Изповядвам

* * *

Нямаше повече групи. Бернат остана на двора, загледан безсрамно в Адриа, който в този момент обърна страница сто и три, сгъна листовете и известно време наблюдава заледените чимшири пред него. Неочаквано стана и тогава видя Бернат, гледаше ме, като че ли съм привидение, със странно изражение, което ми казваше мислех, че си замръзнал. Излязохме мълчаливо и Бернат попита стеснително дали искам да направя посещението с екскурзовод, а аз отговорих няма нужда, знам го наизуст.

– Аз също – отвърна той.

Щом излязохме навън, казах трябва веднага да пием горещ чай.

– Добре де, казвай, как е?

Адриа погледна учуден приятеля си. Той посочи с брадичка снопчето листове, които Адриа държеше в ръката си, облечена в ръкавица. Минаха осем, десет, хиляда напрегнати секунди мълчание. Тогава Адриа, без да гледа Бернат в очите, каза много е лошо, много. Липсва му душа, не повярвах на нито едно чувство. Не знам защо, но смятам, че е много лошо. Нито знам кой е Амадеу, нито ме интересува, което е най-лошото. А за Елиза няма какво да говорим.

– Шегуваш се – Бернат, блед като майка, когато ми каза баща ти е отишъл на небето.

– Не. Питам се защо се инатиш да пишеш, когато с музиката...

– Какъв долен тип си.

– Тогава защо ми го даваш да го чета?