Изповядвам

* * *

– Ммм... Чудесен е. Английският чай винаги има различен вкус. Не намирате ли?

– Знаех, че ще ти хареса. Само че не се прави на ударен.

– Аз?

– Да. Кога си ходил при Исая Бърлин?

– При кого?

– При Исая Бърлин.

– Кой е той?

– „Властта на идеите“. „За свободата“. „Руски мислители“.

– Но какво говориш? – към Сара: – Какво му става на Адриа? – Към двамата, вдигнал чашата, повтори: – Чаят е прекрасен. – И се почеса по главата.

– „Таралежът и лисицата“426 – Адриа направи отстъпка за широката публика.

– Господи, ама хич не си добре. – Към Сара: – Отдавна ли е така?

– Исая Бърлин ми каза, че ти си му дал да прочете „Естетическата воля“.

– Ама какво говориш?

– Бернат, какво става?

Адриа погледна към Сара, която беше много заета да поднася още чай, макар че никой не беше поискал.

– Сара, какво става?

– А?

– Криете нещо от мен... – Изведнъж си спомни: – Ти и още един тип, много нисичък . „Една странна двойка“, така ви описа Бърлин. Кой беше другият?

– Значи, този нещастник съвсем се е побъркал. Ако искаш да знаеш, никога не съм бил в Оксфорд.

Мълчание. Нямаше камина, нямаше и часовник на поставка, за да чуем тиктакането му. Но се чувстваше лекият бриз, който идеше от картината на стената, и слънцето още осветяваше камбанарията на „Санта Мария де Жери“ в столовата. И ромоленето на реката, която се спускаше от Бургал. Изведнъж Адриа посочи Бернат и спокойно, подражавайки на шериф Карсън, каза:

– Издаде се, момченце.

– Аз?

– Не знаеш кой е Бърлин, никога не си чувал за него, но се оказва, че знаеш, че живее в Оксфорд.

Бернат погледна към Сара, но тя отбягна погледа му. Адриа изгледа и двамата и каза tu quoque, Сара?

– Тя quoque – предаде се Бернат. С наведена глава каза струва ми се, че пропуснах да ти спомена една малка подробност.

– Хайде. Слушам.

– Всичко започна преди... – Бернат погледна Сара – преди пет или шест години?

– Седем и половина.

– Да. Аз с годините... съм много... Преди седем години и половина.

Веднага щом тя дойде в бара, сложи пред нея един екземпляр от немското издание на „Естетичес­ката воля“. Тя погледна книгата, погледна Бернат, отмести книгата, направи знак, че не знае за какво става дума, и седна.

– Какво желае госпожата? – малко сервилна усмивка на плешив сервитьор, появил се от тъмното.

– Две води – каза нетърпеливо Бернат. И келнерът си тръгна, без да скрива раздразнението си от тоя мъж, само процеди през зъби колкото по-висок, толкова по-нахален, както казваше баща му. Бернат продължи:

– Имам една идея. Искам да се посъветвам с теб, но трябва да се закълнеш, че няма да кажеш нито дума на Адриа.

Преговори: как искаш да се закълна за нещо, което не знам. Ама той не трябва да знае. Съгласна съм, но първо ми кажи за какво става дума, за да мога да се закълна в каквото трябва. Ами за една лудост. Още една причина да не се заклевам, освен ако не става дума за някоя голяма лудост, за която си заслужава. Да, именно, голяма лудост, за която си заслужава. Боже мой, Бернат. Имам нужда от твоята помощ, Сага.

– Не се казвам Сага. – Нацупено: – Казвам се Сагга.

– О, извинявай.

След тези пазарлъци стигнаха до заключението, че клетвата на Сара ще бъде временна и тя ще може да я оттегли, ако идеята се окаже толкова безумна, че няма накъде.

– Ти ми каза, че твоето семейство познава Исая Бърлин. Това така ли е?

– Ами да... Неговата жена е... струва ми се, далечна роднина на едни братовчеди Епстейн.

– Има ли начин да... Да ме свържеш с него?

– Какво искаш да правиш?

– Да му занеса тази книга да я прочете.

– Виж какво, хората не...

– Сигурно ще му хареса.

– Ти си луд. Как искаш да прочете нещо си от някакъв непознат, който...

– Нали ти казах, че е лудост – прекъсна я той. – Но искам да опитам.

Сара се замисли. Представям си как леко се наб­ръчква челото ти, когато се замисляш, любима. И те виждам седнала на масата на не знам кой бар, загледана в Бернат Побъркания, без да вярваш на думите му. И виждам как му казваш чакай и прелистваш тефтерчето, намираш телефона на tante Шантал, обаждаш се от телефона на бара, който работи с жетони; Бернат беше поискал от сервитьора цяла шепа жетони и те започнаха да падат, когато тя казваше allô, ma chère tante, ça marche bien? (...) Оui. (…) Oui. (…..) Aoui. (…….) Aaooui.427 (………..), а Бернат, невъзмутим, слага още жетони в телефона и иска още от сервитьора, властно, това е спешен случай, и оставя банкнота от сто песети на бара като гаранция, а Сара продължава да казва Oui. (…………...) Oui. (…………….) Aoui. (…………………….), накрая сервитьорът каза finito428, какво си мисли, той да не е Телефоника, няма повече жетони и тогава Сара бързо попита леля си за семейство Бърлин и взе припряно да записва разни неща в тефтера си, като повтаряше oui, oui, ouiii!..., а накрая, когато й благодареше, ma chère tante, вашата помощ, телефонът каза щрак и прекъсна поради липса на жетони и тя остана с неловкото чувство, че не се е сбогувала със своята chère tante Шантал.

– Какво ти каза?

– Че може да се опита да говори с Алин.

– Коя е Алин?

– Жената на Бърлин. – Сара погледна записаното с нечетлив почерк: – Алин Елизабет Ивон дьо Гюнзбург.

– Много добре. Вече го знаем!

– Да, имаме връзката. Сега остава...

Бернат й грабна тефтерчето от ръцете:

– Как каза, че се казва?

Тя си го взе обратно и погледна:

– Алин Елизабет Ивон дьо Гюнзбург.

– Гюнзбург?

– Да, какво? Това семейство е много... Наполовина руснаци, наполовина французи. Барони и тем подобни. Тия са истински богати.

– Господи, егати какво става.

– Шт, не псувай.

Бернат те целуна два, три или четири пъти, струва ми се, че винаги е бил малко влюбен в теб. Казвам ти го сега, когато вече не ми противоречиш, за да го знаеш, мисля, че всички мъже се влюбваха малко в теб. Аз се влюбих до уши.

– Но Адриа трябва да знае за това!

– Не. Нали ти казах, че е голяма лудост.

– Голяма лудост е, но той трябва да знае.

– Не.

– Защо не?

– Това е подарък от мен. Струва ми се, че е по-ценен, ако никога не разбере за това.

– Но ако не разбере, никога няма да може да ти благодари.

Изглежда, че точно тогава в един ъгъл на бара сервитьорът се усмихна скришом, като видя как мъжът каза малко по-високо разговорът приключи, госпожо Волтес-Епстейн. Аз искам така да бъде. Можеш ли да се закълнеш?

След няколко секунди напрегнато мълчание мъжът умоляващо коленичи пред госпожата. Тогава елегантната дама сведе очи и каза:

– Заклевам се, Бернат.

Сервитьорът се почеса по голото теме и заключи, че влюбените винаги стават за смях. Ако можеха да се видят с моите очи... Разбира се, жената е хубавица ненагледна, дума да няма. И аз съм готов да се правя на шут заради нея.

426 Широко известно есе на Бърлин, посветено на Лев Толстой. – Б. р.

427 Ало, скъпа лельо, добре ли сте? Да. Да. Дда. Ддда (фр.). – Б. пр.

428 Край (ит.). – Б. пр.