Изповядвам

38

– Вкусиш ли веднъж красотата на изкуството, животът ти се променя. Чуеш ли веднъж как пее хор „Монтеверди“363, животът ти се променя. Видиш ли веднъж отблизо Вермеер, животът ти се променя; чел ли си Пруст, вече не си същият. Само не знам защо е така.

– Напиши го.

– Ние сме случайност.

– Какво?

– Много по-вероятно би било да ни няма, но все пак съществуваме.

– ...

– Поколения наред бесни танци на милиони сперматозоиди, преследващи яйцеклетки, случайни зачатия, смърт, унищожение... и сега ние с теб сме тук, един срещу друг, сякаш не би могло да бъде иначе. Сякаш е можело да съществува само едно родословно дърво.

– Да. Не е ли логично?

– Не. Шибана случайност е.

– Ти пък...

– А това, че ти свириш толкова добре на цигулка, е още по-шибана случайност.

– Съгласен съм. Но... – Мълчание. – От това, което казваш, чак свят ти се завива, ако се позамис­лиш, нали?

– Да. И тогава се стремим да оцелеем в хаоса чрез порядъка в изкуството.

– Напиши това, става ли? – дръзна да каже Бернат, отпивайки от чая.

– Силата на изкуството е в самото произведение на изкуството или по-скоро във въздействието, което упражнява върху човека? Ти как мислиш?

– Че трябва да го напишеш – настоя Сара няколко дни по-късно. – Така ще си изясниш нещата.

– Защо занемявам пред Омир? Защо дъхът ми замира пред Брамсовия квинтет за кларинет?

– Напиши го – веднага му отвърна Бернат. – Ще ми направиш услуга, защото и аз искам да знам това.

– Защо аз, който не съм способен да коленича пред никого, като слушам Пасторалната симфония на Бетовен, съм готов да й се поклоня?

– В „Пасторалната“ е вложен къртовски труд.

– Ти така си мислиш. Знаеш ли откъде идва Бетовен? От четиристотинте симфонии на Хайдн.

– И от четирийсетте и една на Моцарт.

– Така е. Но Бетовен е могъл да напише само девет. Защото почти всичките девет стоят на друго стъпало на морална сложност.

– Морална?

– Морална.

– Напиши го.

– Не можем да разберем художественото произведение, ако не го видим в неговото развитие. – Изми си зъбите и си изплакна устата. Докато се бършеше с кърпата, извика през отворената врата на банята: – Но без искрата на гениалността у човека на изкуството творбата не може да се разгърне.

– Значи силата е у човека – отвърна Сара от леглото, без да крие прозявката си.

– Не знам. Ван дер Вейден, Моне, Пикасо, Барселò364. Това е динамична линия, която започва от пещерите в клисурата Валторта365 и продължава до днес, защото човечеството съществува.

– Напиши го. – Няколко дни по-късно Бернат си допи чая и внимателно сложи чашата върху чинийката. –Хайде!

– Красотата ли?

– Какво?

– Красотата ли е виновна? Какво значи красота?

– Не знам. Но мога да я разпозная. Защо не го напишеш? – повтори Бернат, гледайки го в очите.

– Човекът унищожава човека, но и съчинява „Изгубеният рай“366.

– Да, това е загадка. Трябва да го напишеш.

– Музиката на Франц Шуберт ме пренася в едно по-добро бъдеще. Шуберт е способен с малко изразни средства да каже много неща. Има неизчерпаема мелодична мощ, преливаща от изящество и чар и същевременно пълна с енергия и истина. Шуберт е истината в изкуството и за да се спасим, трябва да се хванем за нея. Удивлявам се, че е бил сифилитик, болнав и беден. Каква власт има този човек? Каква власт има над нас? Аз самият, така както ме виждате, коленича пред изкуството на Шуберт.

– Браво, хер оберщурмфюрер. Интуицията ми подсказваше, че сте чувствителен човек.

Доктор Буден дръпна от цигарата и изпусна тънка струйка дим, като мислено се вслушваше в началото на опус 100 и го пееше с невероятна точност.

– Де да имах вашия слух, хер оберщурмфюрер.

– Няма нищо изключително. Професионален пианист съм.

– Завиждам ви.

– Напразно. Това са толкова часове, прекарани в учене на медицина и музика, че имам чувството, че съм пропуснал много неща от живота.

– Сега ги наваксвате с лихвите, ако ми позволите така да се изразя – каза оберлагерфюрер Хьос, сочейки с разперени ръце наоколо. – Сега вече сте във водовъртежа на живота.

– Да, разбира се. Прекалено неочаквано, зависи как се приема.

Двамата мъже млъкнаха, сякаш се дебнеха. Нак­рая докторът се реши и като гасеше цигарата в пепелника, наведен над масата, каза тихо:

– Защо искахте да ме видите, оберщурмбанфюрер?

Тогава оберлагерфюрер Хьос, също така тихо, сякаш не се доверяваше на стените в дома си, му каза исках да ви говоря за вашия началник.

– Фойгт?

– Аха.

Мълчание. Вероятно преценяваха рисковете. Хьос се осмели да каже нещо като какво мислите за него, така, между нас.

– Ами аз...

– Искам от вас... Изисквам откровеност. Това е заповед, драги оберщурмфюрер.

– Така, между нас... тъпак е.

При тези думи на лицето на Рудолф Хьос се изписа задоволство. Разположи се удобно на стола. И като гледаше в очите доктор Буден, каза, че прави постъпки, за да пратят тъпака Фойгт на фронта, на който и да е фронт.

– А кой ще ръководи...

– Вие, естествено.

Внимавай! Това е... А защо пък не аз?

Вече си казаха всичко. Нов съюз, без посредници, между Бог и неговия народ. Триото на Шуберт още звучеше като фон на разговора. За да наруши неудобното мълчание, доктор Буден каза знаете ли, че Шуберт композира тази прелест няколко месеца преди смъртта си?

– Напиши го. Наистина, Адриа.

Но всичко моментално хвръкна във въздуха, защото Лаура се върна от Упсала и животът в университета и особено в кабинета на катедрата отново стана малко неудобен. Тя се върна с по-весел поглед, той я попита добре ли си, а Лаура се усмихна и се запъти към петнайсета аудитория, без да отговори. Адриа прие това като да, добре е. И е хубава, беше се разхубавила още повече. Седнал като наемател този път на бюрото на Парера, Адриа трудно се върна към листовете с бележките по темата за красотата и не разбра как, но се улиса и закъсня за лекция за пръв път в живота си. Красотата на Лаура, красотата на Сара, на Текла... и те ли са обект на този тип размишления? А?

– Аз бих казал да – отговори предпазливо Бернат. – Женската красота е неоспорим факт. Нали?

– Виванкос би казала, че това е мачистка постановка.

– Това не знам. – Бернат, потънал в мълчание. – Преди беше дребнобуржоазно мислене, а сега е мачистко разсъждение. – По-тихо, за да не го чуе някой съдия: – Но жените ми харесват. Красиви са, ето, това знам.

– Така е. Но не знам дали да говоря за това.

– Впрочем, коя е тази Лаура, за която казваш, че е толкова хубава?

– А?

– Тази Лаура, която спомена.

– Не, мислех за Петрарка.

– А това книга ли ще бъде? – попита Бернат, сочейки листовете на бюрото с ръкописите, сякаш щеше да ги изследва щателно с лупата на баща ми.

– Не знам. Засега са трийсет страници и ми е забавно да напредвам на тъмно.

– Как е Сара?

– Добре е. Дава ми спокойствие.

– Питам те как е тя, а не как ти влияе.

– Има много работа. Actes Sud367 й е възложило да илюстрира една поредица от десет книги.

– Но как се чувства?

– Добре. Защо?

– Защото понякога изглежда тъжна.

– Има неща, които не могат да се оправят само с малко любов.

Десетина-дванайсет дни по-късно се случи неизбежното. Говорех с Парера и изведнъж тя ме попита слушай, как се казва жена ти? В този момент Лаура влизаше в кабинета, натоварена с папки и идеи, и прекрасно чу как Парера пита слушай, как се казва жена ти? А аз наведох примирено очи и казах Сара, казва се Сара. Лаура остави нещата на своето разхвърляно бюро и седна.

– Хубава е, а? – продължи Парера, сякаш човъркаше сърцето ми с нож. А може би сърцето на Лаура.

– Аха.

– А отдавна ли сте женени?

– Не. Всъщност не...

– Да де, искам да кажа отдавна ли живеете заедно.

– Не, не много.

Разпитът приключи не защото следователката от КГБ нямаше повече въпроси, а защото трябваше да влезе в час. Евлалия Парерова излезе от кабинета, но преди да затвори вратата, ми каза пази я, защото днес нещата са...

Затвори внимателно, без да чувства нужда да уточни как са днес нещата. Тогава Лаура стана, сложи длан в единия край на купчината документи, студентски работи, книги, бележки и списания на своето винаги претрупано бюро и събори всичко на пода насред кабинета. Страхотен трясък. Адриа я погледна разкаян. Тя седна, без да го погледне. В този момент звънна телефонът в кабинета. Лаура не вдигна слушалката, а мен нищо не ме изнервя повече от звънящ телефон, който никой не вдига, кълна ти се. Отидох до моето бюро и отговорих.

– Моля. Да, един момент. За теб е, Лаура.

Аз със слушалката в ръка, тя гледа в празното, без никакво намерение да вдигне своя телефон. Доближих я до ухото си.

– В момента не е тук.

Тогава Лаура вдигна телефона и каза ало. Аз зат­ворих, а тя каза ооо, красавице, какво правиш! И се разсмя с кристален смях. Взех си бележките върху изкуството и естетиката, които още нямаха име, и избягах.

– Ще трябва да взема решение – каза доктор Буден, като стана и оправи безупречната си униформа на оберщурмфюрер, – защото утре има нови постъпления. Погледна към оберлагерфюрер Хьос, усмихна му се и понеже знаеше, че няма да бъде разбран, добави:

– Изкуството е нещо необяснимо. – Посочи домакина: – Единствено можем да кажем, че е израз на любовта на артиста към човечеството. Не сте ли съгласен?

Когато излизаше от дома на оберлагерфюрера с мисълта, че в момента той бавно смила думите му, чу слабо, отвън, обвит в студ, финала на триото опус 100 на ангела небесен Шуберт. Без тази музика животът щеше да бъде ужасен – това трябваше да каже на домакина.

Нещата тръгнаха на зле, когато на практика вече бях написал „Естетическата воля“. Коректурите, преводът на немски, заради който трябваше да правя допълнения към оригинала, коментарите на Каменек върху моя превод, които също ме принуждаваха да доуточнявам, всичко това се отрази доста неблагоприятно на състоянието ми. Боях се, че книгата няма да ме удовлетвори. Казвал съм ти го много пъти, Сара: това е книгата, която най-много обичам, не знам дали е най-добрата, просто най-много я обичам. Следвайки повелите на недоволната си душа, от която ти толкова изстрада в онези дни, когато Сара внасяше покой в живота ми, а Лаура се преструваше, че не ме познава, Адриа се вманиачи да се занимава часове наред със сторионито, един от многото начини да се прикрие безпокойството. Преговори най-трудните упражнения с Трульолс и най-неприятните с маестро Манлеу. Няколко месеца по-късно покани Бернат да свирят сонатите опус 3 и опус 4 на Жан-Мари Льоклер.

– Защо Льоклер?

– Не знам. Харесва ми. Освен това съм го разучил.

– Не е толкова лесен, колкото изглежда.

– Искаш ли да опитаме, или не?

В продължение на два месеца в петък следобед цигулките на двамата приятели изпълваха къщата с музика. А през седмицата, след като приключеше с писането, Адриа разучаваше репертоар. Както преди трийсет години.

– Трийсет?

– Или двайсет. Но вече не мога да те настигна.

– Има си хас. Аз само с това се занимавам.

– Завиждам ти.

– Не ме будалкай.

– Завиждам ти. Бих искал да свиря като теб.

Всъщност Адриа искаше да се отдалечи от „Естетическата воля“. Искаше да се върне към произведенията на изкуството, върху които се градяха разсъжденията в книгата.

– Да, но защо Льоклер? Защо не Шостакович?

– Нямам ниво за него. Защо мислиш, че ти завиждам?

Двете цигулки, сега сториони и тувнел, взеха да изпълват къщата с носталгия, сякаш животът можеше да започне отначало, сякаш искаше да им даде още една възможност. На мен – да имам по-добри родители, по-различни, по-... И... не знам точно какво. А ти? А?

– Какво? – Бернат, с прекалено обтегнат лък, се опитваше да гледа другаде.

– Щастлив ли си?

Бернат започна със соната номер 2 и аз трябваше да го последвам. Но когато свършихме (с три ужасни мои грешки, макар че Бернат ми се скара само веднъж), отново настоях:

– Кажи.

– Какво?

– Щастлив ли си?

– Не. А ти?

– И аз не съм.

Втората соната, номер 1, тръгна още по-зле заради мен. Но успяхме да стигнем до края без прекъсване.

– Как се разбираш с Текла?

– Добре. А ти със Сара?

– Добре.

Мълчание. След дълга пауза:

– Ами... Текла... Не знам, но все ми се сърди.

– Защото живееш в друг свят.

– Ами ти?

– Да, но аз не съм женен за Текла.

После опитахме някои от етюдите капричии на Виенявски от опус 18. Горкият Бернат като първа цигулка накрая беше плувнал в пот; аз бях доволен, въпреки че на три пъти ме скастри остро, сякаш беше влязъл в моята роля, когато критикувах неговите писания в Тюбинген. Много, много му завидях. И не можах да се сдържа да не му кажа бих сменил моите книги за твоя музикален талант.

– Приемам размяната. Приемам с удоволствие.

Най-тревожното е, че не избухнахме в смях. Само погледнахме часовника, защото ставаше късно.

Наистина, нощта се оказа кратка, както предвиждаше докторът, защото първите единици материал пристигнаха в седем сутринта, още по тъмно.

– Тази – каза Буден на обершарфюрер Барабас. – И онези двете. – И се върна в лабораторията, защото му се беше отворила много работа. Имаше и една непризната причина – в действителност се вбесяваше, като гледаше как опашката от жени и деца напредват към дъното под строй, като овце, без никакво достойнство, което да ги подтикне към бунт.

– Не, оставете, не пипайте! – каза една старица, понесла един пакет на ръце, нещо като калъф за цигулка, сякаш беше дете.

Доктор Буден не се намеси в спора. Докато се отдалечаваше, видя как доктор Фойгт излезе от офицерския стол и се отправи към мястото, откъдето идваше врявата на протестиращите. Конрад Буден не си направи труда да скрие презрението си към своя началник, който не пропускаше нито едно сбиване. Влезе спокойно в кабинета си. Точно тогава чу изстрела с люгер368.

363 Един от най-известните хорове в Германия. – Б. р.

364 Микел Барсело (1957) – испански авангарден художник. – Б. р.

365 Става дума за скалните рисунки в пещерите и заслоните на Валторта (провинция Кастельон, Валенсия) – образци на праисторическото изкуство. – Б. р.

366 Става дума за епическата поема на английския поет и мислител Джон Милтън. – Б. р.

367 Френско издателство. – Б. пр.

368 Пистолет „Парабелум“, познат и като „Люгер“, по името на изобретателя си – самозаряден пистолет, използван и в двете световни войни. – Б. пр.