Изповядвам

* * *

Оставаше един месец до откриването на изложбата в „Артипелаг“ и аз, преди да се върна към Вико, Люл и Бърлин, бях минал от Пушкин и Белински към Хобс с неговата зловеща представа за човешката природа, винаги склонна към злото. И преглеждайки едно-друго, стигнах до неговия превод на „Илиадата“, който прочетох в едно изящно издание от средата на XIX век. Да, нещастието.

Томас Хобс се опитваше да ме убеди, че трябва да избирам между свобода и ред, защото иначе ще дойде вълкът, който толкова пъти съм откривал в човешката природа, когато анализирам историята или познатите си. Чух превъртането на ключа в бравата, вратата се затвори безшумно, но не беше вълкът на Хобс, а тихите стъпки на Сара, която влезе в кабинета и няколко секунди остана неподвижна и мълчалива. Вдигнах поглед и веднага разбрах, че имаме проблем. Сара седна на дивана, зад който аз бях шпионирал толкова тайни заедно с Карсън и Черния орел. Беше й трудно да започне да говори. Ясно се виждаше, че търси подходящите думи, и Адриа свали очилата за четене и за да й помогне, попита Сара, какво има?

Сара стана, отиде до шкафа с инструментите и извади Виал. Сложи го на бюрото за четене доста демонстративно, почти закривайки горкия Хобс, който нямаше никаква вина.

– Откъде си я взел?

– Баща ми я е купил. – Пауза на недоверие. – Нали ти показах документа за покупка. Защо?

– Откъде я е взел баща ти?

– Това е Виал, единствената сториони, която има собствено име.

Сара мълчеше, готова да слуша. А Гийом-Франсоа Виал направи крачка напред от тъмнината, за да може пътникът в колата да го види. Кочияшът спря конете точно пред него. Вратата се отвори и мосю Виал се качи в колата.

– Добър вечер – каза Лагит.

– Вече може да ми я дадете, мосю Лагит. Вуйчо ми е съгласен с цената.

Лагит се засмя вътрешно, горд със своя нюх. Толкова дни се беше пържил на слънцето в Кремона, но си е струвало. За да е сигурен:

– Говорим за пет хиляди флорина.

– Говорим за пет хиляди флорина – успокои го мосю Виал.

– Утре ще държите в ръцете си цигулката на прочутия Лоренцо Сториони.

– Не се опитвайте да ме заблуждавате, Сториони не е прочут.

– В Италия, в Неапол, във Флоренция... се говори само за него.

– А в Кремона?

– Братята Страдивари не са никак доволни от появата на тази нова работилница.

– Това вече си ми го разказвал... – Сара, нетърпелива, права, като строгата учителка, която чака извинението на едно непохватно дете.

Но Адриа, сякаш не се отнасяше за него, каза mon cher tonton!... – издекламира, като влетя в салона на следващия ден рано сутринта. Жан-Мари Льоклер не благоволи да вдигне глава; наблюдаваше пламъците в камината. – Мon cher tonton – повтори Гийом-Франсоа Виал с поспаднало въодушевление.

Льоклер се полуизвърна. Без да го погледне в очите, го попита дали носи цигулката. Виал я сложи на масата. Пръстите на Льоклер веднага се втурнаха към инструмента. От една картина на стената изникна слуга с месест нос и с лък в ръка и Льоклер известно време изследва звуковите възможности на тази сториони с фрагменти от три свои сонати.

– Много е хубава – каза, когато свърши. – Колко ти струва?

– Хау.

– Десет хиляди флорина плюс възнаграждение от петстотин монети, което ще ми дадете, задето съм ви намерил това съкровище.

– Ей, хау!

С властен жест Льоклер заповяда на слугите да излязат. Сложи ръка на рамото на своя племенник и се усмихна. А аз чух как сухата плюнка на шериф Карсън се разплесква на земята, но не обърнах внимание.

– Какъв мръсник си. Не знам на кого си се метнал такъв, скапан кучи син. На горката ти майка, което не вярвам, или на оня жалък негодник, баща ти. Крадец, измамник.

– Защо? Нали аз... – Фехтовка с погледи. – Доб­ре, мога да се откажа от възнаграждението.

– Мислиш ли, че след като толкова години си ми тровил живота, ще ти се доверя?

– Тогава защо ми възложихте да...

– За да те изпитам, глупако крастав. Този път няма да отървеш затвора. – След няколко секунди за по-голям ефект: – Да знаеш само как чаках този момент.

– Хау, Адриа, губиш посоката! Погледни лицето й!

– Винаги сте искали да ме погубите, tonton Жан. Завиждате ми.

– Момче, спри се. Слушай Черния орел! Всичко това тя вече го знае. Разказвал си й го.

Жан-Мари Льоклер погледна Карсън учудено и го посочи:

– Един каубой не може да разговаря с мен. Торба с бълхи!

– Е, е... Аз на вас нищо не съм ви казал. И зас­лужавам уважение.

– Вървете да пасете и двамата, ти и твоят приятел с пера на главата, който прилича на пуяк.

– Хау.

– Какво хау? – Льоклер, крайно раздразнен.

– Вместо да завързвате нови приятелства, по-добре да продължите спора с вашия племенник, преди слънцето да залезе зад планината на запад.

Льоклер погледна малко объркан Гийом Виал. Трябваше да направи усилие, за да се съсредоточи; посочи го:

– За какво смяташ, че мога да ти завиждам, нещастен въшльо?

Виал, почервенял като рак, стоеше объркан и не знаеше какво да отговори.

– По-добре да не навлизаме в подробности – каза колкото да не мълчи.

Льоклер го гледаше презрително.

– Аз нямам нищо против да навлезем в подробности. Външен вид? Ръст? Общителност? Чар? Талант? Морал?

– Разговорът приключи, tonton Жан.

– Ще приключи, когато аз кажа. Интелигентност? Култура? Богатство? Здраве?

Льоклер взе цигулката и импровизира едно пицикато. Разгледа я респектиран.

– Адриа.

– Какво?

Сара седна пред мен. Чух как шериф Карсън тихо казва внимавай, момченце, това е сериозно; и после не ми казвай, че не сме те предупредили. Ти ме погледна в очите:

– Казвам ти, че това вече го знам. Отдавна си ми го разказал!

– Да, да, Льоклер каза цигулката е хубава, но изобщо не ме интересува, разбираш ли? Исках само да те пратя в затвора.

– Лош вуйчо сте.

– А ти си мръсник, когото най-после успях да изоблича.

– След толкова много битки храбрият воин се е побъркал. – Суха плюнка подкрепи заключението на смелия вожд арапахо.

Льоклер дръпна камбанката и слугата с месестия нос влезе през вратата в дъното.

– Съобщи на комисаря. Вече може да дойде. – Към племенника си: – Седни, ще почакаме мосю Бежар.

Не успяха да седнат. Вместо да седне, Гийом-Франсоа Виал отиде до камината, сграбчи ръжена и го заби в главата на своя любим tonton. Жан-Мари Льоклер, известен като l’Aîné, не можа да каже нищо. Строполи се на земята, без да изохка, с ръжена, забит в главата му. Капки кръв изпръскаха дървения калъф на цигулката. Виал, дишайки тежко, избърса чистите си ръце в палтото и каза да знаеш само как очаквах този момент, tonton Жан. Огледа се, взе цигулката, прибра я в изцапания калъф и излезе през балкона, който гледаше към терасата. Както бягаше посред бял ден, си каза, че след някой и друг ден, когато се успокоят духовете, ще трябва да направи едно не съвсем приятелско посещение на бъбривия Лагит. А баща ми я е купил много преди аз да се родя, от някой си Саверио Фаленями, законен собственик на инструмента.

Мълчание. Аз, за нещастие, нямах какво повече да кажа. Тоест нямах никакъв интерес да казвам нещо повече. Сара стана.

– Баща ти я е купил през хиляда деветстотин четирийсет и пета година.

– Откъде знаеш?

– И я е купил от един беглец.

– От някой си Фаленями.

– Който е бил беглец. И сигурно не се е казвал Фаленями.

– Не знам това. – Струва ми се, че отдалече се виждаше, че лъжа.

– А аз знам. – С ръце на хълбоците, наведена към мен: – Бил е нацист, баварец, трябвало е да бяга и благодарение на парите на баща ти е успял да изчезне.

Една лъжа или една полуистина, или няколко лъжи, навързани смислено, което ги прави правдоподобни, могат да се поддържат известно време. Дори дълго време. Но никога не могат да траят цял живот, защото има неписан закон, според който за всяко нещо настъпва часът на истината.

– Откъде знаеш всичко това? – опитвах се да не изглеждам победен, а изненадан.

Мълчание. Тя – като статуя, ледена, властна, внушителна. Понеже мълчеше, продължих да говоря почти в отчаяние:

– Един нацист? Ами тогава е по-добре да е у нас, отколкото у нациста, нали?

– Този нацист я е конфискувал от едно белгийс­ко или холандско семейство, което е проявило лошия вкус да се отбие в Аушвиц-Биркенау.

– Откъде знаеш?

Откъде знаеше това, Сара... Как узна това, което само аз знаех, защото баща ми го беше написал на арамейски на един лист, който със сигурност съм прочел само аз?

– Трябва да я върнеш.

– На кого?

– На собствениците й.

– Нейният собственик съм аз. Ние сме.

– Мен не ме замесвай. Трябва да я върнеш на истинските й собственици.

– Не ги познавам. Холандци ли казваш?

– Или белгийци.

– Точна следа. Изтъпанчвам се в Амстердам с цигулката в ръка и питам наред ваша ли е, dames en heren432?

– Не ставай циничен.

Не знаех какво да отговоря. Какво можех да кажа, след като винаги се бях страхувал, че този ден все някога ще настъпи. Без да знам как точно, но че накрая ще се случи това, което сега преживявах: аз седя, с очилата в ръка, с моята сториони на бюрото, а Сара, с ръце на хълбоците, ми казва ами тогава разследвай. По света има детективи. Или да отидем в някой център за връщане на разграбеното имущество. Сигурна съм, че има десетки еврейски организации, които могат да ни помогнат.

– Още при първата стъпка, която направиш, домът ни ще се напълни с използвачи.

– А може да дойдат собствениците.

– Говорим за нещо, случило се преди петдесет години, нали?

– Собствениците на инструмента имат преки или непреки наследници.

– На които може би не им дреме за цигулката.

– Питал ли си ги?

Постепенно гласът ти започна да става дрезгав и аз се чувствах нападнат и обиден, защото дрезгавината в гласа ти ме обвиняваше в нещо, за което досега не бях се чувствал виновен: ужасното прегрешение, че съм син на баща си. Освен това се променяше тембърът, ставаше по-остър, както винаги, когато говореше за твоето семейство или за Шоата или когато ставаше дума за чичо Хаим.

– Няма да си мръдна пръста, преди да се уверя, че това, което казваш, е истина. Къде си го научила?

Вече от половин час Тито Карбонел беше на волана на колата, паркирана на ъгъла. Видя как вуйчо му излезе, с оголеното теме, с чанта в ръка, и тръгна по улица „Валенсия“ в посока към университета. Тито престана да барабани с пръсти по волана. Гласът, идващ отзад, каза Ардевол с всеки ден става все по-плешив. Тито не сметна за нужно да направи някакъв коментар, само погледна часовника си. Гласът отзад тъкмо щеше да каже не вярвам да се забави, спокойно, когато един полицай от градската полиция отдаде чест, наведе се, за да говори с шофьора, и каза господа, не може да стоите тук.

– Вижте, ей сега ще излезе човекът, когото... Ето го – му хрумна да каже.

Тито слезе от колата, а полицаят се разсея, защото един камион на „Кока-кола“, се опитваше да разтоварва, след като беше навлязъл половин метър в платното на улица „Люриа“. Тито влезе отново в колата, а когато видя да излиза Катерина, каза с весел глас онази е прочутата Катерина Фаргес. Гласът отзад не отговори. Още четири минути, докато Сара излезе на улицата и погледна вляво и вдясно. Погледна към ъгъла и с бързи, решителни крачки отиде до колата.

– Качете се, че не ни дават да стоим тук – каза Тито, сочейки с глава задната врата. Тя се поколеба миг-два, после се качи в колата отзад, сякаш беше такси.

– Добър ден – каза гласът.

Сара видя един стар човек, много слаб, скрит зад тъмен шлифер, гледаше я с интерес. Потупа леко с длан празното място, за да я покани да седне до него.

– Значи, вие сте известната Сара Волтес-Епстейн.

Сара седна в момента, когато Тито подкара колата. Като минаваха покрай полицая, шофьорът благодари с жест и се включи в движението нагоре по „Люриа“.

– Къде отиваме? – попита тя с леко уплашен глас.

– Не се безпокойте, на едно място, където може да се говори спокойно.

Мястото, където можеше да се говори спокойно, беше един луксозен бар на булевард „Диагонал“. Бяха им запазили маса в едно изолирано кътче. Седнаха и няколко секунди тримата се гледаха мълчаливо.

– Това е господин Беренгер – каза Тито, сочейки стария сух мъж.

Той поздрави, навеждайки леко глава. Тогава Тито й обясни, че преди известно време той лично беше установил, че у тях има една цигулка сториони на име Виал...

– Може ли да знам как сте установили?

– ...която е много ценна и която, за съжаление, е била открадната преди повече от петдесет години от законните й притежатели...

– Притежателят й е господин Адриа Ардевол.

– ...а работата е там, че от десет години нейният законен собственик я търси, и, както изглежда, най-после сме я намерили...

– И сега аз трябва да ви вярвам.

– ...и вече знаем, че този инструмент е купен от неговия законен собственик на петнайсети февруари хиляда деветстотин трийсет и осма година в град Антверпен. Тогава е бил оценен много по-нис­ко от реалната му стойност. После са го откраднали. Конфискували. Законният собственик е преобърнал света, за да го намери, а след това няколко години е обмислял как да постъпи и сега, види се, се е решил да го изиска.

– Е, тогава да си го изиска по съдебен ред. И да докаже, че е истина тази толкова странна история.

– Има някои правни проблеми. Не искам да ви уморявам.

– Никак не съм уморена.

– Не искам да ви отегчавам.

– Аха. А как е попаднала в ръцете на съпруга ми?

– Господин Адриа Ардевол не ви е съпруг. Но ако желаете, мога да ви разкажа как е попаднала в ръцете на господин Адриа Ардевол.

– Моят съпруг има документ за собственост на инструмента.

– Вие виждали ли сте го?

– Да.

– Значи е фалшив.

– А защо трябва да ви вярвам?

– Кой беше собственикът според този документ?

– Как искате да си спомням? Показвал ми го е много отдавна.

– Всичко това е пълна безсмислица – каза Адриа, без да гледа Сара. Инстинктивно погали цигулката, но дръпна ръката си, сякаш го удари ток.

Бях много малък, но баща ми ме заведе в кабинета така, като че ставаше дума за някаква тайна, макар да нямаше никой друг вкъщи. И ми каза разгледай внимателно тази цигулка. Виал беше върху бюрото. Доближи до нея настолната лупа и ми нареди да гледам. Бръкнах в джоба и шериф Карсън ми каза внимавай, дете, това трябва да е нещо важ­но. Дръп­нах ръката си, сякаш пареше, и разгледах цигулката под лупата. Цигулката, следите от пилене, малките драскотини. Мъничка пукнатина на горната страна. И околниците433, може би недостъчно лакирани...

– Всичко това, което виждаш, е нейната история.

Спомних си, че и друг път ми беше разказвал подобни неща за цигулката. Затова никак не се изненадах, като чух хау, това ми е познато. И затова отговорих на баща си да, нейната история. А какво искаш да ми кажеш?

– Че нейната история е свързана с много къщи и много хора, които никога няма да познаваме. Помисли си, от millesеttecentosessantaquattro434 до днес са минали...

– Ммм... Vediamo… Centonovantatrè anni.435

– Точно така. Виждам, че си ме разбрал.

– Не, татко.

– Аз преди осем месеца бях започнал да уча...

– Uno.436

– Uno.

– Due.

– Due.

– Tre.

– Tre.

– Quattro.

– Quattro.

– Cinque.

– Cinque.

– Sei.

– Sei.

– Sette.

– Sette.

– Otto.

– Octo.

– Otttto!

– Otttto!

– Bravissimo!

– ...защото италианският сам се учи и трябват само няколко урока, повярвай.

– Ама Феликс... Детето вече учи френски, немски, английски...

– Signor Симоне е много добър учител. За една година моят син ще се научи да чете Петрарка и няма какво да говорим повече.

Посочи ме, за да не остане никакво съмнение:

– Предупреден си, от утре започваш италиански.

Сега, пред цигулката, като чу как казвам сentonovantatrè anni, баща ми не можа да скрие чувството си на гордост, а това, признавам, ме накара да се почувствам напълно удовлетворен и възнаграден. И като посочи с една ръка инструмента, а другата сложи на рамото ми, каза сега е моя. Минала е през много места, но сега е моя. И ще бъде твоя. Ще бъде на твоите деца. На моите внуци. Ще бъде на нашите правнуци, защото никога няма да напусне семейството. Закълни ми се.

Питам се как мога да се закълна от името на още неродените. Но знам, че се заклех и от мое име. И всеки път, когато взимам Виал, си спомням тази клетва. Само след няколко месеца убиха баща ми по моя вина. И стигнах до заключението, че се случи по вина на цигулката.

– Господин Беренгер – каза Адриа, като я гледаше укорително – е бивш служител в магазина. Скара се с баща ми и с майка ми. И с мен. Той е измамник, не знаеш ли?

– Сигурна съм, че е лош човек и ти желае злото. Но знае прекрасно как баща ти е купил цигулката, бил е там.

– А въпросният Алберт Карбонел ми е далечен роднина, който иска да му викат Тито и сега върти магазина. Не ти ли прилича на заговор?

– Ако това, което твърдят, е вярно, все ми е едно дали има заговор. Ето адреса на собственика. Трябва само да се свържеш с него и така ние с теб ще бъдем наясно.

– Това е капан! Собственикът, който ще ни посочат тия двамата, явно е техен съучастник. Просто искат да си присвоят цигулката, не разбираш ли?

– Не.

– Как може да си толкова сляпа?

Струва ми се, че тези думи те засегнаха, но аз бях убеден, че зад действията на господин Беренгер не може да има нищо невинно.

Подаде му сгънато листче. Адриа го взе, но не го разгъна. Подържа го в ръка доста време и накрая го сложи на бюрото.

– Матиас Алпартс – каза тя.

– А?

– Името, което ти не искаш да прочетеш.

– Не е вярно. Собственицата се казва Нече де Бук – казах ядосан.

Така ме сгащи, сякаш бях петгодишно момченце. Погледнах листчето, където пишеше Матиас Алпартс, и отново го сложих на бюрото.

– Всичко това е абсурдно – каза Адриа след дълга пауза.

– Сега можеш да поправиш стореното зло, но ти не искаш.

Сара излезе от кабинета и никога повече не те чух да се смееш.

432 Дами и господа (нидерл.). – Б. пр.

433 Околници или царги – страничните ленти от дърво, съединяващи горната и долната дъска на цигулката. – Б. р.

434 Хиляда седемстотин шейсет и четвърта година (ит.). – Б. пр.

435 Значи... Сто деветдесет и три години (ит.). – Б. пр.

436 Тук и по-нататък – числата от едно до осем на италиански. – Б. пр.