Изповядвам

7

Беше ранен следобед; Трульолс се занимаваше с група ученици, които все не свършваха, и аз чаках. До мен седна едно момче, по-високо от мен, което вече имаше малко мъх под носа и няколко косъма на краката. Е, да, много по-високо от мен. Държеше цигулката така, като че ли искаше да я прегърне, втренчил поглед пред себе си, за да не ме гледа, и тогава Адриа му каза здравей.

– Здравей – отвърна Бернат, без да го погледне.

– Ти при Трульолс ли учиш?

– Аха.

– Първи курс?

– Трети.

– Аз също. Ще ходим заедно. Може ли да видя цигулката ти?

По онова време под влияние на баща ми харесвах едва ли не повече предмета, отколкото музиката, която се извличаше от него. Но Бернат ме погледна с недоверие. За момент си помислих, че Бернат има гуарнери и не иска да ми я покаже. Но тъй като аз отворих калъфа и показах учебната си цигулка, тъмночервена на цвят, но със съвсем конвенционален звук, той направи същото със своята. Заех позата на господин Беренгер.

– Френска, от началото на века. – И като го гледах в очите: – От посветените на Мадам д’Aнгулем98.

– Откъде знаеш? – Бернат стреснат, объркан, с отворена уста.

От този ден Бернат започна да се възхищава от мен. По възможно най-тъпата причина – лесно е да се запомнят предметите, да се описват и класифицират. Само трябва да имаш баща, който е маниак на тази тема.

– Откъде знаеш, а?

– Лакът, формата, външният вид...

– Всички цигулки са еднакви.

– Така си мислиш. Всяка цигулка има своята история. Към всяка цигулка трябва да прибавиш освен лютиера, който я е създал, всички цигулари, които са свирили на нея. Тази цигулка не е твоя.

– Разбира се, че е моя.

– Не. Напротив. Виж.

Баща ми го беше казал един ден със сторионито в ръка. Даде ми го с известно нежелание и каза, без да съзнава какво точно казва, внимавай, този предмет е единствен в света. В ръцете ми цигулката сториони беше като жива. Стори ми се, че усещам леко, интимно туптене. С блеснали очи баща ми каза представи си, че тази цигулка е преживяла истории, които не знаем, звучала е в зали и къщи, които никога няма да видим, преживяла е всички радости и болки на цигуларите, които са я използвали. Какви ли разговори е чула, каква ли музика е изживяла... Сигурен съм, че би могла да ни разкаже много мили истории – каза с извънредно голяма доза цинизъм, но тогава не можех да разбера.

– Позволи ми да я пипна, татко.

– Не. Чак когато завършиш осми курс по инструмент. Тогава ще бъде твоя. Чу ли? Твоя.

Заклевам се, че като чу тези думи, сторионито затуптя по-силно. Не бях в състояние да разбера дали от радост, или от мъка.

– Виж, не е ли... как да се изразя, виж, не е ли живо същество, даже си има собствено име, като теб и мен.

Адриа погледна баща си малко недоверчиво, като че ли преценяваше дали не го премята.

– Собствено име?

– Да.

– И как се казва?

– Виал.

– Какво значи Виал?

– Какво значи Адриа?

– Адриани е името на римския род, който произхожда от Адрия, на брега на Адриатическо море.

– Не искам да кажа това, изобщо.

– Ти ме попита какво зна...

– Да, да, да... Та, значи, цигулката се казва Виал, и точка.

– Ама защо се казва Виал?

– Знаеш ли какво съм научил, сине?

Адриа го погледна разочаровано, защото избягваше въпроса, не знаеше отговора и не желаеше да го признае. Прикриваше слабостта си на човешко същество.

– Какво си научил?

– Че тази цигулка не е моя, аз съм неин. Аз съм един от многото, които са я притежавали. През своя живот тази сториони е имала различни инструменталисти, които са й служили. И днес е моя, но аз мога само да я съзерцавам. Затова силно желаех да се научиш да свириш на цигулка и да продължиш дългата верига на живота на този инструмент. Само за това трябва да учиш цигулка. Само за това, Адриа. Не е нужно да обичаш музиката.

По този елегантен начин баща ми изопачаваше нещата и се държеше така, сякаш учех цигулка под негово давление, а не по волята на майка. По този елегантен начин баща ми се разпореждаше със съдбата на другите. Но аз в оня момент треперех от вълнение, макар да бях разбрал напътствията, които приключваха с ужасяващото не е нужно да ти харесва музиката.

– От коя година е? – попитах.

Баща ми ме накара да погледна през процепа вдясно. Laurentius Storioni Cremonensis me fecit 176499.

– Позволи ми да я взема.

– Не. Помисли си само колко истории носи със себе си тази цигулка. Никакво пипане.

Джакиам Муреда изчака да отминат към Лаграс двете каруци и мъжете, водени от Блонд от Казиляк. Скри се наблизо, за да се облекчи. Мигове на спокойствие. Отвъд каруците с дървен материал, които бавно се отдалечаваха, се виждаха силуетът на манастира и стената, съборена от мълния. Вече три лета, откакто се бе приютил в Каркасон, побягнал от омразата на хората от Моена, и ето че в съдбата му щеше да настъпи поврат. Беше свикнал с мекия говор на окситанците. Примирил се бе да не яде сирене всеки ден, но най-трудно му беше да живее без гори наоколо и без планини наблизо; имаше ги, но винаги далече, толкова далече, че не изглеждаха истински. Докато се облекчаваше, изведнъж осъзна, че не му е мъчно за пейзажа на Пардак, а за баща му, Муреда от Пардак, и за всички от семейство Муреда: Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микурà, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, която ми подари медальона с Дева Мария дай Чуф, пок­ровителката на дърварите в Пардак, за да не се чувствам никога сам. Разплака се от мъка по близките и както си сереше, свали медальона от врата си и го загледа: строг образ на света Богородица във фас, с дребен младенец и кичеста елха на заден план, която му напомняше елхата близо до потока Травиньоло в неговия Пардак. Не беше лесно да се поправи стената – първо трябваше да съборят една голяма част, защото беше нестабилна. За два дни с гредите й вдигна чудесно скеле и получи много похвали от манастирския дърводелец, брат Габриел, мъж с ръце колкото крака, когато трябваше да се дялка и да се реже, и нежни като устни, когато трябваше да преценяват качествата на дървото. Веднага си допаднаха. Монахът, разговорлив човек, го попита как така разбира живота на дървото, след като е само прост дърводелец, и Джакиам, освободен най-после от страха от отмъщение за пръв път откакто побягна, каза ами не съм дърводелец, брате Габриел. Аз режа дървото и го слушам. Моят занаят е да карам дървото да пее, да избирам дърветата и тези части от ствола, които после ще послужат на майсторите лютиери да направят добър инструмент, било виола, било цигулка или някой друг инструмент.

– А какво търсиш тук, та работиш за един майс­тор строител, божи човече?

– Нищо. Много е сложно.

– Избягал си от страх.

– Е, не знам.

– Не е моя работа да ти се меся, но внимавай, да не би да бягаш от себе си.

– Не. Предполагам, че не. Защо?

– Защото, който бяга от себе си, вижда, че сянката на врага е винаги по петите му, и не може да спре да бяга, докато не падне от изтощение.

– Баща ти цигулар ли е? – попита ме Бернат.

– Не.

– Хубаво, аз... Но цигулката си е моя – подчерта.

– Не казвам, че не е твоя. Казвам, че ти си неин.

– Говориш странни работи.

Замълчаха. Чуваха как Трульолс повишава глас, за да надвика един ученик, който свиреше фалшиво с ентусиазъм.

– Какъв ужас! – отбеляза Бернат.

– Да. – Мълчание. – Как се казваш?

– Бернат Пленса. А ти?

– Адриа Ардевол.

– От Барса ли си или от Еспаньол?

– От Барса. А ти?

– И аз.

– Събираш ли картички?

– На коли.

– Я гледай. Имаш ли тройната картичка с ферари?

– Не. Никой я няма.

– Да не искаш да кажеш, че не съществува?

– Баща ми така казва.

– Господи, колко жалко. – Съкрушен: – Наистина ли?

Двете момчета замълчаха, замислени за ферарито на Фанджо100, което трябваше да се допълни с три картички в колекцията, а те може би не съществуваха и това предизвикваше у тях чувство на празнота в стомаха. Двамата мъже гледаха също така мълчаливо как стената на „Ла Граса“ се издига права благодарение на якото скеле, построено от Джакиам. След дълга пауза:

– С какво дърво ги правиш тези инструменти?

– Аз не ги правя, нито съм ги правил. Аз просто предлагах най-доброто дърво. Винаги най-доброто. Идваха да го купуват майсторите от Кремона и се доверяваха на това, с което баща ми или аз ги снабдявахме. Продавахме им дървен материал, сечен през януари по новолуние, ако го искаха без смола, или сечен посред лято, ако искаха по-благозвучно и по-яко дърво. Баща ми ме научи как да намирам сред стотици дървета най-песнопойното дърво. Да, научи ме баща ми, а той се е научил от баща си, който е работил при семейство Амати.

– Не знам кои са.

Тогава Джакиам от Пардак му разказа за родителите, за братята и сестрите си, за родния горски пейзаж в тиролските Алпи и за Пардак, който жителите в по-ниската част на планината наричаха Предацо. Почувства, че му олеква, сякаш се беше изповядал пред брата мирянин. Сякаш беше изповядал тайната за бягството и опасността. Но не се почувства виновен за ничия смърт, защото Булканий от Моена беше мръсен убиец, който подпали бъдещето им от завист, и той би му разпрал корема още десет хиляди пъти, ако му се удадеше случай. Джакиам непокайващият се.

– За какво мислиш, Джакиам? Виждам омраза на лицето ти.

– Нищо, тъжен съм. Спомените. Братята и сестрите.

– Разказвал си ми за много братя и сестри.

– Първо се родихме осем момчета и когато вече се бяхме отчаяли, че си нямаме нито една сестра, народиха се шест.

– А колко са живи?

– Всичките.

– Това е чудо.

– Зависи. Теодор не може да ходи, на Ермес главата му е объркана, но сърцето му е голямо, а Бетина, мъничката Бетина, моята обична Бетина, е сляпа.

– Горката майка.

– Покойница е. Умря при раждането на едно момченце. И то умря.

Брат Габриел помълча, може би в памет на онази жена мъченица. За да разведри разговора:

– Не каза кое дърво се използва за инструментите.

– Добрите инструменти, които изработват майс­торите лютиери от Кремона, се правят, като се съче­тават различни дървета.

– Не искаш да ми кажеш какви.

– Не.

– Няма значение, ще разбера.

– Как?

Брат Габриел му намигна и се върна в манастира, възползвайки се от това, че зидарите и общите работници, съсипани цял ден да пренасят камъни и да ги качват със скрипец, слизаха от скелето, за да дочакат мрака, оскъдната вечеря и почивката, по възможност без много сънища.

– Някой ден ще занеса сторионито в училище.

– Горко ти. Само посмей, ще видиш какво значи хубав шамар.

– Ами тогава за какво ни е?

Баща ми остави цигулката върху масата и ме погледна с ръце на кръста.

– За какво ни е, за какво ни е. – Подиграваше ми се.

– Да. – Сега вече се разсърдих. – Защо я имаме, щом винаги е заключена в сейфа и не можем дори да я зърнем?

– Имам я, за да я имам. Разбираш ли?

– Не.

98 Става дума за марка, патентована под името „Херцогиня Д’Ангулем“ от френската фамилия лютиери Брьотон. – Б. р.

99 Лауренциус Сториони от Кремона ме направи през 1764-та (лат.). – Б. пр.

100 Хуан Мануел Фанджо (1911–1995) – аржентински състезател, петкратен световен шампион във Формула 1. – Б. р.