Изповядвам

36

Влезе в живота ми деликатно, както първия път, и аз не помислих повече нито за Едуард, нито за Отилие, нито за моите лъжи, мислех само за твоето тихо и успокояващо присъствие. Адриа й каза разполагай с къщата, разполагай с мен. Предложи й да избере една от две стаи, за да устрои ателието си за рисуване и за своите книги и дрехи, и за твоя живот, ако желаеш, любима Сара; но аз не знаех, че за да се побере целият живот на Сара, бяха нужни много повече шкафове, отколкото Адриа можеше да й предложи.

– Много ми харесва. По-голяма е от ателието ми в Париж – каза ти, гледайки стаята на Лола Чика от вратата.

– Светла е и много тиха. Понеже е вътрешна.

– Благодаря – каза и се обърна към мен.

– Не трябва да ми благодариш. Аз ти дължа благодарност.

Тогава бързо се отдръпна от мен и влезе в стаята. На стената в ъгъла до прозореца висеше картинката с жълтите гардении на Миньон и я приветстваше с добре дошла.

– Но как...

– Харесва ти, нали?

– Как разбра?

– Ти кажи харесва ли ти?

– Това е предметът, който най-много ми харесва от цялата къща.

– Е, сега вече е твой.

Тя благодари, като дълго време съзерцава права гардениите.

А следващото действие, почти литургично за мен, беше да добавим името Сара Волтес-Епстейн на пощенската кутия във входа и след десет години живот в самота, посветен на писане и четене, отново започнаха да се чуват стъпки или лъжичката, която почуква по стъклото на чашата, или задушевна музика, която идваше от нейното ателие, и аз си помислих, че можем да бъдем щастливи. Но Адриа не помисли да приключи с другия отворен фронт; когато прибереш в архива някой проблем, без да го разрешиш, може да си имаш много неприятности. Знаех си, но радостта беше по-голяма от благоразумието.

При новото положение най-трудно за Адриа беше да приеме онези забранени зони, които Сара наложи в живота им. Разбра по учудването й, когато й предложи да се запознае с леля Лео и братовчедите от Тона.

– По-добре да не намесваме семейството – отговори Сара.

– Защо?

– Не искам неприятности.

– Искам да се запознаеш с леля Лео и братовчедите, ако ги намерим. Не искам да ти създавам никакви неприятности.

– Не искам проблеми.

– Няма да има проблеми. Защо смяташ, че от това ще възникнат проблеми?

Когато пристигна багажът с рисунките, недовършените работи, стативите за рисуване, въглените и цветните моливи, Сара направи тържествено откриване на ателието си и ми подари рисунка с молив на гардениите на Миньон, която окачих и която още стои на стената, където преди беше оригиналът. И ти се залови за работа, защото беше изостанала с илюстрациите, възложени ти от две френски издателства за едни детски приказки. Дни на мълчание и спокойствие, ти рисуваше, аз четях или пишех. Срещахме се в коридора, навестявахме се от време на време, сутрин пиехме кафе в кухнята, гледахме се в очите, без да говорим, за да не накърним неочаквано завърналото се крехко щастие.

Беше му много трудно, но когато Сара свърши най-спешната работа, все пак я заведе в Тона с един сеат 600 трета ръка, който Адриа купи, когато най-после успя да вземе практическия изпит след шест поредни провала. В Гарига333 трябваше да сменят гума, в Айгуафреда Сара го помоли да спре пред една цветарница, влезе и излезе с прекрасен малък букет – остави го на задната седалка, без нищо да каже. А когато изкачваха стръмнината на улица „Сант Антони“ в Сентелиес, водата в радиатора зав­ря, но като изключим това, всичко беше наред.

– Това е най-красивото село на света – каза Адриа въодушевен, когато сеатът стигна „Куатре Каретерес“334.

– Най-красивото село на света е доста грозничко – отговори Сара, когато спряха на улица „Сант Андреу“ и Адриа натисна прекалено енергично ръчната спирачка.

– Трябва да го погледнеш с моите очи. Et in Arcadia ego.

Слязоха от колата и той й каза виж замъка, скъпа. Там, горе. Прекрасен е, нали?

– Ами... какво да ти кажа...

Той забеляза, че е нервна, но не знаеше какво да направи за да...

– Трябва да го погледнеш с моите очи. Виждаш ли тази грозна къща и онази с мушкатото?

– Да...

– Там беше имението Казик.

Каза го така, сякаш го виждаше, сякаш Жозеп беше на една ръка разстояние, с цигара в устата, гърбав, точеше ножове на хармана край плевнята, проядена като сърцето на ябълка.

– Виждаш ли? – каза Адриа. И посочи обора на мулето – винаги се казваше Естреля и носеше обувчици с токове, които потропваха по камъните, целите в тор, когато се размърдваше, за да прогони мухите, даже чу как Виола лаеше побесняла и опъваше веригата, защото мълчаливият бял котарак без име горделиво минаваше покрай нея и се фукаше със свободата си.

– Мамицата ви, хлапета, отивайте да играете на друго място.

И всички търчаха да се крият зад бялата скала, животът беше вълнуващо приключение, толкова различно от пръстовката на арпеджите в ми бемол мажор, с вонята на тор и тракането на сабото, когато Мария от имението Казик влизаше в торището, и загорелите от слънцето жетвари в края на юли със сърп и коса в ръка. Кучката в имението винаги се казваше Виола, тя завиждаше на хлапетата за това, че не бяха вързани с въже от седем метра като нея.

– Мамицата ви е евфемизъм от...

– Е-е-е, вижте, Адриа казва мръсни думи!

– Да, ама нищо не му се разбира – недоволстваше Шеви, докато слизаха по стръмнината до улицата, издълбана от каруците и осеяна с лайната на Бастýс, мулето на метача.

– Говориш неща, които не ти се разбират – скара му се Шеви, когато слязоха.

– Извинявай. Просто мисля на глас.

– Не, на мен...

Не си тупаха прашните панталони, защото в Тона всичко беше позволено, родителите са далече и няма страшно, дори да си обелиш коленете.

– Имението Казик, Сара... – обобщи, застанал на същата улица, на която преди пикаеше Бастус и която сега беше асфалтирана; не му хрумна, че Бастус вече не е муле, а един прекрасен ивеко дизел с ремарке, не дъвче слама, съвсем чист е и никак не мирише на тор.

Тогава, с цветята в ръка, ти се повдигна на пръсти и ме целуна неочаквано, а аз си помислих еt in Arcadia ego, еt in Arcadia ego, еt in Arcadia ego, благочестиво, сякаш произнасях молитва. Не се страхувай повече, Сара, тук, до мен, си на сигурно място. Ти си рисувай, а аз ще те обичам и ние с теб заедно ще съумеем да построим нашата Аркадия. Преди да звъннем на вратата на имението Жес, ти ми подаде букета.

333 Гарига и по-долу Айгуафреда, Сентелиес, Фигеро – градове в провинция Барселона. – Б. р.

334 Ресторант в Тона, предлагащ традиционна каталонска кухня. – Б. р.