Изповядвам

* * *

– Къде казваш, че искаш да отидеш?

– В Тюбинген.

– Къде е това?

– В Германия.

– Какво ще търсиш там?

– Косериу.

– Кой е той?

– Не ти ли минава животът в университета да тичаш подир момичета? Система, норма, реч.224

– Хайде, казвай кой е?

– Румънски лингвист, искам да ми е професор.

– Сега като го казваш, ми звучи познато.

Млъкна ядосан. Но не можа да се стърпи:

– Нали следваш тук? Нали си по средата на следването и изкарваш най-високите оценки по всичко, мътните го взели?

Не му казах, че искам да посещавам лекциите на Нестле, защото, когато се срещнахме с Бернат в барчето на факултета, сред викове, блъскане, бързане и кафе с мляко, вече знаех, че Вилхелм Нестле отдавна е умрял. Все едно да цитираш неточно в бележка под линия.

След два дни, през които не даваше признаци на живот, дойде вкъщи да репетира за изпита, като че ли аз му бях учител. Адриа му отвори вратата и вместо поздрав Бернат го посочи обвиняващо с пръст.

– Не се ли сети, че в Тюбинген лекциите се четат на немски?

– Wenn du willst, kannst du mit dem Storioni spielen225 – отговори Адриа с ледена усмивка, като го въвеждаше вкъщи.

– Не знам какво каза, но съм съгласен.

Като слагаше колофон на лъка, мъничко, от концентрирания, за да не претовари инструмента, изръмжа, че би било израз на внимание, ако бяхме го обсъдили заедно.

– Защо?

– Ами нали съм ти приятел.

– Затова ти го казвам сега.

– Най-близкият приятел, нещастнико! Да ми беше казал в главата ми се върти безумната идея да прекарам няколко седмици в Тюбинген, как ти се струва, мой най-близки приятелю? Не знаеш ли, че може да се разговаря по този начин?

– Щеше да ми кажеш да си го избия от главата. А този разговор вече сме го водили.

– Не точно с тези думи.

– Ти искаш винаги да съм ти подръка.

В отговор Бернат сложи партитурите на бюрото и взе да свири първата част на Бетовеновия концерт. Аз, пропускайки въведението, изсвирих фалшиво партията на оркестъра, като следвах партитурата, аранжирана за пиано, даже имитирах тембъра на някои инструменти. Когато свърших, бях на края на силите си, но щастлив и развълнуван, защото Бернат беше свирил безупречно и даже малко повече от съвършено. Като че ли искаше ясно да ми покаже, че не му е харесал пос­ледният ми коментар. Когато свърши, не наруших настъпилото мълчание.

– Е?

– Добре.

– Само това?

– Много добре. Различно.

– Различно?

– Различно. Ако не греша, беше вътре в музиката.

Млъкнахме. Той седна и изтри потта си. Погледна ме в очите.

– Ти искаш да избягаш. Не знам от кого, но искаш да избягаш. Надявам се, че не от мен.

Погледнах останалите партитури, които беше донесъл.

– Намирам, че е добра идея да свириш четирите пиеси на Масиа. Кой ще ти акомпанира на пианото?

– Не смяташ ли, че може да ти доскучаят тези науки, които искаш да учиш, за идеите и тем подобни?

– Масиа заслужава. И пиесите са много приятни. Най-много ми харесва Allegro spiritoso.

– Освен това защо ти е да посещаваш лекциите на един лингвист, след като искаш да следваш история на културата?

– Внимавай с Шаконата, защото много подвежда.

– Мръснико, не заминавай!

224 Заглавие на един от капиталните трудове на Еухенио Косериу. – Б. р.

225 Ако искаш, може да свириш със сторионито (нем.). – Б. пр.