Изповядвам

* * *

Погледът му беше тъжен и влажен. Беше на около осемдесет години, изглеждаше изхабен и безкрайно съкрушен. Стоеше на площадката на стълбището и дишаше тежко, стиснал здраво малка пътна чанта, сякаш допирът с нея го поддържаше жив. Като чу стъпките на Адриа, който се качваше бавно по стълбите, се обърна. Няколко секунди двамата се гледаха.

– Mijnheer461 Адриан Ардефол?

Адриа отвори входната врата и покани мъжа да влезе, докато той на някакво подобие на английски потвърждаваше, че е човекът, който беше позвънил сутринта. Бях убеден, че заедно с непознатия въвеждам вкъщи една тъжна история, но вече нямах избор. Затворих вратата, за да не позволя тайните да се разпръснат по площадката и надолу по стълбите; застанал прав, му предложих да говори на холандски и тогава забелязах, че влажните очи на непознатия леко заблестяха, докато с жест благодареше за предложението на Адриа, който спешно трябваше да избърше праха от своя ръждясал холандски, за да попита непознатия какво желае.

– Това е дълга история. Затова ви попитах дали разполагаме с достатъчно време.

Въведе го в кабинета. Забеляза, че влизайки, човекът не можа да скрие възхищението си, също както посетителят на Лувъра, който неочаквано се озовава в зала, пълна с изненади. В средата на помещението новодошлият плахо се завъртя, за да разгледа лавиците, пълни с книги, картините, инкунабулите, шкафа с инструментите, двете бюра, твоя автопортрет, а на бюрото – Кар, който още не бях успял да прочета, и ръкописа под лупата, последната придобивка: шейсет и трите страници от The Dead собственоръчно написани от автора, с любопитни коментари в полето, вероятно от самия Джойс. След като разгледа всичко, погледна мълчаливо Адриа.

Адриа го настани да седне от другата страна на бюрото, срещу него, и няколко секунди си мис­лех каква ли ще е тази мъка, която предизвикваше гримасата на болка, замръзнала на лицето на непоз­натия. Той отвори ципа на чантата с известно зат­руднение и извади оттам нещо, грижливо завито в хартия. Внимателно го разопакова. Адриа видя един мръсен парцал, потъмнял от мръсотия, по който все още личаха тъмни и светли каренца. Непознатият махна хартията и сложи парцала на бюрото; с жестове, наподобяващи литургични, го разгъна внимателно, сякаш в него съхраняваше ценно съкровище. Заприлича му на свещеник, който разстила корпорала462 върху олтара. След като разгъна парцала, с известно разочарование видях, че вътре няма нищо. Един шев по средата, като граница, го разделяше на две равни части. Не можах да проз­ра какви спомени криеше. После непознатият си свали очилата и с една книжна кърпичка избърса дясното си око. Като усети почтителното мълчание на Адриа, без да престава да го гледа в очите, каза, че не плаче, просто от няколко месеца има много неприятна алергия, която му причинява и така нататък, и така нататък, и се усмихна, сякаш молеше за извинение. Огледа се и хвърли кърпичката в кошчето. После с движение, смътно напомнящо литургичен жест, посочи вехтия мърляв парцал, протягайки напред и двете си ръце. Сякаш го подканяше да зададе въпрос.

– Какво е това? – попитах.

Непознатият сложи длани върху парцала и като постоя така няколко секунди, сякаш произнасяше наум дълбока молитва, каза с променен глас: сега представете си, че обядвате вкъщи с жена си, тъщата и трите дъщерички, тъщата е малко настинала, и изведнъж...

Непознатият вдигна глава и сега вече очите му бяха пълни с истински сълзи, не от алергии и така нататък. Но не направи никакво движение, за да избърше сълзите си от болка, погледна втренчено пред себе си и повтори представете си, че обядвате вкъщи с жена си, с тъщата, която е понастинала, и трите дъщерички, постлана е новата покривка на сини и бели каренца, защото днес малката Амеличе, най-голямата, има рожден ден, и изведнъж някой разбива външната врата, без дори да е позвънил, и влиза въоръжен до зъби, заедно с петима войници, стъпват тежко и всички до един не спират да крещят schnell, schnell463 и raus, raus464, и както си обядваш, те изхвърлят от дома ти завинаги, за цял живот, без да можеш да погледнеш назад, да погледнеш празничната покривка, новата, беше я купила моята Берта преди две години, без да можеш да вземеш нищо, само с дрехите на гърба. Какво значи raus, татко, пита Амеличе, а аз не можах да я предпазя от удара на една нетърпелива пушка, която настояваше raus, raus, защото немският се разбира от само себе си, защото е езикът, и който казва, че не го разбира, е злонамерен и ще си плати. Raus!

След две минути слизаха надолу по улицата, тъщата кашляше, с калъф с цигулка в ръце, който дъщеря й, след като се върна от репетиция, беше оставила в антрето; децата, с широко отворени очи, моята Берта, бледа, притиснала до гърдите си малката Жулиет. Надолу по улицата, почти тичешком, защото, види се, войниците много бързаха, и немите погледи на съседите зад прозорците, и аз хванах ръчичката на Амелия, която днес навършваше седем години и плачеше, защото я болеше вратът от удара и защото немските войници са страшни, а горката Труде, на пет годинки, ме помоли да я взема на ръце и аз я взех на ръце, а Амелия трябваше да тича, за да ни настигне, и накрая стигнахме на Стъкления площад, където беше камионът, не бях усетил, че още стискам силно салфетката на сини и бели каренца.

Имало е и по-човечни, така ни казаха по-късно. Казвали може да вземете двайсет и пет килограма багаж и разполагате с половин час, за да го съберете, така че schnell. И тогава започваш да си мис­лиш за всичко, което има в една къща. Какво ще вземеш със себе си? И къде ще го занесеш? Стол? Книга? Кутията от обувки със снимките? Сервизи? Крушки? Дюшека? Мамо, какво значи schnell? И колко са двайсет и пет килограма? Накрая грабваш ненужния ключодържател, който виси забравен в антрето и който, ако си оцелял и не си го разменил за залък мухлясал хляб, ще се превърне в свещен символ на онзи щастлив и нормален живот, който си живял преди нещастието. Майко, защо сте взели това? Ти мълчи, отговори ми тъщата.

Да напуснеш дома си завинаги, под ритъма на войнишките ботуши, да напуснеш този живот с жена си, пребледняла от панически страх, дъщеричките, ужасени, тъщата всеки момент ще припадне, а аз не можех нищо да направя. Кой ни беше издал, след като живеехме в християнски квартал? Защо? Откъде знаеха? Как надушваха евреите? Вече в камиона, за да не виждам отчаянието на децата, се питах кой, как и защо. Когато ни накараха да се качим на камиона, пълен с уплашени хора, смелата Берта с малката, а аз с Труде се оказахме в единия край. Тъщата с кашлицата си, малко по-далеч, и Берта се развика къде е Амелия, Амеличе, дъще, къде си, не се отделяй, Амелия, и една ръчичка си проправи път и се хвана за крачола на панталона ми и тогава горката Амеличе, уплашена, още по-уплашена, след като за малко беше останала сама, ме погледна отдолу, молейки за помощ, и тя искаше да я взема на ръце, но не ме молеше, защото Тру беше по-малка, този поглед никога няма да го забравя, никога, дъщеря ти моли за помощ, а ти не знаеш как, не можеш с нищо да й помогнеш и ще отидеш в ада, задето не си помогнал на дъщеричката си в беда. Хрумна ми единствено да й дам салфетката на сини и бели каренца и тя я сграбчи с две ръце и ме погледна с благодарност, сякаш й бях подарил безценно съкровище, талисман, който ще я пази да не се загуби никога, където и да отиде.

Талисманът не помогна, защото след друсането в камиона и два, три или четири дни в един задушаващ и вонящ запечатан товарен вагон, изтръгнаха Тру от ръцете ми въпреки отчаянието ми и когато ме удариха с палка по главата, така че останах полузамаян, малката Амелия беше изчезнала, струва ми се, подгонена от кучета, които лаеха непрестанно. Берта с малката Жулиет на ръце, вече не знам къде бяха, а двамата с Берта не можахме дори да се пог­леднем за последен път, поне за да споделим нямото отчаяние, което слагаше край на нашето толкова трудно градено щастие. Майката на Берта продължаваше да кашля, вкопчена в цигулката, а Труде, къде е Тру, която позволих да отнемат от ръцете ми. Повече не ги видях. Само няколко мига след като ни накараха да слезем от влака, загубих завинаги моите жени. Рсрсрсрсрсрсрс. И макар че ме блъскаха и ми крещяха заповеди в ухото, като обръщах отчаяно глава натам, къдете може би бяха те, видях как двама войници, с цигара в уста, изтръгваха бебета като моята Жулиет от ръцете на майките им и ги запращаха в дървените стени на вагона, за да се вразумят най-после жените. Тогава реших да престана да говоря и с Бога на Авраам, и с Бога на Иисус.

– Рсрсрсрсрс. Рсрсрсрсрсрсрсрс.

– Извинете... – принуди се да каже Адриа.

Мъжът ме погледна с учуден, отсъстващ поглед. Може би изобщо не съзнаваше, че е пред мен, като че ли беше повтарял хиляди пъти историята, която ми разказваше, за да посмекчи болката.

– Звъни се на вратата... – каза Адриа, погледна часовника и стана. – Един приятел, който...

И излезе от кабинета, преди гостът да успее да реагира.

– Хайде, хайде, хайде, хайде, че тежи... – каза Бернат, като влезе в апартамента, нарушавайки атмосферата, с обемист пакет в ръце. – Къде да го сложа?

Вече в кабинета, се изненада, като видя непоз­нат човек.

– О, извинете.

– На бюрото – каза Адриа, влизайки след него.

Бернат постави пакета на бюрото и се усмихна стеснително на непознатия.

– Здравейте – каза.

Старецът кимна с глава в отговор, но не каза нищо.

– Хайде, помагай – каза Бернат, като се опитваше да извади компютъра от кашона. Адриа дръпна кашона надолу и апаратът, хванат здраво от Бернат, излезе.

– Сега съм...

– Виждам. Да дойда ли по-късно?

Понеже говорехме на каталонски, си позволих да бъда по-ясен и му казах, че посещението е неочаквано и ми се струва, че ще бъде дълго. Да се видим утре, ако ти е удобно.

– Няма проблем. – Попита дискретно за непоз­натия посетител: – Някакъв проблем?

– Не, не.

– Добре. Тогава до утре. – За компютъра: – Дотогава не го бърникай.

– Изобщо няма да ми мине през ума.

– Ето клавиатурата и мишката. Взимам си големия кашон.

А утре ще ти донеса принтера.

– Много ти благодаря.

– Ще благодариш на Льоренс, аз съм само пос­редник.

Погледна към непознатия и му каза всичко хубаво. Той отново кимна с глава. Бернат излезе с думите няма нужда да ме изпращах, занимавай се с госта.

Излезе от кабинета и чуха как затваря външната врата. Седнах отново срещу моя гост. С жест поисках извинение за краткото прекъсване и казах простете. Направих му знак с ръка да продължи, сякаш не бяхме прекъсвали заради Бернат, който ми донесе стария компютър на Льоренс, за да видим дали най-после ще се реша да се откажа от нездравия навик да пиша на ръка, и то с автоматична писалка. Дарението беше обвързано със задължението да се изкара ускорен курс от хикс урока, като стойността на хикс зависеше от търпението както на получателя, така и на дарителя. Но наистина, най-после се бях съгласил да изпитам на гърба си що за нещо е компютърът, от който всички се възхищаваха, а на мен изобщо не ми трябваше. Като видя моя жест, без видимо да се смути от прекъсването, сякаш знаеше текста си наизуст, старчето продължи с думите години наред съм си задавал въпроса, въпросите, защото те са много, макар да се свеждат до един. Защо оцелях точно аз? Защо, след като не ставах за нищо и бях позволил без никаква съпротива войниците да отведат трите ми дъщери, жена ми и настиналата ми тъща. Никакъв опит за съпротива. Защо трябваше да оцелея аз, защо, нали животът ми дотогава беше абсолютно безполезен, водех счетоводството на Hauser en Broers, живеех скучен живот, единственото полезно нещо, което бях направил, беше да създам три дъщерички, едната – черна като черен кехлибар, другата – мургава като благородно горско дърво, а малката – русичка като мед. Защо? И защо е това ужасно наказание – да се измъчвам, че не знам със сигурност, защото нали не съм ги видял мъртви, че не знам със сигурност дали наистина всички са мъртви, трите дъщерички, жената и тъщата, която кашляше. След края на войната, след като бях прекарал две години в търсене, трябваше да приема думите на съдията, който постанови, че като се имат предвид наличните доказателства и факти – според думите му безспорни, – може да се твърди със сигурност, че всички са умрели вероятно още в деня, когато са пристигнали в Аушвиц-Биркенау, защото в онези месеци, според иззетите от лагера документи, всички жени, деца и старци са били откарвани в газовите камери, спасявали са се само мъжете, годни за работа. Защо оцелях точно аз? Когато ме отделиха от моите деца и от Берта, реших, че мен ще водят на смърт, защото в наивността си смятах, че аз съм опасен за тях, а не жените. Но всъщност за тях опасни са жените и децата, особено момиченцата, защото чрез тях проклетата еврейска раса може да се разпростре навсякъде и оттам в бъдеще да дойде голямото отмъщение. Били са последователни в това отношение и затова още съм жив, не е ли подигравка, че съм жив, сега, когато Аушвиц се е превърнал в музей, където само аз усещам вонята на смъртта. Може би доживях до днес и ви разказвам всичко това, защото се държах като страхливец на рождения ден на Амеличе. Или защото в онази дъждовна събота в бараката откраднах залък хляб, съвсем мухлясал, от стария Моше от Вилнюс. Или защото се отдръпнах незабелязано, когато блокфюрерът реши да ни накаже и взе да удря с приклада на пушката и ударът, който трябваше да се стовари върху мен, уби едно момче, никога няма да узная името му, беше от едно украинско селце близо до унгарската граница, с черни като въглен коси, по-черни от косите на моята Амелия, горкичката. А може би беше... Откъде да знам... Простете ми, братя, простете ми дъщерички мои, Жулиет, Тру и Амелия, и ти Берта, и ти, майко, простете ми за това, че оцелях.

Престана да изрежда факти, все така втренчил поглед пред себе си, без да гледа наникъде, защото тази болка не може да се изкаже, ако гледаш в нечии очи. Преглътна слюнката си, а аз, залепен за стола, дори и не помислих, че след толкова приказки на непознатия ще му дойде добре чаша вода. Сякаш нямаше нужда от това, той продължи разказа си с думите и така прекарах живота си, с наведена глава, оплаквах своето малодушие и се питах как да поправя злото, докато не ми хрумна мисълта да се скрия там, където споменът никога няма да може да ме настигне. Потърсих някакво убежище: сигурно сбърках, но имах нужда от закрила и се опитах да се обърна към Бога, на когото не се доверявах, защото не си беше мръднал пръста, за да спаси невинните. Не знам дали ще можете да ме разберете, но крайното отчаяние те кара да вършиш странни неща: реших да постъпя в картезиански манастир, но там ме увериха, че това, което съм намислил, не е разумно. Никога не съм бил религиозен; християнин съм по кръщение, макар че вкъщи религията никога не е била нещо повече от социален обичай и родителите ми предадоха това безразличие към религията. Ожених се за любимата ми Берта, моята храбра съпруга, беше еврейка, но от нерелигиозно семейство, и не се поколеба да се събере с гой от любов. Тя ме направи евреин по душа. След отказа на картезианците лъгах и на другите две места, където отидох, не посочих изобщо причините за моята болка; нито пък я показах. И от едното, и от другото място научих какво трябва да казвам и какво трябва да премълчавам, така че, когато почуках на четвъртата врата, на ахелското абатство „Свети Бенедикт“, вече знаех, че никой няма да попречи на моето късно призвание, и умолявах, ако това не противоречи на послушанието, да ми позволят да живея в манастира, като върша винаги най-скромната работа. И от този ден отново почнах да разговарям по мъничко с Бога и научих кравите да ме слушат. В този момент осъзнах, че от известно време телефонът звъни, но не посмях да го вдигна. Най-малкото защото за пръв път от две години не се бях уплашил, че звъни. Непознатият, който вече не беше съвсем непознат, казваше се Матиас, а известно време се е казвал брат Роберт, погледна към телефона, после към Адриа, в очакване на някаква реакция. Тъй като домакинът не показваше никакъв интерес и не се обаждаше, продължи да говори.

– Та така – каза, за да си помогне да продължи. Но може би вече беше казал всичко, защото започна да сгъва мръсния парцал, сякаш прибираше сергията след тежък ден на уличния пазар. Действаше много внимателно, впрегнал петте сетива. Сложи сгънатия парцал пред себе си. Повтори en dat is alles465, сякаш нямаше нужда от повече обяснения. Тогава Адриа наруши дългото си мълчание и попита защо дойдохте да ми разкажете всичко това. И добави аз какво общо имам?

Никой от двамата не усети, че в някакъв момент на телефона му беше писнало да звъни напразно. Сега се чуваше само приглушеният шум от колите по улица „Валенсия“. Двамата мълчаха, сякаш се вслушваха в шума от движението в барселонския квартал Ешампле. Накрая погледнах стареца в очите, а той, без да ме гледа, каза с всичко това ви признавам, че не знам къде е Бог.

– Да, аз...

– В продължение на много години, в манастира, Той беше част от живота ми.

– За вас този опит беше ли полезен?

– Не вярвам. Но искаха да ми внушат, че страданието не е създадено от Бога, а е следствие от човешката свобода.

Сега вече ме погледна и продължи с малко по-висок глас, сякаш беше на митинг. А земетресенията? А наводненията? И защо, когато някой върши зло, Бог не го възпира? А?

Сложи длани на сгънатия парцал:

– Говорил съм много с кравите, когато като монах вършех селска работа. Винаги съм стигал до отчайващото заключение, че виновен е Бог. Защото не е възможно злото да произтича единствено от волята на злодея. Прекалено лесно е. Даже ни позволява да го убием: умряло куче не хапе, казва Бог. А не е вярно. И без куче бесът си остава вътре в нас вовеки веков.

Огледа се, без да обръща внимание на книгите, които толкова го бяха удивили, когато влезе в кабинета. Отново подхвана нишката.

– Стигнах до заключението, че щом всемогъщият Бог позволява да има зло, значи Бог е пошла измислица. И нещо в мен се прекърши.

– Разбирам ви. И аз не вярвам в Бога. Виновният винаги има име и фамилия. Казва се Франко, Хитлер, Торкемада466, Амалрик467, Иди Амин, Пол Пот, Адриа Ардевол или както искате. Но има име и фамилия.

– Не вярвайте на това. Оръдието на злото има име и фамилия, но злото, същността на злото... това още не съм си го изяснил.

– Само не ми казвайте, че вярвате в дявола.

Няколко секунди ме гледа мълчаливо, сякаш преценяваше думите ми, нещо, което даже ме накара да се гордея. Но не, умът му беше другаде. Явно не му се философстваше.

– Тру, с кестеняви коси, Амелия, с коси като черен кехлибар, малката Жулиет, руса като слънце. И настиналата тъща. И моята крепост, жена ми, която се казваше Берта и която трябва да смятам за мъртва вече петдесет и четири години и десет месеца. Не мога да не се чувствам виновен за това, че още съм жив. Всеки ден се събуждам с мисълта, че ги предавам, всеки ден... а сега, когато навърших осемдесет и пет години и още не съм успял да умра, продължавам да изпитвам същата болка със същата сила, както първия ден. Затова, понеже въпреки всичко никога не съм вярвал в прошката, съм се стремил да си отмъстя...

– Моля?

– ...и открих, че отмъщението никога не може да бъде пълно. Можеш да беснееш само срещу тъпака, който се е оставил да го хванат. Но винаги ти остава неудовлетворението при мисълта за онези, които са останали ненаказани.

– Разбирам ви.

– Не ме разбирате – прекъсна ме сухо. – Защото отмъщението предизвиква още повече болка и не носи удовлетворение. И аз се питам: щом не мога да простя, защо отмъщението не ме радва? А?

Млъкна и аз уважих мълчанието му. Бях ли си отмъщавал аз някога на някого? Сигурно, в хилядите злини на ежедневния живот, със сигурност, да. Погледнах го в очите и настоях:

– В коя част от вашата история се появявам аз?

Казах го малко объркан, не знам дали очаквах някаква роля в онзи толкова болезнен живот, или исках да ускоря това, от което вече се страхувах.

– Точно сега на сцената излизате вие – отговори, скривайки една полуусмивка.

– Какво искате?

– Дошъл съм да си взема обратно цигулката на Берта.

Телефонът взе да звъни, сякаш аплодираше пламенно изпълнителите на забележителен рецитал.

461 Господин (нидерл.). – Б. пр.

462 Корпорал: в западния обред на Католическата църква – квадратно парче плат, което се разгъва върху олтара по време на евхаристийното богослужение; съответства на православния илитон. – Б. р.

463 Бързо, бързо (нем.). – Б. пр.

464 Вън, вън (нем.). – Б. пр.

465 И това е всичко (нидерл.). – Б. пр.

466 Томас де Торкемада (1420–1498) – доминикански монах, първи главен инквизитор на Испания. – Б. р.

467 Вероятно става дума за Арналдо Амалрик, или Арнò Аморй (ок. 1160–1225) – цистерциански абат, папски легат, ръководил кръстоносния поход срещу албигойците. – Б. р.