Изповядвам

* * *

Доктор Буден започна да плаче чак на третата година в затвора, където излежаваше петгодишна присъда, защото по някакво чудо, станало в последния момент, никой не беше го свързал с Аушвиц-Биркенау. Беше от малкото затворници, които дотогава нямаха никакво свиждане, защото родителите му бяха убити при бомбардировката на Щутгарт, а той самият не беше пожелал да се праща известие на никой повече или по-малко далечен роднина. И най-малко на роднините от Бебенхаузен. Нямаше нужда от свиждане. Прекарваше деня загледан в стената, особено след като започна да страда от безсъние по няколко нощи подред. Като глътки вкиснато мляко пред очите му се нижеха лицата на всички пациенти, които бяха минали през ръцете му, когато беше подчинен на доктор Фойгт в кабинета за медицински изследвания в Биркенау. Наложи си да си припомни възможно най-голям брой лица, стенания, сълзи и викове от уплаха и прекарваше цели часове неподвижен, седнал пред голата маса.

– Какво?

– Вашата братовчедка Херта Ландау все още настоява да ви посети.

– Казах, че не искам никакви посещения.

– Седи пред затвора и прави гладна стачка. Докато вие не я приемете.

– Не искам никого да виждам.

– Този път се налага. Не искаме скандали на улицата. Името й започна да се появява във вестниците.

– Не можете да ме задължите.

– Можем и още как. Вие двамата, хванете го под мишниците и да приключим най-сетне с цирка, който разиграва оная побъркана.

Настаниха доктор Буден в залата за свиждане. Накараха го да седне срещу трима неподвижни австралийски войници. Докторът трябваше да почака пет много дълги минути, докато се отвори вратата; въведоха остарялата Херта и тя тръгна бавно към масата. Буден сведе очи. Жената застана пред него, разделяше ги само масата, широка три педи. Не седна. Само каза от името на Лотар и от мен. Тогава Буден вдигна очи и в този момент Херта Ландау, както се беше навела към него, плю в лицето му. Без да добави нищо повече, направи кръгом и излезе с малко по-бодра крачка, сякаш беше свалила няколко години от плещите си. Доктор Буден не избърса лицето си. Остана известно време загледан в празното, докато не чу дрезгав глас да казва изведете го, а на него му се счу изхвърлете тази мърша. И отново сам в килията; отново споменът за лицата на пациентите, като глътка вкиснато мляко в устата. На всички пациенти. Като се почне от тринайсетте, подложени на експеримента за внезапна декомпресия, плюс големия брой на отхвърлилите присадени тъкани и умрели от инфекции, и се стигне до групата деца, върху които трябваше да се изпробва евентуалното благотворно въздействие на помадата Бауер. Със сигурност лицето, което най-често му се явяваше, беше на малката фламандка, която питаше waarom и не разбираше защо се причинява толкова много болка. И тогава доби навика, когато сяда на голата маса, сякаш беше някакво свещенодействие, да постила един мръсен парцал с лошо изрязани разнищени краища, с едва забележими сини и бели каренца; гледаше го втренчено, без да мигне, докато имаше сили. А празнотата, която чувстваше у себе си, беше толкова голяма, че все още не можеше да да се отпусне да плаче.

След като няколко месеца повтаряше всеки ден, сутрин и вечер, едни и същи движения, приблизително през третата година в затвора съзнанието му постепенно взе да става пропускливо: освен стенанията, писъците, плача и сълзите от ужас, започна да си спомня миризмата на всяко лице. И настъпи моментът, когато през нощта вече не можеше да спи, както петимата латвийци, които бяха успели да държат будни в продължение на двайсет и два дена, докато не умряха от изтощение, с изскочили от орбитите очи, втренчени в лампата. И една нощ взе да рони сълзи. Конрад Буден не беше плакал, откакто на шестнайсет години Зигрид го беше изгледала с пълно презрение в отговор на предложението му да излизат заедно. Бавни сълзи, сякаш бяха прекалено гъсти, или може би нерешителни, след като толкова време не бяха бликали. Беше минал един час и още продължаваха да текат бавно. А когато навън розовите пръсти на зората оцветяваха тъмното небе, избухна в безкраен плач и душата му питаше waarom, как е възможно, warum, как не ми дойде на ум да заплача пред тези тъжни очички, warum, mein Gott373.

– Всяко произведение на изкуството е безкрайна самота, казва Рилке.

Трийсет и седемте студенти го погледнаха мълчаливо. Професор Адриа Ардевол стана, слезе от катедрата и изкачи няколко стъпала между редиците столове. Няма ли какво да кажете? – попита.

Не, никой нямаше какво да каже. Моите студенти нямат какво да кажат, когато ги предизвиквам с твърдения като това, че всяко произведение на изкуството е безкрайна самота. А ако им кажа, че произведението на изкуството е загадка, която никакъв разум не може да постигне?

– Произведението на изкуството е загадка, която никакъв разум не може да постигне.

В своята разходка беше стигнал до средата на аудиторията. Няколко глави се обърнаха, за да го гледат. Десет години след смъртта на Франко студентите бяха загубили импулса, който ги караше да се намесват във всичко – безразборно, безполезно, но пламенно.

– Скритата реалност на нещата и на живота може да бъде донякъде разгадана само с помощта на произведението на изкуството, дори когато то е неразбираемо. – Погледна ги, като се обърна, за да обхване всички с поглед. – В загадъчното стихотворение звучи отгласът на неразрешения конфликт.

Някой вдигна ръка. Момичето с късите коси. Някой беше вдигнал ръка! Може би ще го попита дали тези толкова неразбираеми неща, за които им говореше, влизат в изпита на следващия ден; може би ще поиска разрешение да излезе да пишка. Може би ще го попита дали чрез изкуството можем да вникнем във всичко онова, от което човекът е трябвало да се откаже, за да построи един обективен свят.

Посочи момичето с късите коси и я подкани кажи, кажи.

– За ваш срам, името ви ще бъде запомнено завинаги като на един от онези, които станаха причина за ужаса, който принизи човечеството. – Каза го на английски с манчестърски акцент, формално, без да се интересува дали го разбират. С мръсния си пръст посочи едно място в документа. Буден повдигна вежди.

– Подпишете се тук – каза нетърпеливо сержантът на някакъв измислен немски. – Почука няколко пъти с мръсния пръст, показвайки точното място.

Буден подписа и му върна документа.

– Свободен сте.

Свободен. Щом излезе от затвора, избяга за втори път, отново без ясна цел. Все пак се спря в едно замръзнало селце на брега на Балтийско море, закриляно от скромен картезиански манастир, и прекара зимата, като наблюдаваше огъня в огнището на мълчаливия дом, където го приеха, и вършеше разни работи в този дом и в селото, за да си изкарва прехраната. Говореше малко, защото не искаше да се разбере, че е образован човек, и се погрижи ръцете му на пианист и хирург да загрубеят. В къщата, където беше отседнал, също се говореше малко, защото семейството живееше с болката по своя единствен син Ойген, загинал на руския фронт по време на проклетата война на проклетия Хитлер. Зимата се стори дълга на Буден, бяха го настанили в стаята на непрежалимия син срещу всякаква работа, каквато можеше да върши; престоят му се проточи цели две години, които той прекара, без да разговаря с никого повече от необходимото, сякаш беше един от монасите в съседния картезиански манастир; разхождаше се сам, шибан от режещия вятър, който идваше от Финския залив, плачеше, когато никой не го виждаше, не позволяваше на образите, които го измъчваха, да изчезнат, би било несправедливо, защото в спомена се проявява покаянието. В края на тази зима, продължила две години, се упъти към картезианския манастир в Узедом374 и застанал на колене пред брата вратар, каза, че иска да се изповяда. След известни колебания, породени от тази необичайна молба, му посочиха един отец изповедник, стар човек, свикнал с мълчанието, със сив поглед и с лек литовски акцент, когато решаваше да произнесе повече от три думи наведнъж. От момента, в който започна третият молитвен час, Буден не спести нито една подробност, с наведена глава и монотонен глас. Усещаше как скандализираният поглед на горкия монах пронизва тила му. Прекъсна го само веднъж в първия час от изповедта.

– Католик ли си, сине? – попита.

През следващите четири часа от изповедта не промълви нито дума. По едно време на Буден му се стори, че плаче мълчаливо. Когато би камбаната, за да се съберат монасите за вечерня, изповедникът каза ego te absolvo a peccatis tuis375 с треперещ глас и колебливо направи кръстния знак, мърморейки останалата част от формулата. А след това – мълчание и ехото от камбаната; но каещият се не помръдваше.

– А покаянието, отче?

– Върви в името на... – Не посмя да произнесе Божието име напразно; изкашля се от неудобство и продължи: – Няма покаяние, което да може... Няма покаяние, което... Покай се, сине мой, покай се, сине мой... Покай се. Знаеш ли какво мисля всъщност?

Буден вдигна глава, натъжен но и учуден. Изповедникът беше извърнал леко глава и гледаше втренчено една пукнатина в дървото.

– Какво мислите, отче?

Буден впери очи в пукнатината на дървото – трудно се забелязваше, защото светлината вече намаляваше. Погледна изповедника и внезапно се уплаши. Отче? Отче? И му се стори, че той беше онова литовче, което стенеше и повтаряше Tėve, Tėve! от леглото в дъното. Изповедникът беше мъртъв и вече не можеше да му помогне, колкото и да го умолява. И той започна да се моли за пръв път от много години, беше нещо като измислена молитва, молеше за помощ, каквато не заслужаваше.

– Мен едно стихотворение или една песен ... не ме карат да мисля нищо такова, наистина.

Адриа беше във възторг, защото момичето не го попита дали това влиза в изпита. Даже очите му заблестяха.

– Добре. Какво те карат да мислиш?

– Нищо.

Някой се разсмя. Момичето се обърна, подразнено от смеха.

– Млъкнете! – каза Адриа. Погледна момичето с късата коса, поощрявайки го да продължи.

– Ами... – каза тя – не ме карат да мисля. Събуждат у мен чувства, които не мога да изразя. – Много тихо: – Понякога... – още по-тихо – ме карат да плача.

Този път никой не се засмя. Последвалите три-четири секунди мълчание бяха най-важният момент от този курс. Всичко развали байчото, който отвори вратата, за да обяви, че часът е свършил.

– Изкуството е моето спасение, но не може да бъде спасение за човечеството – обърна се професор Ардевол към байчото, а той затвори вратата, засрамен заради тоя побъркан професор.

373 Защо, Боже мой (нем.). – Б. пр.

374 Остров в Балтийско море. – Б. р.

375 Опрощавам греховете ти (лат.). – Б. пр.