Изповядвам

* * *

На 7 януари доктор Феликс Ардевол отсъстваше от къщи, защото имаше среща с един свой колега португалец, който минавал през Барселона.

– Къде?

Доктор Ардевол каза на Адриа, че когато се върне, иска да види цялата стая подредена, защото на другия ден свършваше ваканцията, после погледна жена си.

– Какво каза? – Употреби строгия тон на учител, какъвто не беше, като си слагаше шапката. Тя преглътна като ученичка, каквато не беше. Но повтори въпроса:

– Къде ще се срещнеш с Пинейро?

Лола Чика тъкмо влизаше в столовата, но като забеляза тежката обстановка, се върна в кухнята. Феликс Ардевол изчака три-четири секунди, които на нея й се сториха унизителни, а на Адриа дадоха възможност да гледа ту баща си, ту майка си и да схване, че нещо става.

– А защо искаш да знаеш?

– Добре, добре... Нищо не съм казала.

Майка отиде към вътрешността на апартамента, без да го целуне, както възнамеряваше. Преди да стигне в дъното на коридора, на територията на госпожа Анжелета, го чу да казва ще се срещнем в Атенеума – и натъртвайки, – ако нямаш нищо против. И като наказание за това необичайно любопитство, с укор в гласа:

– И не знам в колко часа ще се върна.

Влезе в кабинета и веднага излезе. Чухме как вратата на апартамента се отваря и как се захлопва отвън, може би по-силно от обикновено. И тишината след това. А Адриа – ужасен, защото баща ми взе цигулката, ах, боже мой, баща ми взе цигулката. Калъфа на цигулката, с учебната цигулка вътре. Като автомат, на бойна нога, Адриа изчака удобния момент и влезе в кабинета като крадец, като Господ ще вляза в твоя дом, и молейки се на Бога, който не съществува, да не хрумне на майка му да влезе точно в този момент, измърмори шест едно пет четири две осем и отвори сейфа: моята цигулка я нямаше, идеше ми да умра. Тогава върнах всичко на място и след това се затворих в стаята си да чакам баща ми да се върне вбесен и да крещи кой се е опитал да ме прецака? Кой има достъп до сейфа, а? А? Лола Чика?

– Ама как, аз...

– Карме?

– За бога, Феликс.

И тогава ще ме погледне и ще каже: Адриа? И аз ще трябва да започна да лъжа непохватно, както винаги, и баща ми ще се досети за всичко. Макар че ще бъда на две крачки от него, ще ми крещи, сякаш ми говори от улица „Брук“, и ще ми каже я ела тук, а тъй като аз няма да мръдна, той, крещейки още по-силно, ще каже казвам ти да дойдеш тук! Горкият Адриа ще отиде с наведена глава и ще се прави на невинен, изобщо ще стане лошо, много лошо. Но вместо това звънна телефонът и майка му влезе в стаята и му каза баща ти... Виж сега... Сине... На баща ти... А той: какво. Какво му се е случило? А тя: ами... отишъл е на небето. А на него му хрумна да отговори, че небето не съществува.

– Баща ти е умрял.

Тогава първото чувство беше на облекчение, защото, ако е умрял, значи вече няма да ми се кара. После си казах, че е грях да си мисля така. И че даже небето да не съществува, аз ще се чувствам като един жалък грешник, защото знаех със сигурност, че баща ми е умрял по моя вина.