Изповядвам

37

– Начинът на писане ми напомня Хемингуей – отсъди Мирея Грасиа. Бернат наведе скромно глава, окуражен от коментара. За момент престана да мисли, че не може да събере повече от трима души в „Книжен прах“.

– Аз не ти препоръчвам да правиш представяне – беше му казал Бауса.

– Защо?

– Има прекалено много прояви, никой няма да дойде.

– Ти така смяташ. Или не се отнасяш еднакво към всички автори?

Бауса реши да запази за себе си отговора, който с удоволствие би изстрелял, и каза, без да може да прикрие умората си:

– Да не говорим повече, кажи кога ти е удобно и кой искаш да представи книгата ти. – И като видя усмивката на Бернат: – Но ако никой не дойде, не ме обвинявай за нищо.

На поканата пишеше Ериберт Бауса и авторът Ви канят на представянето на „Плазма“, последната книга с разкази на Бернат Пленса, в книжарница „Книжен прах“. Освен автора и издателя, ще участва професор Мирея Грасиа, която ще говори за книгата. Накрая ще бъде поднесена чаша шампанско.

Адриа сложи поканата на масата и за момент се замисли какво би могла да каже Мирея Грасиа за тази книга. Че е слаба? Че Пленса все още не е постигнал способността да пресъздава чувства? Че е съсипал хартията и дърветата, от които е нап­равена?

– Този път няма да се сърдя – каза му Бернат, когато му предложи да представи книгата.

– Как да съм сигурен, че наистина ще е така?

– Защото ще ти хареса. А ако не ти хареса, помъдрял съм, скоро ще навърша четирийсет години и започвам да разбирам, че не бива да ти се сърдя за това. Съгласен ли си? Ще представиш ли книгата ми? Ще бъде следващия месец в „Книжен прах“. Това е емблематична книжарница и...

– Бернат. Не.

– Как така, първо поне я прочети – обиден, изненадан, смаян.

– Много съм зает. Разбира се, че ще я прочета, но не мога да ти кажа кога. Не ме карай да правя това.

Бернат остана с отворена уста, неспособен да разбере какво му казва Адриа, и тогава склоних добре, хайде, ще я прочета още сега. Ако не ми хареса, ще ти кажа и, естествено, няма да я представя.

– Това се казва приятел. Благодаря. Ще ти хареса. – Посочи го с пръст, сякаш беше Мръсния Хари358: – И ще поискаш да я представиш.

Бернат беше убеден, че този път наистина, този път ще му кажа Бернат, изненада ме, виждам силата на Хемингуей, таланта на Борхес, майсторството на Рулфо, иронията на Калдерс359, и Бернат беше най-щастливият човек на света, докато му се обадих след три дни и му казах няма промяна, както винаги не вярвам на героите ти и ми е все едно какво може да им се случи.

– Моля?

– Литературата не е игра. Тоест ако е само игра, не ме интересува. Разбираш ли?

– Нищо ли няма да пожалиш? Дори последния разказ?

– Най-хубавият е. Но е най-хубавият от една провалена книга.

– Жесток си. Приятно ти е да ме смажеш.

– Каза ми, че си навършил четирийсет години и няма да се разсърдиш, ако...

– Още не съм ги навършил! И по такъв неприятен начин ми казваш, че не ти харесва, че ...

– Така мога, така ти го казвам.

– А не можеш ли просто да кажеш не ми харесва, и точка?

– Преди правех така. Но ти нямаш историческа памет. Мога да кажа не ми харесва, и точка. Само че тогава ти казваш: И точка? И това е всичко? Аз тогава трябва да се обоснова защо не ми харесва и се обосновавам, като гледам да не те лъжа, защото не искам да те загубя, затова ти казвам нямаш талант да градиш герои, твоите са само имена. Всички говорят еднакво, никой не е способен да привлече вниманието ми. Никой от тези герои не е нужен.

– Какво, по дяволите, означава, че не е нужен? Ако Биел го нямаше, нямаше да го има и разказа „Мишки“.

– Не искаш да ме разбереш. Ненужен е самият разказ. Не ме е преобразил, не ме е обогатил, изобщо с нищо не ме е трогнал!

А сега тази глупачка Мирея казва Пленса има силата на Хемингуей, и Адриа, преди да чуе как го сравнява с Борхес и Калдерс, се скри зад една стойка с книги. Не искаше Бернат да го види тук, в тази студена книжарница, със седемнайсет празни сгъваеми стола и три заети, един от тях от човек, който явно беше попаднал тук по погрешка.

Страхливец си, си помисли. Също така си помис­ли, че както обичаше да възприема света и идеите от гледна точка на историята, ако се заемеше да изучава историята на приятелството си с Бернат, щеше неизбежно да стигне до следната невъзможна ситуация: Бернат можеше да бъде щастлив, ако съсредоточи способността си за щастие в цигулката. Избяга безшумно от книжарницата и обиколи близките улици, обмисляйки какво да прави. Как така дори Текла не е дошла? Нито синът им.

– Защо, мамка му, няма да дойдеш? Това е моя книга!

Текла си допи млякото и почака Льоренс да отиде да си вземе раницата за училище. С по-тих глас:

– Ако трябваше да ходя на всичките ти концерти и представяния...

– Сякаш всяка седмица има представяне. От шест години не съм представял книга.

Мълчание.

– Не искаш да ме подкрепиш.

– Всяко нещо на мястото си.

– Не искаш да дойдеш.

– Не мога.

– Не ме обичаш.

– Не си центърът на света.

– Знам.

– Не знаеш. Не го съзнаваш. Все молиш за нещо, настояваш.

– Сега вече не те разбирам.

– Все си мислиш, че всички са тук, за да те обслужват. Че ти си най-важният в тази къща.

– Чак пък толкоз...

Тя го погледна предизвикателно. Той за малко щеше да каже разбира се, че съм най-важният човек в семейството, но едно шесто или седмо чувство го накара да се сдържи навреме. Остана с отворена уста.

– Не, кажи, кажи – подкани го Текла.

Бернат затвори уста. Гледайки го в очите, тя каза и ние имаме свой живот, докато ти приемаш за даденост, че винаги можем да идем там, където ти кажеш, че винаги трябва да четем каквото ти пишеш, и сме длъжни да го харесваме, не, длъжни сме да се възхищаваме.

– Ти прекаляваш.

– Защо си казал на Льоренс, че искаш да прочете книгата за десет дни?

– Лошо ли е да кажеш на сина си да прочете една книга?

– На девет години е, за бога.

– И какво от това?

– Знаеш ли какво ми каза снощи?

Момчето, вече в леглото, запали лампата на нощното шкафче, когато майка му излизаше на пръсти от стаята.

– Мамо.

– Не спиш ли?

– Не.

– Какво ти е?

Текла седна на ръба на леглото. Льоренс отвори чекмеджето на шкафчето и извади една книга. Тя я позна.

– Започнах да я чета, но нищо не разбирам.

– Не е за деца. Защо я четеш?

– Татко ми каза, че трябва да я прочета до неделя. Защото е кратка.

Тя взе книгата.

– Не го слушай.

Разтвори я и я разлисти разсеяно.

– Ще ми задава въпроси.

Тя му върна книгата.

– Прибери я. Но няма нужда да я четеш.

– Наистина ли?

– Наистина.

– А ако ми зададе въпроси?

– Ще му кажа да не ти задава въпроси.

– Кажи ми защо не мога да задавам въпроси на моя син! – Бернат, възмутен, удря с чашата по чинията. – Не съм ли му баща?

– Толкова е голямо егото ти, че губиш реална представа за нещата.

Льоренс надникна в кухнята, облечен с анорак и с раницата на гърба.

– Татко сега ще дойде. Ти слизай, сине.

Бернат стана, хвърли салфетката на масата и излезе от кухнята.

Адриа отново беше пред книжарницата след обиколката. И още не знаеше какво трябва да прави. В този момент угаснаха някои от светлините на витрината. Реагира навреме, отдалечи се на няколко метра. Мирея Грасиа се изстреля навън и макар че мина край него, изобщо не го видя, защото си гледаше часовника. Когато излизаха Бауса, Бернат и още двама-трима души, той ги настигна, бързайки, сякаш беше много закъснял.

– Ей!... Не ми казвайте, че вече сте свършили! – лицето и тонът на Адриа изразяват голямо разочарование.

– Здравей, Ардевол.

Адриа махна за поздрав на Бауса. Другите хора се разотидоха. Бауса каза, че си тръгва.

– Не искаш ли да отидем да вечеряме? – Бернат.

Бауса каза не, закъснявал за една вечеря, и остави сами двамата приятели.

– Е? Как мина?

– Добре. Доста добре. Мирея Грасиа беше много убедителна. Много... добре. Имаше доста хора. Добре. Нали?

– Радвам се. Исках да присъствам, но...

– Спокойно, малкия... Даже ми зададоха въпроси.

– А Текла?

Вървяха мълчаливо и това обясняваше всичко. Когато стигнаха до ъгъла, Бернат изведнъж се спря и погледна Адриа в очите:

– Имам чувството, че пиша против волята на всички: на теб, на Текла, на сина ми, на моя издател.

– Сега пък защо казваш това?

– Никой изобщо не се интересува от това, което пиша.

– Какво ти става, нали току-що ми каза, че...

– А сега ти казвам, че никой изобщо не се интересува от това, което пиша.

– А теб интересува ли те?

Бернат го погледна недоверчиво. Дали му се подиграваше?

– Това е животът ми.

– Не ти вярвам. Слагаш прекалено много филтри.

– Бих искал някой ден да те разбера.

– Ако пишеше както свириш на цигулка, щеше да бъдеш велик.

– Каква глупост изрече. С цигулката ми е скучно.

– Ти не искаш да бъдеш щастлив.

– Не е задължително, нали ти ми го каза.

– Добре. Но ако аз можех да свиря като теб... щях да направя...

– Нищо нямаше да направиш.

– Какво става? Пак ли си се скарал с Текла?

– Не пожела да дойде.

Това вече е по-деликатно. Сега какво да кажа?

– Искаш ли да дойдеш вкъщи?

– Защо не отидем да вечеряме?

– Ами...

– Сара те чака.

– Да, бях й казал, че... Да, чака ме.

Това е историята на Бернат Пленса – от много години сме приятели. От много години ми завижда, защото не може да ме разбере, от много години се възхищавам от неговия талант да свири на цигулка. От време на време се караме ожесточено, сякаш сме отчаяни любовници. Обичам го и не мога да не му кажа, че пише лошо, безинтересно. А откакто започна да ми дава своите писания, е публикувал няколко много слаби книги с разкази. Макар да е достатъчно умен, не иска да приеме, че ако никой не ги харесва, може би причината не е в това, че всички винаги грешат, а по-скоро в това, че неговите писания са напълно лишени от интерес. Напълно. И все едно и също си говорим. А жена му... Не съм сигурен, но предполагам, че не е лесно да се живее с Бернат. Той е втора цигулка в Барселонския градски оркестър. И свири камерна музика с няколко колеги. Какво повече иска, бихме казали повечето простосмъртни. Но не и той. Вероятно, както всички простосмъртни, не вижда щастието, което е в ръцете му, защото е заслепен от това, което е недостъпно. Чувствата на Бернат са прекалено човешки. Днес не можех да отида да вечерям с него, защото Сара е тъжна.

Бернат Пленса-и-Пунсода, много добър музикант, се е заинатил да търси щастието в литературата. Не съществува ваксина срещу това. И Али Бахр наблюдаваше групата деца, които играеха, защитени от слънцето до оградата, която отделяше градината Бялото магаре от пътя, водещ от Ал-Хисв до далечния Би’р Дурб. Али Бахр, току-що навършил двайсет години, не знаеше, че едно от момиченцата, онова, което сега пищеше, защото го гонеше едно хлапе с ожулени колене, беше Амани, която след няколко години щеше да се прочуе като красивата Амани и тук, и в цялата равнина. Подкара магарето с камшика, защото след два часа трябваше да си бъде у дома. За да се освободи от излишната енергия, взе от средата на пътя един камък, нито много голям, нито много малък, и го хвърли с яростна сила напред, сякаш да посочи на магарето правия път.

Съдбата на „Плазма“ от Бернат Пленса може да се опише с няколко думи: никакъв отзвук, нито една рецензия, нито една критична бележка, нито една продадена книга. За щастие, никой, нито Бауса, нито Адриа, нито Текла, не му натякваше видя ли, аз какво ти казвах. А Сара, когато й разказах това, ми каза ти си подлец, трябваше да отидеш там като публика. А аз: беше унизително. А тя: не, щеше да чувства подкрепата на приятеля. И животът продължи.

– Това е кампания срещу мен. Искат да ме направят невидим, да не съществувам.

– Кой?

– Те.

– Някой ден трябва да ни запознаеш.

– Не се шегувам.

– Бернат, хората нямат нищо против теб.

– Не, явно даже не знаят, че съществувам.

– Кажи това на тези, които ти ръкопляскат след концерт.

– Не е същото, хиляди пъти сме говорили за това.

Сара ги слушаше мълчаливо. Неочаквано Бернат я погледна и с нотка на обвинение в гласа я попита на теб как ти се стори книгата? Това е единственият въпрос, който според мен един автор не може да зададе безнаказано, защото рискува някой да му отговори.

Сара се усмихна вежливо и Бернат вдигна вежди, за да се разбере, че неблагоразумно настоява за отговор.

– Ами не съм я прочела – отговори Сара, издържайки погледа му. – Направи отстъпка, която ме учуди: – Все още.

От изненада Бернат остана с отворена уста. Никога няма да ти узрее главата, Бернат, помисли си Адриа. Този ден разбра, че приятелят му е безнадежден случай и цял живот ще се спъва в същия камък. Междувременно Бернат изпи половин чаша от изключителното вино „Рибера дел Дуеро“, без да съзнава какво прави.

– Кълна ви се, че преставам да пиша – обяви, като остави чашата настрани; убеден съм, че с това желаеше да накара Сара да се чувства виновна, че не е проявила усърдие.

– Отдай се на музиката – каза ти с усмивката, в която съм влюбен – и ще спечелиш.

И отпи глътка от порона. Да пиеш Рибера дел Дуеро от порон. Бернат те наблюдаваше с отворена уста, но не каза нищо. Беше смазан. Сигурно не се разплака само защото Адриа беше там. Пред жена, макар и да пие хубаво вино с порон, беше по-лесно да се плаче. Пред мъж обикновено не е приятно. Но вечерта стана първият голям скандал с Текла. Льоренс, с широко отворени очи, от леглото беше свидетел на избухването на баща си и се почувства най-нещастното дете на света.

– Не искам кой знай какво, мамка му! – разсъждаваше Бернат. – Само да благоволиш да прочетеш книгата ми. Това ми стига. – Повишавайки прекалено глас: – Това много ли е? А? А?

Тогава го атакуваха отзад. Льоренс, побеснял, бос, по пижама, влезе в столовата и се нахвърли върху баща си в момента, когато той казваше не чувствам никаква съпричастност към моето артистично начинание. Текла гледаше стената, сякаш наб­людаваше собствената си кариера на пианистка, прекъсната заради бременността, и се чувстваше много обидена, разбираш ли? Обидена дълбоко, сякаш единственото, което трябва да правим в живота, е да ти се възхищаваме. И точно тогава дойде нападението в гръб: Льоренс заби два юмручни удара в гърба на баща си, като че ли беше боксьорска круша.

– Какво правиш? Престани веднага!

– Няма да се караш на майка.

– Върви да спиш! – нареди му Текла и кимна с глава, което според нея изразяваше съучастие. – Сега идвам.

Льоренс нанесе още два удара. Бернат, с широко отворени очи, си мислеше всички са против мен, никой не иска да пиша.

– Грешиш – каза Адриа, когато Бернат му разказа всичко това; слизаха надолу по „Люрия“, единият с цигулката, за репетиция, а другият за лекция по история на идеите II.

– Какво има да греша! Дори синът ми протестира, ако се оплаквам!

Сара, любима, говоря за неща отпреди много години, за времето, когато ти изпълваше живота ми. Всички сме остарели, а ти ме изостави за втори път. Ако можеше да ме чуеш, сигурен съм, че щеше да поклатиш глава обезпокоена, че Бернат продължава да пише безинтересни неща. Понякога се възмущавам, че музикант, способен да извлича такъв звук от инструмента си и да създава такава наситена атмосфера, е неспособен, не, не става дума да пише гениални произведения, а просто да осъзнае, че неговите герои и истории никак не ни интересуват. Накратко, и за нас писанията на Бернат нямат никакъв отзвук, никаква рецензия, никаква критична бележка, нито една продадена книга. И стига съм говорил така за Бернат, че нак­рая ще се ядосам, а си имам други грижи, преди да е дошъл часът.

Приблизително по това време... Струва ми се, че го казах преди малко. Какво значение има хронологичната точност при този безпорядък, който вече показах? Работата е там, че Лола Чика започна да мърмори по всякакъв повод и да се оплаква, че тушът, въгленчетата и боичките, с които си служи Сага, ми цапат навсякъде.

– Казва се Сара.

– Ама тя казва Сага.

– Името й е Сара. Освен това въгленчетата и всичко останало си държи в ателието.

– Как ли пък не. Оня ден копираше картината в столовата, не знам какво хубаво намира да рисува, без да оцветява. И, разбира се, остави ми кърпите, едвам можах да ги изпера.

– Лола Чика.

– Катерина. И кърпите в банята. Нали ръцете й все са черни... Трябва да е някакъв обичай при франсетата.

– Катерина.

– Какво.

– Трябва да оставим хората на изкуството да работят, Катерина.

– Подай им пръст – каза тя, но аз я прекъснах, преди да каже какво ще направят с цялата ръка.

– Сара е господарката, в тази къща тя заповядва.

Знам, че я обидих с това твърдение. Но я оставих да напусне мълчаливо кабинета заедно със своето възмущение и да ме остави сам с онези проб­лясъци, които малко по малко щяха да озаряват препъващите се думи, за да се превърнат един ден в „Естетическата воля“ – есето, чието написване ми е доставило най-голяма радост.

358 Става дума за полицейския инспектор Хари Калахан, наричан Мръсния Хари, от поредицата филми с участието на Клинт Истууд. – Б. р.

359 Пере Калдерс (1912–1994) – каталонски писател. – Б. р.