Изповядвам

* * *

Погребението беше мрачно, пълно бе със сериозни господа с шапка в ръка и дами, покрили лицата си с фини воалетки. Дойдоха братовчедите от Тона и някакви непознати втори братовчеди Боск от Ампоста132 и за пръв път в живота си почувствах, че съм център на внимание, облечен в черно и много старателно сресан на път, защото Лола Чика ми сложи двойна доза фиксатор и каза, че съм много хубав. И ме целуна по челото, а майка никога не ме целува, сега вече не ме и поглежда. Казват, че баща ми бил в тъмния ковчег, но аз не можах да проверя това. Лола Чика ми каза, че имал много рани и било по-добре да не го виждам. Горкият татко, по цял ден улисан с книгите и редките предмети и да вземе да умре целият в рани. Колко идиотски е животът. Ами ако са рани, нанесени с кинжал Кайкен от магазина? Не, казаха ми, че е претърпял катастрофа.

Няколко дни живяхме със спуснати пердета, а аз бях заобиколен от шушукане. Лола се занимаваше с мен повече от обикновено, а майка прекарваше часове наред седнала в креслото, където се пиеше кафе, пред празното кресло, където баща ми пиеше кафе, преди да умре. Но тя не пиеше кафе, защото не беше време за кафето. Беше сложно, защото не знаех дали мога да седна в другото кресло, защото майка не ме виждаше, и колкото и да й казвах майко, майко, тя ме хващаше за врата, но гледаше тапета на стената и нищо не казваше и аз тогава си мислех е, няма значение, и не сядах на креслото на татко, мислех си тези неща се дължат на тъгата. Но и аз бях тъжен и въпреки това гледах наоколо. Преживях няколко много мъчителни дни, защото знаех, че майка не ме вижда. После постепенно свикнах. Имам усещането, че оттогава майка не ме погледна никога повече. Сигурно се досещаше, че цялата вина е моя, и затова вече не искаше да има нищо общо с мен. Понякога все пак поглежда към мен, но само за да ми дава нареждания. Напусна моя живот и ме остави в ръцете на Лола Чика. Засега.

Един ден, без да ме предупреди, майка се появи вкъщи с нова учебна цигулка, хубавичка, с хубави пропорции и хубав звук. Даде ми я почти без да продума и, разбира се, без да ме погледне в очите. Сякаш беше разсеяна и действаше по инерция. Сякаш си мислеше за преди или за след, но не и за това, което правеше в момента. Много време мина, докато я разбера. Започнах отново да уча цигулка, бях пропуснал много дни. Един ден, както се упражнявах в стаята, настроих четвъртата струна с такъв бяс, че я скъсах. Тогава скъсах още две струни, отидох в салона и казах майко, трябва да ме придружиш до магазина „Бетовен“. Останал съм без струни „ми“. Тя ме погледна. Не, не, погледна приблизително в моята посока и нищо не каза. Тогава повторих, че трябва да купим нови струни, и Лола Чика излезе иззад някаква завеса и каза ще отидем двамата с теб, но трябва да ми кажеш какви са тези струни, защото за мен всички са еднакви.

Отидохме с метрото. Лола Чика ми разказа, че се е родила в Барселонета133 и често, когато се разхождала с приятелките си, казвали хайде да отидем в Барселона и за десет минути отивали до долния край на Рамблата134 и се разхождали нагоре-надолу по Рамблата като глупачки, смеели се и закривали устата си с ръка, за да не ги виждат момчетата как се смеят, изглежда, това е по-забавно, отколкото да отидеш на кино, по думите на Лола Чика. Каза ми, че никога не си е представяла, че в това толкова малко и тъмно магазинче се продават струни за цигулка. Аз поисках една сол, две ми и една ла Пирастро135 и тя каза наистина е лесно, можеше да ми го напишеш на едно листче и аз щях да дойда сама. Тогава аз й отговорих не, майка винаги ме кара да я придружавам за всеки случай. Лола Чика плати, излязохме от магазина „Бетовен“, тя се наведе, за да ме целуне по бузата, и погледна надолу по Рамблата с носталгия, без да скрива устата си с ръка, защото не се смееше като глупачка. Тогава си помислих, че може би оставам и без майка.

Две седмици след погребението дойдоха едни други господа, които говореха на испански, и майка отново побледня, сякаш татко умираше за втори път, и майка и Лола отново зашушукаха, а аз се почувствах пренебрегнат, набрах смелост и казах на майка майко, какво става? За първи път от много дни насам ме погледна истински. Каза положението е много тежко, сине, много е тежко. По-добре да... и тогава влезе Лола Чика и ме заведе на училище. Забелязах, че някои от децата ме гледаха особено, повече от обикновено. Риера дойде в междучасието и ме попита и нея ли я погребаха? А аз: какво? А той: ами дали и нея я погребаха...? И аз: какво да са погребали? А Риера, със самодоволна усмивка, каза колко мъчително, нали, да видиш отрязана глава? И продължи да пита нея също ли я погребахте, а? А аз не разбирах нищо и за всеки случай отидох в ъгъла на слънце, където си разменяха картички, и оттогава взех да избягвам Риера.

Винаги ми е било трудно да бъда като другите деца. Какво говоря, просто не бях като другите деца. Моят проблем, много тежък и според Пужол неразрешим, беше любовта ми към учението – обичах да уча история и латински, и френски, обичах да ходя в консерваторията и Трульолс да ме кара да правя упражнения за техника, защото, като се упражнявах с гами, си представях, че свиря пред пълна зала, и тогава упражненията за техника ми се получаваха с малко по-добър звук. Понеже тайната е в звука. Ръцете са последна грижа, чрез упражнения се научават сами да се движат. Понякога импровизирах. Обичах всичко това, обичах също да взема енциклопедията „Еспаса“ и да пътешествам из нейните статии. И тогава в училище, когато господин Бадиа задаваше въпрос относно каквото и да било, Пужол ме сочеше и казваше, че аз съм натоварен да отговарям на всички въпроси. Тогава се срамувах да отговарям на въпроса, защото имах чувството, че ме излагат на показ като маймуна, също както правеше баща ми. Естебан, който седеше на чина зад мен и беше мръсно копеле, ме наричаше момиченце всеки път, когато отговарях добре на някой въпрос; накрая един ден казах на господин Бадиа не, не си спомням колко беше корен квадратен от 144, и трябваше да изляза да повърна в тоалетната и докато повръщах, влезе Естебан, видя, че повръщам, и каза гледай, не си ли момиченце. Но когато баща ми умря, забелязах, че ме гледаха някак си по друг начин, сякаш бях минал в по-висока категория. И все пак бих казал, че завиждах на всички момчета, които не искаха да учат и от време на време ги късаха по някой предмет. В консерваторията беше друго, защото веднага заставаш с цигулката в ръка и гледаш да извлечеш добър звук, не, не, прилича на прегракнала патица, чуй това. Трульолс взимаше моята цигулка и вадеше такъв красив звук, че макар да беше доста стара и прекалено слаба, за малко да се влюбя в нея. Звукът беше като кадифе и ухаеше на не знам какво цвете, но още го помня.

– Аз никога няма да мога да извлека такъв звук. Въпреки че вибратото вече ми се получава.

– Всяко нещо с времето си.

– Да, но аз никога...

– Никога не казвай никога, Ардевол.

Вероятно това е най-зле формулираният музикален и духовен съвет, но той най-много ми е пов­лиял от всички, които съм получил през живота си в Барселона и в Германия. След един месец бях подобрил осезаемо звука. Звукът все още не ухаеше, но вече приличаше на кадифе. Но сега като се замисля, всъщност не се върнах веднага нито в училище, нито в консерваторията. Първо прекарах няколко дни в Тона с братовчедите. И когато се върнах, се опитах да разбера как са се развили нещата.

132 Град в каталонската провинция Тарагона. – Б. р.

133 Квартал в Барселона, възникнал като рибарско селище. – Б. р.

134 Рамбла – най-оживената улица в Барселона. – Б. пр.

135 Модел струни. – Б. р.