Изповядвам

* * *

Трульолс влезе в cinquantaquattro с количката за чистене. Хвана инвалидния стол и закара Адриа в ъгъла, за да не пречи.

– Здравей, съкровище. – Разглеждайки пода на стаята: – Къде ли е този нескопосник?

– Здравей, Уилсон.

– Ама как може така да мърляш!

Жената взе да мие там, където се беше разляла супата с грис, и каза да видим дали ще трябва да те научим да не правиш свинщини, а Адриа я погледна уплашен. С парцала Трульолс стигна до стола, откъдето Адриа я наблюдаваше, готов да се разплаче заради смъмрянето. Тогава тя му разкопча горното копче на ризата и се видя верижката с медальона– така беше направила Даниела преди повече от четирийсет години.

– Хубав е.

– Да. Мой е.

– Не, мой е.

– А. – Малко объркан, без аргументи.

– Ще ми го върнеш, нали?

Адриа Ардевол погледна жената, без да знае какво да прави. Тя хвърли поглед към вратата, хвана внимателно верижката и я свали през главата на Адриа. Погледна го за секунда и го приб­ра в джоба на престилката.

– Благодаря, хубавецо.

– Моля.