Изповядвам

49

Понеже не знаеше какво да прави, Адриа не направи нищо. Сара отново го беше изоставила, но сега знаеше защо. Беше избягала, този път само за малко. За малко? За да не мисли повече, потъна в работа, но му беше трудно да се съсредоточи в това, което трябваше да бъде окончателната редакция на „Люл, Вико, Бърлин – трима устроители на идеите“, книга с тромаво заглавие, която изпитваше дълбока потребност да напише, за да се откъсне от своята „История на европейската мисъл“, която още владееше ума му може би защото й беше посветил много години, може би защото бе вложил много надежди, може би защото й бяха обърнали внимание хора, от които той се възхищаваше... Едно от нещата, които придаваха единство на книгата, беше понятието за историческо развитие. И пренаписа трите студии от начало до край. Работех върху това от месеци. Заех се, любима, в деня, когато видях по телевизията разтърсващите кадри със зданието в Оклахома Сити, изтърбушено от бомба, поставена от Тимъти Маквей.454 Не ти казах нищо, защото такива неща е по-добре първо да ги направиш, а после, при удобен случай, да говориш за тях. Заех се, защото винаги съм мислил, че тези, които убиват в името на нещо, нямат право да мърсят историята. Сто шейсет и осем души, убити от Тимъти Маквей. И хиляди трагедии, болки и страдания, които не влизат в статистиките. В името на какво е тази непреклонност, Тимъти? И не знам защо, си представих как един непреклонен човек, със съвсем друга непреклонност, го пита за какво е това разрушение, Тимъти, нали Бог е Любов?

– Американското правителство да си го навре отзад.

– Тимъти, синко, каква религия изповядваш? – намеси се Вико.

– Да го отнесат всички, които съсипват страната.

– Това не е никаква религия – Рамон Люл, търпеливо. – Познатите религии са три, Тимъти: юдаиз­мът, който е ужасна заблуда, да ме прощава господин Бърлин; ислямът, който е погрешната вяра на неверниците, врагове на Църквата; и християнството, което е единствената справедлива и истинна, защото е религията на Добрия Бог, който е Любов.

– Не те разбирам, старче. Аз убивам правителството.

– А четирийсетте дечица, които си убил, правителство ли са? – Бърлин, почиствайки очилата си с кърпа.

– Странични поражения.

– Сега аз не те разбирам.

– 1:1.

– Какво?

– Един на един.

– Полковник, който позволява да бъдат избивани жени и деца в едно населено място – отсъди Вико, – е престъпник, който трябва да бъде наказан.

– А ако убива само мъже, не е ли? – Бърлин пита присмехулно своя колега, слагайки си очилата.

– Що не си го наврете отзад всички до един, а?

– Този младеж има обсесия на тема „гениталии“ – забеляза Люл, силно учуден.

– Всички, които нож вадят, от нож ще умрат, Тимъти – напомни Вико за всеки случай. И искаше да каже кой стих от Матея е, но не си спомни, защото всичко беше много отдавна.

– Мамка му, ще ме оставите ли на мира, изкуфели пръдливи дъртаци?

– Утре ще убият теб, Тим – напомни Люл.

– 168:1.

И постепенно изчезна.

– Какво каза? Разбрахте ли нещо?

– Да. Сто шейсет и осем, две точки, едно.

– Изглежда кабалистично.

– Не. Този младеж никога не е чувал за кабалата.

– Сто шейсет и осем срещу един.

„Люл, Вико, Бърлин“ беше трескава книга, бърза за писане, но ме остави без сили, защото всеки ден, когато ставах и когато си лягах, отварях гардероба на Сара и дрехите си бяха там. Да се пише така, е много трудно. И един ден приключих с писането, което не значи, че е готова. И на Адриа му идваше да изхвърли всички листове през балкона. Но се въздържа и само попита Сара, ubi es455? И след няколко минути мълчание, вместо да излезе на балкона, събра накуп всички листове, постави ги в един ъгъл на бюрото, каза излизам, Лола Чика, без да забележи, че Катерина вече я няма, и отиде в университета, като че това беше подходящото място да се разсее.

– Какво правиш?

Лаура се обърна. Крачеше така, сякаш мереше двора.

– Мисля. А ти?

– Разсейвам се.

– Докъде стигна с книгата?

– Току-що я завърших.

– Охоо! – каза тя зарадвана.

Хвана двете му ръце, но веднага ги пусна, сякаш се опари.

– Но никак не съм сигурен. Невъзможно е да се обединят три толкова силни личности.

– Довършил ли си я, или не си?

– Ами, да. Но сега трябва да я изчета цялата и сигурно ще намеря много недостатъци.

– Искаш да кажеш, че не е завършена.

– Не. Написал съм я. Сега само трябва да я довърша. И не знам дали става за публикуване, наистина.

– Не се предавай, страхливец такъв.

Лаура му се усмихна и така го погледна, че той се смути. Най-вече защото, когато го нарече страхливец, беше права.

След десет дни, в средата на юли, с присъщата си флегматичност Тодò му каза ей, Ардевол, ще публикуваш ли книгата в края на краищата, какво става? Двамата гледаха от първия етаж слънчевия двор почти без студенти.

Трудно ми е да пиша, защото Сара я няма.

– Не знам.

– Ами ако ти не знаеш...

Няма я, скарани сме заради една проклета цигулка.

– Трудно ми е да обединя едни личности, толкова... толкова...

– Толкова силни, да – това е официалната версия, която всеки знае – прекъсна го Тодо.

Защо не ме оставите на мира, дяволите ви взели?

– Официалната версия? А хората откъде знаят, че пиша нещо...

– Ти си звездата, момче.

Майната ти.

Дълга пауза. Според надеждни източници дългите разговори на Ардевол бяха изпълнени с дълги паузи.

– Люл, Вико, Бърлин – изрецитира Тодо сякаш отдалеч.

– Да.

– Мамка му. Вико и Люл, иди-дойди, но Бърлин?

Не, не, моля те, остави ме на мира, шшибан досадник.

– Волята да подредят света чрез размишлението; ето кое ги обединява.

– Виж ти, може да се окаже интересно.

Ами затова съм се захванал, тъпако, чак ме накара да ругая.

– Но ми се струва, че имам още работа. И не знам дали ще мога да я довърша: смятай го за официална версия.

Тодо се облегна на каменните перила.

– Знаеш ли? – каза след дълга пауза. – Аз много ще се радвам, ако успееш. – Погледна го изкосо. – Ще ми дойде много добре да прочета нещо такова.

Потупа го съучастнически по ръката и си тръгна към своя кабинет над ъгъла на двора. Долу една двойка пресичаше двора – хванати за ръка, без да се интересуват от останалия свят, и Адриа им завидя. Знаеше, че Тодо му каза ще ми дойде много добре да прочета нещо такова, съвсем не за да го четка и още по-малко защото ще бъде много добре за духа му да прочете една книга, в която се обединява необединяемото и е опит да се докаже, че големите мислители правят същото, каквото прави Толстой, но чрез идеите. Духът на Тодо беше малограмажен и ако копнееше по една още несъществуваща книга, то беше само защото от няколко години се беше вманиачил да подрива позициите на доктор Басас в тяхната катедра и в университета, а най-добрият начин беше да се създават нови идоли в която и да било специалност. Ако не беше ти, щях да се чувствам даже поласкан да бъда използван в борбите за власт на другите. Цигулката принадлежи на семейството, Сара. Не мога да причиня това на баща си. Той умря заради тази цигулка, а сега ти искаш да я подаря на един непознат, който твърди, че е негова? И ако не разбираш това, то е, защото на тема „евреи“ ти не искаш да чуеш никакви доводи. Оставяш се да те мамят гангстери като Тито и господин Беренгер. Елой, Елой, ламà савахтани?456.

Хрумна му изведнъж в празния кабинет. Или, по-точно, изведнъж се реши. Вероятно се дължеше на еуфорията от почти завършената книга. Набра един номер и зачака търпеливо, като си мислеше дано да е там, дано да е там, дано да е там, защото иначе... Погледна часовника – беше почти един часът. Сигурно ще ги завари на обяд.

– Да?

– Макс, аз съм, Адриа.

– Кажи.

– Може ли да се обади?

Леко колебание.

– Нека видя. Един момент.

Значи беше там! Не беше избягала в Париж, в Huitième Arrondissement, нито беше заминала за Израел. Моята Сара още беше в Кадакес. Моята Сара не беше пожелала да замине твърде далеч... Оттатък апарата – тишина. Не се чуха стъпки, нито дочу шепот от разговор. Минаха не знам колко предълги секунди. Отново се чу гласът на Макс.

– Виж, казва да... Много съжалявам... Казва да те попитам дали си върнал цигулката.

– Не съм, но искам да говоря за това.

– Само че... Тогава казва... казва, че не иска да говори.

Адриа стискаше здраво телефона. Изведнъж гърлото му пресъхна. Не намираше думи. Сякаш отгатнал това, Макс каза съжалявам, Адриа. Много съжалявам.

– Благодаря, Макс.

И затвори телефона точно когато вратата на кабинета се отвори. Лаура се учуди, че го вижда тук. Мълчаливо отиде до бюрото си и няколко минути преглеждаше чекмеджетата. Адриа почти не беше помръднал, загледан в празното пространство – все още чуваше деликатните думи на Сариния брат, прозвучали като смъртна присъда. След известно време въздъхна силно и погледна Лаура.

– Добре ли си? – попита тя, прибирайки едни много дебели папки, каквито винаги мъкнеше нагоре-надолу.

– Разбира се. Каня те на обяд.

Не знам защо казах това. Не беше някакво отмъщение. Струва ми се, че просто исках да покажа на Лаура и на целия свят, че няма нищо страшно, че всичко е под контрол.

454 Става дума за терористичния акт, извършен на 19 април 1995 г. от американския ветеран от войната в Персийския залив Тимъти Маквей, който взривява кола бомба пред федерална сграда в Оклахома Сити. – Б. р.

455 Къде си (лат.). – Б. пр.

456 Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? – последните думи, произнесени от Иисус Христос на кръста (Марк. 15:34). – Б. пр.