Изповядвам

* * *

– Зарязвам цигулката – казах пред осквернения афиш, пред невярващия Бернат и пред самия себе си, цял живот си спомням как казах зарязвам цигулката на излизане, пред осквернения афиш, пред невярващия Бернат и пред самия себе си, цял живот си спомням как казах зарязвам цигулката.

– Но нали... Но нали... – Бернат сочеше с глава към Двореца на музиката, сякаш искаше да каже какъв по-добър аргумент от...

– Зарязвам цигулката. Никога няма да мога да свиря така.

– Ами свири.

– Майната й. Отказвам се. Не става. Свършвам седми курс, явявам се на изпит и дотук. Стига. Аssez. Schluss. Basta.183

– Коя беше тая мадама?

– Коя?

– Тази! – Сочеше аурата на Сара, която все още беше тук. – Която като Ариадна ни заведе при маестро Толдра, мамка му. Която те нарече Адриа Незнамкойси, момче. Която ти каза обади ми се...

Адриа погледна приятеля си с отворена уста.

– Какво съм ти направил сега?

– Какво си ми направил? Заплашваш ме, че ще зарежеш цигулката.

– Да. Окончателно. Но не я зарязвам, за да ти правя напук, просто се отказвам.

След концерта на Прокофиев Хайфец, който се беше преобразил, дори изглеждаше по-висок и мощен, ни поднесе, бих казал с цялата си арогантност, три еврейски танца и ми се стори още по-висок и с по-мощна аура. После се вглъби в себе си и ни дари Шаконата от Партита в ре минор184, която, освен в нашите опити, бях чувал само на допотопна грамофонна плоча в изпълнение на Йожен Изаи. Бяха минути на съвършенство. Ходил съм на много концерти. Но за мен този беше основополагащият, той ми откри пътя към красотата, затвори ми вратата за цигулката и сложи край на кратката ми кариера на солист.

– Ти си тъп въшльо – беше мнението на Бернат, който вече се виждаше как трябва да се справя с осми курс съвсем сам, когато мен няма да ме има един курс след него. Съвсем сам с маестро Масиà. – Тъп въшльо.

– Не и ако се науча да бъда щастлив. Просветна ми пред очите – край на мъките, ще се наслаждавам на музиката, която ми предлагат знаещите и можещите.

– Тъп въшльо и на всичко отгоре страхливец.

– Да. Вероятно. Сега ще мога да си уча без допълнителни притеснения.

Минувачите, излезли да вземат въздух на улица „Жонкерас“, по която вървяхме нагоре към къщи, станаха свидетели на едно от трите избухвания на моя приятел Бернат, на които съм присъствал. Беше ужасно. Взе да крещи и да вика: немски, английски, каталонски, испански, френски, италиански, гръцки, латински, като броеше на пръсти. На деветнайсет години вече можеш да четеш на един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем езика, а се страхуваш да започнеш осми курс по инструмент, а, тъпако? Ако аз имах твоя ум, ебати тъпанара!

Тогава тихо заваляха снежинки. Никога не бях виждал да вали сняг в Барселона и никога не бях виждал Бернат толкова възмутен. Никога не бях виждал Бернат толкова безпомощен. Не знам дали валеше за него, или за мен.

– Виж, сняг – казах.

– През оная работа ми е снегът. Правиш грешка.

– Страхуваш се да се изправиш срещу Масиа без мен.

– Да, и какво от това?

– Ти си роден за цигулар. Аз, не.

Бернат снижи тона и каза не се заблуждавай, винаги съм на ръба. Усмихвам се, когато свиря, но не защото съм щастлив, а за да прогоня паниката. Но цигулката е предателка, както и тромпетът – във всеки момент може да ти се изплъзне някоя фалшива нота. Въпреки това не се отказвам като такива лайна като теб. Искам да стигна до десети курс и тогава ще видя дали ще продължа, или не. Откажи се след десети курс.

– Някой ден, като свириш на цигулка, ще се усмихваш от удоволствие, Бернат.

Почувствах се като Иисус Христос, изричайки това пророчество, което, като се има предвид как се развиха нещата... е, не знам какво да кажа.

– Откажи се след десети курс.

– Не. След изпитите през юни. По-естетично е. Защото, ако ще ме притискаш, отказвам се още сега, майната й на естетиката.

Продължаваше да вали сняг. Вървяхме до къщи мълчаливо. Остави ме пред вратата от тъмно дърво без лека нощ, нито някакъв жест на уважение.

С Бернат съм се карал няколко пъти в живота. Това беше първото голямо спречкване, първото, което остави белези. Коледната ваканция премина на фона на необичаен снежен пейзаж. Вкъщи майка мълчеше, Лола Чика следеше всичко да е наред, а аз с всеки изминал ден прекарвах все повече часове в кабинета на баща ми, спечелен благодарение на изключителни отличия в края на курса, които ми даваха това право на собственост, даваха ми пространството, което ме привличаше все по-неудържимо. На другия ден след Сант Естеве185 излязох да се разходя из белите улици и видях Бернат, който живееше в горния край на улица „Брук“, да кара ски надолу по „Брук“ с цигулката на гърба. Видя ме, но не ми каза нищо. Признавам, че ме обзе пристъп на ревност, защото веднага си помислих при кого ли отива да свири тоя злобар, без нищо да ми каже. На деветнайсет или двайсет години Адриа, изпълнен с детска ревност, се затича да го настигне, но не можеше да следва ритъма на ските и скоро Бернат се превърна във фигурка от рождественски ясли, може би вече беше стигнал до Гран Виа. Ставах смешен, дишах на пресекулки, издишвах през шала, гледах как приятелят ми ме изоставя. Така и не можах да разбера къде отиваше в онзи ден и бих дал... щях да кажа половината от живота си, но днес този израз няма никакъв смисъл. Ама какво говоря, бих дал половината от живота си даже днес, за да разбера при кого отиде да свири в оня ден от зимната ваканция, когато Барселона се беше увила в няколко педи неочакван сняг.

Вечерта отчаян претърсих джобовете на палтото, на сакото и на панталоните си, проклинайки целия свят, защото не намирах програмата от концерта.

– Сара Волтес-Епстейн? Не. Не съм чувал. Виж в черквата „Витлеем“, там организират подобни прояви.

Обиколих двайсетина черкви, тъпчейки все по-мръсния сняг, и накрая я намерих в квартал Побле Сек, в една много скромна черква, в една още по-скромна зала, почти безлюдна, с три стени, покрити с изключителни рисунки с въглен. Шест-седем портрета и няколко пейзажа. Направи ми силно впечатление тъгата в погледа на портрета, озаглавен „Чичо Хаим“. И едно чудесно куче. И една къща край морето, озаглавена „Малък плаж в Портлигат“. Колко пъти съм съзерцавал тези картини, Сара. Онова момиче беше голяма художничка, Сара. Половин час не продумах, докато не чух до тила си нейния глас, който сякаш ми се караше, нали ти казах да не идваш.

Обърнах се с извинение на езика, но успях само да кажа едно плахо минавах оттук и... Прости ми с усмивка. Тихо и стеснително ти каза:

– Как ти се струва?

183 „Стига“ на френски, немски и испански. – Б. пр.

184 Партита за соло цигулка № 2 в ре минор от Бах, чиято последна част, Шакона, се счита за една от най-трудните пиеси за цигулка. – Б. пр.

185 Стефановден. – Б. пр.