

* * *

– Абаносово дърво, една елха, която тук не расте, и клен.

– Кой ви го е казал? – Джакиам от Пардак, учуден.

Брат Габриел го заведе до манастирската ризница. В ъгъла имаше една виола да гамба от светло дърво в калъф.

– Какво прави тук?

– Почива си.

– В манастира?

Брат Габриел направи неопределен жест, за да покаже, че не му се навлиза в подробности.

– Ама как познахте?

– Никога не бях се запитвал от какво са направени инструментите – отвърна брат Габриел, учуден от собствената си липса на интерес.

– Как познахте?

– По миризмата на дървото.

– Не е възможно. Много е сухо и лакът обърква. В този ден, затворен в ризницата заедно с монаха, Джакиам Муреда се научи да различава дърветата и по аромата им, и си помисли колко жалко, колко жалко, че не може да разкаже на домашните, първо на баща си, който би умрял от мъка, ако научи, че нещо се е случило с мен. После на Аньо, Джен и Макс, които от години не живеят вкъщи, Ермес, който не е с всичкия си, Джозеф, куция Теодор, Микура, Илзе и Ерика, които вече са омъжени, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, моята слепичка сестричка, която ми подари медальона от майка, частица от Пардак, която винаги нося със себе си.